Дзен, Праскови и Традиции: Поглед към една по-провинциална Япония

Как ли изглежда лобното място на един от по-популярните японски фолклорни герои? Какво е да си част от дзен ритуал? Защо буквално всяка праскова по дърветата там е „облечена“ в ето такива пликчета?

Часът е едва 5 сутринта, но навън вече е общо-взето ясен ден. Мятам издутата раница и се запътвам към гарата възможно най-бързо, за да избегна потния ад на час пика. След това ме очакват няколко часа в уютно хладен автобус на фона на шамар от 34 градуса и 80% влага, от който вече са умрели 11 човека. Последна спирка: Шоо, Окаяма (с дълги о-та).

Шоо се смята за лобното място на Кинтаро (пак с дълго о), дете със свръхчовешка сила, чийто най-добри приятели били планинските зверове. Ако се чудите как е представен в легендите, ето един пример:

(Между другото, феновете на Mortal Kombat може да се сетят за четириръкия здравеняк Кинтаро. Вдъхновението за създаването му е именно този мини-Херкулес 🙂 )

Честно казано, не знам нищо друго за Шоо. Освен приблизителната му локация, де:

Преди няколко седмици обаче, от водещият японски туроператор JTB са ме поканили на т.нар. мониторинг тур. Местните в Шоо и околните градчета са любопитни какво би привлякло чуждестранни туристи наоколо.

Ах, този проблем: как да привлечем повече туристи в по-малко знайните кътчета от провинцията…

Той е валиден за всяка държава, но в Япония ситуацията е особено тежка. Има толкова много места, където най-неочаквано изникват интересни преживявания и причини да наминеш.

Ето и как протече тестовият двудневен тур.

Ден I

След отскок с местни прасковени тарталети ни очаква доза Шинтоизъм в храма Катсумата. Отварям скоба, че на японски „Катсумата“ се пише 勝間田, а Шоо е 勝央. Общото между изписването на двете е канджито 勝, което означава „победа“. Затова и местните смятат, че моленето в този храм води до повече късмет и житейски победи от където и да е другаде в Япония.

Храмът е мъничък, но ми харесва. Започваме с ритуал…

…който включва и нас самите по някое време:

Бяха ни разяснени и някои основни правила относно етикета в храма. Защо не се стъпва по самата пътека? Защото боговете ходят по нея. Как се молиш – колко пъти се покланяш, колко пъти ръкопляскаш, преди да дръпнеш камбаната и т.н. и т.н.

След това директно скачаме на друг фрагмент от традиционната японска култура: мини матча-церемония. Над 70-годишната ни домакиня е жизнерадостна, бъбрива и повече от остроумна. Сетът изглежда простоват:

…но това е само, ако не са ти обяснени някои неща. Като например лъжичката, която е била проядена от буболечки, но после възстановена и “запълнена” със специална смес от злато, сребро и платина. Това е част от т.нар. вековна практика kintsugi, според която счупени съдове се слепяват или запълват с подобни нишки. Ето я и отблизо:

От една чаровна възрастна жена и интериор от кимона, матча и традиции, се гмуркаме в селскостопанския свят. Там ни очакват три пъргави бабета (и две котки) и тяхната мини-ферма.

Какво правим тук?

Ами…зарзават.

Окей де, не зарзават. По-скоро запретнахме ръкави, набрахме яко краставици и тикви от градината, и си направихме японския вариант на кисели краставички и ъ…кисела тиква. Затова и в хладилника ми в момента има едно кило от тези симпатяги, ама не от тези с лютите чушлета, че ми идват малко вповече.

(Ако искате рецепта, свирнете в коментарите.)

Какъв е най-добрият начин за отмора след убийствената жега и брането на зеленчуци под сърдитото слънце?

Онсен или японски минерални бани. Пипкавият елемент с въпросните онсен е, че някои от тях забраняват влизането, ако имаш татуировки. В този случай имаше точно такова правило, затова с лисичите ми лапи кривнахме малко и се намърдахме до ето този симпатяга:

Онсен за крака, ха! Тематичен като форма, този извор си висеше на публично място до улицата и нямаше никакви ограничения спрямо това кой може да си топне краката в него.

След малко по-дълга почивка под климатиците в колибата ни се оказа, че са ни запланували една много специална вечеря. Такаши и Йоко – местно семейство, държат мини-ресторант на втория етаж от къщата си сред оризовите поля.

Вместо типичният безличен ресторант или хотелски менюта, насред уютна атмосфера и приятна компания, Йоко надмина себе си и ни поднесе…

…крехко месо в сладка панировка от тофу:

…прясно уловена скумрия сред зелен лук, подправки и ориз (оризът е отдолу)

…и редица други ястия, кое от кое по-вкусни. Освен талантът на Йоко, мисля, че значителен фактор играеше и факта, че повечето от съставките идваха от късчето земя на Такаши и Йоко. Зеленчуци, месо, яйца, ориз…

Предоволен от цялостната програма, при завръщането ни в колибата се проснах на футона и скоро заспах. Очакваше ни ставане в 5 часа, за да бъдем част от една друга магия:

Дзен церемония в спокоен будистки храм.

Ден 2

Май не ви представих колибата, в която отседнахме. Казва се Okayama Farmers’ Market North Village. Понеже отседнахме през делничен ден беше по-скоро пусто. Въобще не обърнах внимание, защото в мъгливата магия на пет сутринта, колибата ни сякаш бе излязла от някоя приказка:Същото можех да кажа и за храма, надничат иззад пелената на сутрешната мъгла:

Без съмнение, това се превърна в любимата ми част от тестовия тур. Практикувам випассана медитация и си нямах никаква представа как протича дзен вариантът на медитационната практика. Ръководени от трима монаси, заедно с още 30-ина човека направихме едно кратко “седене” от десетина минути. Местните будисти също дойдоха и се включихме към техния напев, огласящ стените на малкия храм.

След дзен усамотението на медитацията ни бе поднесена сенча. В духа на нескончаемите церемонии, сенчата първо бе внимателно приготвена от майстор, а после ни бе поднесена от жени, облечени в семпли кимона. На всяка дървена масичка имаше по три чашки – по една за всеки присъстващ. Подобно на някои наши традиции, и тук при поднасянето са важни нечетните числа – 1, 3, 5 и т.н.

След сенча сеансът се отправихме към столовата за аскетична закуска в будистки стил:

Естествено, имаше някои правила. Започва се с един напев преди хранене, и се завърша с друг след него. Ядеш колкото се може по тихо и не говориш по време на хранене. От двете зеленчукови късчета (в жълто) оставяш едното. Защо? След като си изядеш оризовата каша, сипваш чая, спускайки го по клечките за хранене в купата. След това използваш второто късче за да “изчистиш” останалия ориз от купата. Едва тогава може да го изядеш, а сипаният в купата чай го изпиваш. 🙂

Обон е будистки празник, в който се чества паметта на мъртвите. Има известни регионални вариации на това кога се чества той, но най-често това се случва в средата на Август. Понеже нашата визита бе близо до честването му, приготвихме ето тези фенери:

Монасите ни дадоха нужните материали (както се сещате, не е кой знае колко трудоемко) и всеки написа (или нарисува) по нещо лично. Фенерите ни ще бъдат пуснати сред тези на местните след около две седмици, когато настъпи самият Обон.

След духовното преживяване в прегръдката на мъгливата сутрин, под жежкото слънце се отправихме да берем праскови. Както споменах и преди, Окаяма е известна като Кралството на Прасковите в Япония. Гроздето тук също е известно в цяла Япония, но прасковите взимат короната.

Спомняте ли си, че споменах как всяка праскова си има по едно хартиено пликче?

Не се шегувах:

Първоначалната ми мисъл беше: “Еми, да, сигурно помага като контра на всички буболечки, вредители и прочие!”

Бързо получих пояснение от симпатичния дядо, който отговаряше за контрола на градината. Торбичките са измислени, за да може прасковите да останат специфично бели – символът на продукцията на Окаяма. Единственият отвор е от долната страна на прасковата – той позволява за леко розовеене, което указва, че прасковата е узряла.

Ето как изглежда една окаямска узряла бяла праскова:

Подобни праскови са бая скъпи (нещо от типа на тройка за осемнайсетина лева). Беше много мило, че ни дадоха да си изберем по пет праскови на човек като подарък. Желаещите можеха да си купят допълнително за по 150 йени (около два лева) парчето 🙂

С това и краткият ни двудневен тур приключи. Дискусията относно фийдбек, впечатления, предложения за подобрение и прочие се състоя в къщата, която Ая – една от местните, е получила като завещание от наскоро починалата си баба.

Възхитително място, честно казано – дървено изящество на над век, изпъстрени с традиционно наследство от изминали японски ери.

От ето такива красоти с пейзажи и жерави…

…до истински антики в лицето на подобни старовремски чадъри:

Интериорът също е издържан в традиционен японски стил. Съзерцавайки го усещаш хода на времето и как днешните ти преживявания са просто мимолетен миг в грандиозния пъзел на вековете:

Ая е в процеса на краундфъндинг кампания за реновация на това магично място. Идеята ѝ е да обнови някои елементи и да ги комбинира с духа на традициите. Дали ще са японски или чуждестранни туристи, AirBnB или друга платформа – според мен няма значение. Огромната къща предлага очарование, което според мен ще се оцени ако не от всеки, то от повечето пътешественици.

Вкусен обяд в подобна атмосфера, изчерпателни дискусии относно Шоо и какво може да се направи за него, и след това – обратно под слънцето, за да хвана автобуса. След два дни спокойствие и природа, някакси връщането към шумната бетонна джунгла на Осака ми се струва прекалено изморително. Може да обичам този град, но с удоволствие бих прекарал още поне ден-два из хълмистата отмора, която Окаямската провинция ми предложи.

Ето как едно китно японско градче се бори с проблемите на провинцията

Свикнали сме да свързваме Япония с много клишета – от суши, през нинджи, самураи или гейши. Често го асоциираме и с величествения пейзаж на планината Фуджи, или древната красота на Киото.

Например, ето тази улица с традиционни дървени сгради и изискана архитектура:

Само че ви излъгах. Това не е Киото, а Мима. Никому непознато градче от няма и 30 хиляди души. За Япония, това е нищо. На всичкото отгоре, Мима се намира в една от най-неудобните части на Япония – Шикоку.

Шикоку е неудобно, защото дотам не може да стигнеш с комфортните японски влакове. Първо трябва да вземеш автобус, с който да прекосиш няколкото огромни моста, свързващи откъснатия остров с останалата част на Япония:

Пътувам дотам от Осака в съседната префектура, и въпреки това цялото нещо ми отнема 7 часа. За сравнение, мога да мина от Осака до Токио с бързия влак за точно 2 часа и 15 минути.

Защо въобще ви говоря за Мима?

Защото това малко градче прави всичко по силите си да намали бесните ефекти на свръх-урбанизацията. Подобно на българската провинция, японската също среща трудности – липса на работа, обезлюдяване, угнетяваща атмосфера.

Местните от Мима са решили да направят всичко по силите си да обърнат процеса 🙂

Пътуване из дълбоката провинция

За да стигна до заветната дестинация от мястото, където живея, сменям два влака, един автобус, и нещо, което японците наричат one man. Т.е. по-малко влакче. Последното върви само веднъж на час, което си е шокиращо за тукашните стандарти.

Не се оплаквам. Има нещо успокояващо в този по-бавен бяг на деня. Пътниците в one man-a ме зяпат учудено – какво ли прави един чужденец тук, а аз с наслада наблюдавам пейзажите отвъд стъклото.

Понякога това са посеви, оризови полета или всякакви типове култури:

Друг път са малки, изглеждащи по-добре от обикновеното селца от по 300-400 човека, сгушили се под синьото небе:

Японската провинция изглежда по-запазена от нашенската, но атмосферата е сходна. Усеща се липсата на млади хора, на адекватен поминък. Забравени скелети на трактори и празни къщи надничат тук-таме. Да, спокойно е, но на моменти е плашещо спокойно.

Пристигане и запознаване с местните занаяти

Пристигам в Мима, за да се видя с двама общински съветници. Единият е на 3-годишен мандат тук. Японското правителство води кампания, която разпраща хиляди мъже и жени като него с една цел: стимулиране на идеите и икономическия потенциал на провинцията.

Япония е изправена пред демографски срив, сравним с българския. През следващите 30 години се очаква населението ѝ да падне от 122 милиона на има-няма 100. Подплътено от свръх-урбанизацията, това явления води до скоростно обезлюдяване в редица префектури тук. Шикоку и префектура Токушима – където се намира Мима, не са изключение.

Китното фоайе на гарата в Мима ми прави много приятно впечатление. Кроткият застой, през който пътувах, е нарушен от щипка дизайнерство и модерност:

Интервюто ми с двамата представители продължава почти два часа, на японски. Говорим си за много неща. За общите проблеми на японската провинция, за предизвикателствата пред Мима…и за това как местните се опитват да смекчат неумолимия ход на човешкия прогрес.

В града има няколко много характерни забележителности. Една от тях е изработката на традиционните хартиени японски чадъри wagasa. Ателието, в което влизам, изглежда ето така:

Друго местно късче очарование е боядисването на тъкани с индиго от ето такива казани:

Минаването на индигото един път отнема около минута. Ако искате хубав, наситен цвят, може да се наложи да повтаряте процеса 15-20 пъти. В зависимост от усилията ви ще получите различно синьо. Мини-галерия показва една малка част от нюансите, които може да получите:

Наоколо е пълно с ластичета, малки хартиени чадърчета и всякакви сувенири, изработени благодарение на тази техника. Грабвам един малък сувенир за приятелката ми и се запътваме към Главния Момент.

Защо Главния Момент?

Макар и въпросните занаяти и работилнички да привличат туристи – японци и чужденци, те хич не са много. До известна степен е разбираемо – особено за чужденците. Мима е малко място, отдалечено от другите японски атракции.

Трябва да има друг начин за стимулиране на местната обстановка.

Удатсу:
Елегантният, фин гений на японската архитектура…в ново амплоа

Кратка разходка ни отвежда то Удатсу – права улица с традиционни дървени сгради, чинно подредили се от двете ѝ страни. Онази първа снимка, сякаш взета насред Киото? Щракнах я точно насред Удатсу 🙂

Удатсу всъщност се наричат ‘крилатите’ орнаменти по стените. Целта им е била да предпазват дървените сгради от пожари. Улицата, по която ходя, е била търговски център, място, където са живели местните богаташи. Някои от сградите тук датират от началото на 18 век.

Ето един пример на ‘двойно’ удатсу, който щракнах:

От друга сграда пък ме наблюдава друго удатсу – единично, но с допълнителни очарователни орнаменти:

Това е главната атракция на Мима и локация, която японската кино индустрия често ползва при заснемане на исторически филми. Но и тя не е достатъчна, за да поддържа Мима на желаното от местните ниво.

През февруари тази година участвах в събитие в префектурата, целящо създаване на устойчиви бизнес идеи за региона, с фокус на Мима. Проектът все още тече, но общината вече е намерила малък лъч надежда за насърчаване на местната инфраструктура:

Т.нар. сателитни офиси.

Няма спор – с напредващата дигитализация и разгръщане на все повече и повече професии на свободна практика (фрийлансинг) идва и разбиване на понятието ‘работно място’. Coworking spaces е един от хитовете на последните години.

Мима е малък град, но разполага с основната инфраструктура (магазини, ограничен брой ресторанти и т.н.) и с нещо, което е ключово за всеки работник. Добър, евтин интернет.

Макар и отдалечено, селището също така разполага и с едно много важно предимство: удатсу.

Смесицата между традиционната японска архитектурна красота и модернизацията ражда 8 сателитни офиса в Мима. Налице са партньорства с немски компании, които изпращат своите служители на т.нар. Workation, заигравка с думите work + vacation.

Влизам в един от тях и ме посреща старовремска, елегантна красота:

Насреща ми е младо момиче, което е обслужващия персонал. Тя събира таксите (по час, месечна или каквато си изберете) и сервира напитки или храна от менюто.

Мястото е снабдено с отопление, собствен санитарен възел и хрумки, дело на дизайнерски екип от Токио. Нацелен е уместният баланс между вдъхновението от старовремската японска архитектура и съвременното излъчване. Не е кич, не става въпрос и за жертва на модерни удобства с цел ‘наслаждаване’ на автентичността отминалите векове.

Налице е и книжка за оставяне на впечатления от посетилите сателитния офис – било то за някое и друго кафе, или важна бизнес среща. Една от страниците е особено забавна:

Оставям своите впечатления – на български, и се приготвям за пътя наобратно, дискутирайки с местните представители.

Пътят пред Мима е нелек, както е пътят на по-голямата част от провинцията – и в Япония, и в България. Въпреки всичко общината се бори както може.

Не знам за вас, но аз наблюдавам един все още бавен, но упорит процес. На малка част от хората им писват стреса и шума на градския живот и правят завой на 180 градуса, обратно към по-малко населените места. Разчупването на някои професии улеснява още повече този процес.

Когато се качвам на влака обратно към столицата на префектурата – Токушима, си мисля за това. И се чудя дали някъде в този малък пример не може и ние, българите, да намерим нещо, което да помогне на нашата провинция.

Опознавайки Окинава: перлата на японския юг [Част I]

След толкова месеци туткане, най-сетне стигам до заветния момент: да посетя островите Окинава. Откъснати далеч от останалата японска територия, те са по-скъпа дестинация за японците, отколкото едно пътуване до Тайван или Южна Корея, например:

Макар да е част от Япония, Окинава е с тотално различен етнически състав. Историята на Кралство Рюкю (окинавци = рюкю етнос) е много интересна, но в крайна сметка към залеза на 19 век местността е анексирана от японците. Рюкю населението е известно с това, че е едно от най-дълголетните в целия свят.

Планът ни: да бъдем полу-туристи, полу-откриватели на местни скрити местенца. С Ванката знаем японски, така че второто няма да е прекалено трудна задача.

Едно от първите любопитни неща в Окинава за мен е т.нар. Monorail: мини-влакчета, издигнати над градската среда. В Осака също имаме този начин на транспорт; интересно ми е какви са разликите. Окинавската версия се оказват супер малки и сладки влакчета:

То ни отвежда директно в AirBnB апартамента ни – уютно, евтино място буквално на 10 минути пеша от центъра:

Разопаковаме се и се впускаме по все още тихата нощна Наха, столицата на островите. Хем е късно, хем е малко рано за истинските тълпи. Достатъчно да се насладиш на уличните пейзажи на главната Кокусай Дори (буквален превод: ‘Международна улица’):

Кокусай Дори обаче не ни устройва в момента. Искаме нещо по-закътано и се впускаме да го търсим. Из затънтените малки преки успяваме да си намерим не-туристическо място, където местните окинавци отсядат:

В меката прегръдка на нощта, празната пряка, водеща до него е буквално като изскочила от приказка:

Но нека прескочим към малко туристически забележителности и замъкът Шури, който е един от символите на Окинавската красота.

Тръгваме рано сутринта и успяваме да се изръсим малко, преди тълпите да ударят. Интересното е, че почти няма западни туристи: главно китайци и корейци, тук-таме някой и друг японец. Количеството корейци е учудващо за мен – понякога са повече дори от китайците.

Алените окраски на храма са възхитителни. Принципно не съм фен на японските храмове и прочие, но Рюкю-стилът ми допада:

Елегантни в семплите си одежди монаси ни наблюдават и насочват хората, ако решиш да се объркаш по пътя:

Пристигаме точно за мини-танцовия спектакъл, емблематичен за местността. Състои се от 4 акта, всеки от които включващ различен вид танц и различни традиционни одежди от кралството. Първите са пищни, в агресивни цветове, които въпреки това се движат по линията на старовремска деликатност.

Следва по-простоват танц с ветрила:

Малко босоноги движения…

И за завършек: малко по-лежерен имидж:

Кралете на Рюкю до известна степен ми приличат на нашите ханове. Сериозни лица, солидно количество бради, усещане, че не гледаш японци. Тронът им отново е издържан в пищна цветова гама, преплитаща алено със златисти нишки и тук-таме многоцветни елементи:

Ето драконите му от по-близо:

Има даже макет на древните церемонии, състояли се тук:

Каменните шиса (Shiisa) – полу-дракони, полу-кучета, които пазят храма, са неочаквано миловидни:

Шииса са типични за Окинава и идват по двойки. Едното е със затворена уста; другото с отворена.

Правят се от камък, глина, метал; позите им могат да бъдат най-различни. Може да ги видите пред магазини, пред дворове, по покриви, въобще на най-различни места. Няколко примера!

Шииса пред каменна карта на града:

Озъбено шииса пред един друг храм:

Игриви и цветни сувенирни шииса:

Една от атракциите на града е цяла улица с магазини, които продават шииса във всякакви пози и в най-различни размери. Може да си вземете дизайнерска мини-шииса от глина, или пък метър и половина шииса от камък.

По улицата пък се забелязват ето такива шикозни котки. По някаква причина, в Окинава беше пълно с котки, разхождащи се по улиците. В Осака не съм видял нито едно бездомно куче и може би три-четири щъкащи котки за тези две години, откакто съм тук:

На връщане от замъка се запознах с ударна доза патки. За моя жалост се оказа, че приятелството им е основано на желанието да изкълват фунийката ми със сладолед:

Утеших се с ето тази пасторална гледка:

Някъде тук е редно да отбележа нещо за архитектурата в Окинава. Като цяло, из Осака, Киото, Кобе и прочие градове има много интересни сгради, които може да видиш. Колкото са скучни японските апартаменти, толкова свобода на изразяването има в друг тип сгради.

Два по-интересни примера в Наха бяха сградата на общината, един колос, на 30% завзет от всякакви плъзгащи се растения измежду етажите му. (Да, тези тъмни петна, които виждате, са все растения):

И един музей, който обърках с някакви сай-фай бункер от едно пост-апокалиптично бъдеще:

В други отношения си личи, че Окинава си остава една от по-бедните префектури в Япония. Олющени, изпосталели сгради из улиците не са изключение, а норма в някои квартали:

Конструкцията им е адски интересна, защото никъде в централна Япония не съм видял нещо сходно.

За да разпуснем от туристическото, отново се впускаме в търсене на местни локации. Така намираме зала за мнооого ретро гейминг:

Какво да правим, поразцъкваме малко Street Fighter:

Фаворит ни се очертава едно мини-ресторантче на открито с някакво подобие на полу-изтърбушен трабант. Естетически бонус, който намалява и без това скромния капацитет на заведението:

Залафихме се с държащия мини-ресторантчето. Храната ми ставаше готова буквално пред мен, а той си пиеше биричката. След това се запознахме и с японката от другата страна на бара, след като седнахме до нея.

Местните също са накацали наоколо. Намираме се встрани от центъра и неговите туристически капани с неонови надписи и огромни тълпи. Усещането тук е различно – все едно си в кварталната кръчма.

Вместо пришпореното отношение на топ туристически места, получаваш спокойното, свойско обслужване без да се чувстваш притиснат.

В част 2 ще включа малко примери за това колко точно може да бъде красива дивата природа на Окинава, далеч от столицата Наха. Лазурни води, чисти небеса, буйна изумрудена растителност и дълбока, дълбока провинция.

Дотогава, един прощален кадър на залязващото в оранжева мекота небе:

Ако този фоторазказ ви е бил интересен, не забравяйте, че имам един такъв от Кобе, както и от посещението ми в Нагасаки 🙂

От Кинки до Шикоку: Мостове, интересни хора…и глигани

Намръщени облаци съпътстват придвижването ни от Кинки към Шикоку. Погледът ми прескача от тях към морската шир, която ни обкръжава отляво и отдясно. Връзката между частта от Япония, в която живея, и Шикоку е възхитителна.

Магистралата Кобе-Аваджи-Наруто е осеяна с няколко моста. В момента сме върху Акаши-Кайкьо, най-дългият висящ мост в света със своите 3911 метра дължина. За сравнение, култовият Golden Gate в Сан Франциско е 2737 метра. Не успявам да го снимам адекватно, но ето нещо из нета:

Два дни по-рано съм препрочел „Кафка на плажа“ на Мураками за 7ми път. Разстлалата се пред мен природа е същия маршрут, който Наката изминава, за да даде своя принос към развръзката на романа.

Крайната ни цел е Токушима – град, в който явно няма нищо. Така поне ми казва касиерката в мини-маркета до нас, преди да тръгна в хладната петъчна сутрин.

– Ще обсъждаме възможни решения за град Мима – уточнява професорът ми, пъхайки диск на Sex Pistols в уредбата. – Би трябвало да има поне 25 души, дошли от цялата страна.

Не съм чувал за Мима, но се изхилвам като виждам табелата с 美馬написано на нея. Канджитата буквално означават „красив кон“ и не пропускам да отбележа това.

– Не е ‘красив’ в този случай – вмъква Накагава. – Вече е старомодна употреба, но името на Мима използва 美 като „смел“ или „храбър“. По онова време канджито се е употребявало и с такъв смисъл, особено във военна обстановка.

Съвсем скоро се оказва, че и самите ние също ще бъдем изправени пред малко изпитание, което да докаже смелостта ни. След множество завои и безчетни гори от двете ни страни стигаме крайната цел – хотела, в който ще бъдем настанени.

Или поне така си мислим.

Неочаквано обилно количество сняг ни посреща в последната прилично стръмна отсечка от пътя. Ванът на професора ми няма зимни гуми и колкото и да се мъчи, единственото, което постига, е яростно буксуване нагоре. Бутането ми не допринася особено.

По пътя сто метра надолу минава японец, който ни вижда и спира веднага. След това още един. И още един. В крайна сметка с общи усилия успяваме да решим проблема, а залязващото слънце ни посреща на върха. „Не може току-така да идвате в Шикоку“, ехидно се усмихва то:

Хотелът е скромен и сравнително старомоден. По стените има разлепени сума ти постери с ухилени лица на гимназисти – явно често се ползва за зелени училища. Вторият етаж има типично ученическа атмосфера. Помещението е старо, но безупречно изчистено:

Кухнята е издържана в сходен стил:

Естествено, една от баните има от типичните тоалетни, с които Япония е известна. Менюто ѝ дава пълна свобода – къде да е струята, колко е силна, дали седалката да се затопля, за да ви е комфортно, и прочие.

Така или иначе нашите дискусии ще се състоят на първия етаж. Единственият ми досег с втория е спането – оказва се, че ще деля стая с двама японци…както и желанието да се пързалям по излъскания му под. (Не го правя все пак, де.)

Град Мима има проблеми, които са присъщи на провинцията във всяка развита държава. Младите хора си тръгват, местната икономика е на системи преди финалния си колапс, както и множество други малко по-специфични главоболия. 25 човека от цялата страна са се събрали, за да комбинират теоретичния семинар и практическия си работен опит в конкрентни предложения по темата.

Отборът с най-добра концепция ще спечели проектът, финансиран от общината на град Мима. Отвътре нещата изглеждат така:

А отвън, по японски…

Няма да ви отегчавам с по-подробен отчет за целия процес. Но докато си говоря с някои от присъстващите и наблюдавам как мислят, се чувствам повече от окей. Далеч от розовите очила и идеализирани представи, Япония може да бъде доста изпразнена от съдържание.

Смазващ конформизъм; мениджмънт тип ‘вие сте мои роби’; липса на иновации и креативни идеи сред типичното работещо население; убийствен материализъм на равнища, които ние в България не можем и да си представим.

Събралите се тук хора малко или много дават контра на всичко това. Между стените на този хотел не се случва нищо грандиозно, но концентрацията на идеи и ритъмът на събитието ми действат освежаващо.

В типичен японски стил, вечерта е посветена на дълга вечеря с фокус на социализация и алкохол. Изненадата обаче е месото от глигани, които са били уловени в околните хълмове:

Представям ви простичката рецепта за ботан набе, перфектна за всяка зима. Взимате една е такава красота:

Слагате в нея гъби, зеле, лук и подобни вкусотии:

Вкарвате и месото в кюпа, след което щракате газта и оставяте цялото това нещо да поври малко. Не забравяйте и тофу!

Крайният резултат е ето това (и спокойно, има още много месо – просто е потънало под зеленчуците):

В крайна сметка прекарваме над 4 часа на масата. За мое щастие събралите са японци не са типични (т.е няма тъпите ‘О, колко ти е добър японския!’ и прочие забележки), и разговорите варират между по-забавни теми, пиянски изцепки, и по-сериозни социални анализи. Хайлайт е единият по-масивен японец, чийто проблем е как да обясни на жена си, че обича и нея, и още едно момиче…като и двете знаят за ситуацията.

(Успех с това, нали.)

На втория ден идват репортери от местната телевизия. През по-голямата част от брейнсторминга те кротко заснемат кадри за вечерната емисия. Когато става време за кратка почивка обаче, репортерът се впуска на лов за кратки интервюта:

Привечерно всички се запътват към онсен (минерални бани), но ние с професорът ми трябва да се връщаме обратно към Осака. Целта на присъствието ми е да наблюдавам и да завържа някой и друг контакт, не да участвам кой знае колко активно в проектите. Въпреки това екипът ми от трима души беше супер и се постарах да допринеса с каквото мога, за да избистрят концепцията си.

В късния етап на брейнсторминга ни помагат двама местни. Особено важна роля играе човекът най-вдясно – представител на общината на града:

На връщане сменяме Sex Pistols с Мерилин Менсън и след това джаз. Вятърът по мостовете е безмилостен – толкова е мощен, че побутва туловището на вана без особени усилия. Все едно не пъплим по земята, а вместо това километри нагоре в атмосферата самолетът ни преминава през груба турбуленция.

– Майко мила – възкликва професорът ми и бързо намалява до 70 км/час, за да смекчи ефекта на вятъра.

За кратка почивка отбиваме малко преди Кобе:

Гледката от терасата пред ресторантите е възхитителна, независимо дали си там през деня или нощта. Акаши-Кайкьо се вижда в (близката) далечина, осветлението му преливащо от един цвят в друг, но най-вече залагащо на синьо и лилаво. Вятърът блъска бузите и брада ми, но се застоявам за кратко, съзерцаващ мастиления пейзаж отпред:

По едно време затварям очи и си представям Наката, отправил се на своето Шикоку пътешествие в „Кафка на плажа“. После нагласям презрамките на раницата си и се връщам обратно в топлия интериор и флуоресцентните светлини на заведенията.

Светлините на Кобе и Осака ми намигат нетърпеливо от отсрещния бряг. Време е да се връщам вкъщи.

Ананас в 11:26

Отварям кена и пръските от 9%-овата бира скачат в спокойната нощ с приглушен съсък. Отпивам, а по средата на глътката ми едно бабе профучава пред мен.

Хубава работа. Ето ме, клатещ краката си, две хилави и космясали парчета месо над метална ограда. Ето я и бабката – прави обиколки, нищо че е на едно седемдесет и пет години, че и повече.

Искам да се почувствам или впечатлен, или засрамен, но не намирам сили за нито едно от двете. Просто пак отпивам от кена и прокарвам нокът по тенекето.

—

– Защо си толкова зрял? – пита ме Ва през сълзи, очната ѝ линия леко замазана. В апартамента ѝ сме, тя все още не е напълно изтрезняла и ръкавите на суичъра ми са подгизнали от хлипането ѝ. – Как успяваш?

Някаква част от мен иска да сподели с нея, че съм един изключително незрял кретен и най-вероятно процентите алкохол в кръвта ѝ водят до подобни заключения. Една малка част от мен желае да се съгласи в непохватен опит да се мисля за по-велик, отколкото съм.

– Ям поне по двеста грама зрял ананас на ден – отговаря трета част от мен, която печели в крайна сметка. – За грубо казано 90 долара на месец си гарантирам лукса да съм адекватно човешко същество. Що не пробваш и ти?

—

Обратно към оградата и вече настанилата се липса на тичащи баби.

Понякога имам чувството, че ако имах двеста хиляди долара, щях да си платя за лукса да се разкарам от всичко живо за две години. След месец сигурно щях да искам да се гръмна, но нямаше да мога, защото съм далеч от цивилизацията и преди това не съм се сетил да взема нещо, с което да се гръмна със себе си.

Може би трябваше да формулирам тази логическа последователност, за да докажа на Ва, че съм просто един обикновен идиот и че е нужно да спре да плещи глупости. Ананасите звучат много по-неутрално, обаче.

Освен това можеш да се разкараш от всичко живо и безплатно, ебати.

Някъде около момента, в който бирата ми е преполовена, телефонът ми извибрира два пъти един след друг.

Ситуация 1: японка, която обича да играе шуутъри и Battlefield, за да разпуска от работата си като медицинска сестра.

Ситуация 2: американец, който отива до Швейцария, само за да се разведе и да започне мечтата си да има собствена градина в центъра на Филаделфия.

В друго „понякога“ се възхищавам на това колко различни и все пак еднакви можем да сме всички. Какво би станало, ако препоръчам на американеца да играе по два часа Battlefield всеки ден, а на японката ѝ препоръчам да засади мушкато след съботния скалпел по тялото на пациент?

—

– В последно време ме е страх да излизам навън – изправя се Ва, след което си сипва чаша вода. Сега осъзнавам, че задникът ѝ е станал малко по-голям, отколкото беше в началото на годината. – Чувствам се адски самотна. Все едно нещо е готово да ми открадне дъха всеки момент. Затова искам да си стоя само тук, и това е.

– Чакай, не е ли логично да се чувстваш самотна вкъщи – питам я. – Освен това, отпрала си по-голям задник отпреди. Да няма връзка между двете?

Ситуация 1: Ва хвърля пластмасовата чаша по мен и разплисква останалата вода по леглото си.

Ситуация 2: Ва оставя чашата върху хладилника и ми тегли един шут с крака си, облечен в доста прилично изглеждащ чорапогащник.

Печелившият е ситуация 2, което малко ме разочарова, защото този сценарий се случва достатъчно често и без това.

– Не бях такава преди – отмята тя част от бретона си. – Искам да върна себе си от преди, не харесвам себе си „сега“.

– Честно казано, и аз – признавам си и повтарям, защото първоначалната ми реакция явно не вдъхва доверие. – Сериозно. Някъде преди три години бях доста приличен.

– Какво трябва да направим?

– Никаква идея. Като начало, на теб ти трябват повече хора, а на мен – по-малко. Ти трябва да спреш да се сравняваш с другите толкова много, аз трябва да започна да се сравнявам с тях малко повече – протягам ръката си и масажирам прешлените на врата ѝ, докато се опитвам да проследя тъпата линия на мислите си. – Просто крайният ни резултат е един и същ, но начина, по който стигаме до това да не се чувстваме окей със сегашното си „аз“ е различен.

Нито аз, нито тя разбираме напълно какво бръщолевим, но поне сме наясно, че нещата не са тотално наред. А това, ако трябва да сме честни, е добро начало само по себе си. Проследявам плавната заобленост на шийните ѝ прешлени, а колите от булеварда до апартамента ѝ се опитват да ни подскажат някой и друг отговор с мимолетно преминаващите си мърморения.

—

Ситуация 1: отговарям на японката и кълчотя пръстите си по японската клавиатура.

Ситуация 2: пиша на американеца и бързо тракам с нормални буквени комбинации.

Не избирам нито едно от двете, допивам си бирата и изчаквам да видя дали няма да засека още някоя баба, която да ме накара да се почувствам тъпо за това колко съм мързелив. Това не се случва, защото дори в Япония едва ли огромно количество баби тичат около полунощ.

Пъхам кена в джоба на якето си и се запътвам обратно към вкъщи. Още една вечер без особени поуки, но това, предполагам, е окей до известна степен. Поне кутията ананас ме чака в хладилника.

Фоторазказ от южна Япония, част I: Нагасаки

Спомени от атомни бомби, възхитителни арки от цветя и висене по нощни капанчета с бира и шишчета…докато китайски проститутки гонят клиенти на хвърлей от теб.

Прилично резюме за съвсем скорошните ми пътувания из южните части на Япония. В частност: Нагасаки и Фукуока.

Честно казано, признавам се за виновен. С изключение на едно кратко пътуване по на север към Каназава с бившата ми, съм мърдал отчайващо малко от Кансайския регион. А съм тук вече цяла година, егати!

Затова използвах т.нар. „Златна седмица“ и временно мигрирах малко по-надолу из квадратно-километровото тяло на Япония. Първият ми пост по случая ще е за Нагасаки.

Между другото, знаехте ли, че градът е „побратимен“ с Дупница?

Спомен, който все още е навсякъде

Не е нужен урок по история, за да се знае колко трагична история има този град. Първите ми впечатления при пристигането ми обаче са по-скоро жизнерадостни. Наетото през AirBnB място е буквално на двайсет метра от Китайския квартал, който изглежда така:

В никакъв случай той не е толкова голям или богат на избор като този от Кобе, за който писах преди. Въпреки това, в компактността му се наблюдава една уютна, свойска красота. Около задния му изход засичам и ето този колега дракон. Няма как да не направя асоциация с Таргариените от „Песен за огън и лед“ на Мартин.

Постепенно обаче започвам да усещам вкоренената в града тъга. Нагасаки е малък град по японски стандарти – около 450,000 човека. Във въздуха се усеща полъха на историята, но той е подплътен от някаква особенa инертност.

Да, пълно е с туристи. Те пъплят по малките улички и се претъпкват в малките трамваичета от ето такъв тип:

И все пак градът е пропит от някаква меланхолия, някакво усещане, което натежава. Местните са намръщени като за японци, мълчаливи, сякаш не ги вълнува нищо. Или може би Осака, в която живея, е прекалено шумна и бликаща с живот?

Повечето туристи свързват Нагасаки с няколко главни атракции. Сред тях са музея, посветен на бомбардировката, китния парк на Мира, планината Инаса (панорамен поглед над целия град) и имението в евро-стил Clover Garden. Естествено, отправям се да посетя всички за двата дни, в които съм там.

Музеят на Атомната бомба е височка сграда с няколко златисти статуи пред нея. Щраквам една бърза снимка отвън и с леко присвито сърце влизам вътре.

Ако направите един фокусиран, внимателен тур около всички части от музея, няма как да не ви се доплаче. Не мисля, че мога да опиша адекватно какъв ефект върху психиката оказва съвкупността от 3Д визуализации, оригинални експонати (разкъсани униформи, украшения, деформирани посуди) и разкази на оцелели от катастрофата.

Без да преувеличавам, на изхода на музея се олюлявах, без да зная много къде да се намирам. Снимки отвътре нямам, но не смятам, че е нужно/редно и да има. Затова пък Парка на Мира смесва спомена за трагедията с много особено китност. Сред цветята, фонтаните и зеленината, се откроява ето тази огромна статуя на мъж:

Защо такава поза? Вдигната нагоре, дясната ръка предупреждава за опасността от ядрените оръжия; изнесена настрани, лявата символизира вечен мир. Очите на мъжа са притворени в молитва за загиналите, а краката са в позиция, прилична на тази за медитация.

Вечерта разсейва малко следобедните тежки моменти. Стаята, която сме си взели, е част от sharehouse. Двама китайци – единият пиян, другият многословен, са оставили вратата на стаята си отворена и водят философски разговор. Той прелива от китайски в английски и следва безумни коловози, от които се откъсваме лесно.

Все пак е време да се качим до планината Инаса. Оттам ще отправим нощен поглед към града.

В кадифето на нощта

Според някои, погледът над нощен Нагасаки е в топ 3 най-красиви нощни гледки в света, заедно с Монако и Хонконг.

Понеже съм смотан, не правя адекватни нощни снимки. За щастие, в нета е пълно с такива 🙂 Качваме се на кабинков лифт, който е в обло, лъскаво-черно тяло. Изключителен дизайн, всъщност май създателят е спечелил награда за него. Лифтът ни качва до ето тази платформа, откъдето може да видиш танца на градските светлини из мрака:

Цялостната гледка е нещо подобно:

Панорамата не е лоша, но…Без да съм особено патриотично настроен, ако се метна на Копитото и погледна София оттам, ще получа по нищо неотстъпваща на Нагасаки гледка.

Къде е разликата?

В рекламирането на локацията. Гледката на Нагасаки има специален модерен лифт. Дава ти се билет, принтиран с прекрасен графичен дизайн и няколко странични цветно ръководство. Платформата за наблюдение не е просто платформа – тя е чиста, модерна, издигната върху мини-сграда, в която може да седнеш да починеш/ядеш/лафиш с приятели/играеш.

Малко ми става тъпо за този нереализиран Копито-потенциал и цикля около това, докато тайландката и филипинката, с които съм, бърборят за някакви-си-там-неща. Втората се прибира в хостела си след като вечеряме, а първата ми мрънка за една кратка разходка.

Тегавата атмосфера на Нагасаки през деня до известна степен се плъзга със същия успех и през нощта. С едно малко изключение: улицата за забавления.

Порнографията в Япония е общо-взето широко разпространена. Еротични списания се продават в минимаркетите, поставени на хвърлей от хладилниците с минерална вода и портокалов сок. Всеки град има по един+ центъра на хостес или хост клубове, наред със забавления във всякакви други форми.

Нагасаки не е изключение и, щъкайки безцелно из града, попадаме на тукашния район за…всякакви неща. Контрастът е осезаем: пияни, шумни мъже и жени, разголени компаньонки, предлагащи услугите си и гелосаните „викачи“ на всеки клуб. Любимата ми гледка бяха две китайски проститутки, галопиращи след двама западняци. Завалиите бяха оцъклили очи, защото явно не им се искаше да са наоколо.

Европейски елементи в далечния Изток

С идването на Мейджи ерата, Япония отново отваря границите си за международна търговия. Нагасаки, бидейки удобно пристанище, бързо се превръща в ключова точка за търговия.

Нищо чудно тогава, че Clover garden – най-старото имение в Западен стил, намиращо се в Япония, е точно тук. Резиденцията всъщност е много интересна смесица между западното и типично японското.

Японските шарани „кои“ са ми любимци и бях много щастлив, че езерото в имението буквално бъкаше от тях. Преобладаваха жълти кои с черни шарки, но имаше и достатъчно от популярните бяло-оранжеви и бяло-червени шарани. Да ги храниш е тотално окей: тогава даже ще наблюдаваш и сериозно кои пого досущ в краката ти.

Цялото пространство е изпълнено с всякакви цветя, градини, арки и каквото ти дойде наум. За желаещите можеш да си наемеш и рокля в тогавашен стил…макар и напасната към натруфените, ултра-цветни-ще-получиш-епилептичен-пристъп-чак предпочитания на японците. Имаше сума ти ситнещи японки, които не знам как издържаха да ги мъкнат в заформилата се жега.

Централната сграда е много симпатична и те връща няколко века назад за отрицателно време:

Ние заложихме на собствени дрехи и висене в прохладните части от имението.

Преди да се отправим към автобуса за Фукуока ни изпрати гледката на този симпатяга от по-долу. Не знам какво, защо, и как, но в долната му част беше лепнат флага на Европейския съюз. Направо да се изкуша да се метна и да се върна обратно…след някой и друг месец 🙂

Надявам се да ви беше интересно, макар да я карах малко по-конспективно, отколкото ми се искаше. Следващият път – повече за Фукуока, която е с най-високия естествен приръст на млади хора в иначе болезнено застаряващата Япония.

Ако ви е чудно къде се мотах миналата „Златна седмица“, припомням щъкането ми в удивителната Арашияма.

От Осака до Кобе: ден преди тайфуна [Фоторазказ]

Предишните тайфуни се вихриха главно из Канто (сиреч, токийския регион) и Кюшу (по-южните територии). Тази вълна на скофтване на времето обаче ще удари и Кансай, затова използвам намусения понеделник, за да се отправя на пътуване от Осака до Кобе. Вторник и сряда обещават безумни бури, в които по-скоро ще гледам да се кефя на дъжда от уюта на апартамента си.

Първото нещо, което ме изненадва, е цената – излиза ми по-евтино да отида от нас до Кобе, отколкото от нас до центъра на Осака (370 йени за Кобе, 460 за центъра). Това се дължи на един полезен за мен факт: влаковете около мен се обслужват от Hankyu Railway, които са известни с достъпните си тарифи. Ако цъкнете тук ще видите цялата карта на Hankyu – от моята част по оранжевата линия (Ishibashi) до края на синята линия (Sannomiya) е едва петдесетина минути с едно прекачване.

Сърдито септемврийско Кобе: най-популярната част от града.

Пристигам в града насред неприветливо, сивеещо време. Първата цел е пристанищната част на Кобе, която е и най-известното нещо в града. Погледната от определен ъгъл, горната част на Port of Kobe сградата ми мяза на нищо повече от облепена в червени рамки сладоледена фуния. В пълен ръст – и особено на фона на това небе, тя всъщност изглежда леко зловещо за някои, може би. На мен ми харесва и така. Има нещо крехко и нежно в архитектурното ѝ тяло, честно казано.

Около пристанището се навъртят и ето такива симпатични бусчета, около които пък на свой сред пърхат служител(к)и в моряшки униформи. Гледам да не съм прекалено нахален, затова не ги тормозих за снимки. По-интересни са ми архитектурните особености в района. Много неща могат да се кажат за японците, някои от тях преиначени от интернетаджийската обсесия с Weird Japan. За мен едно от по-възхитителните неща из местата, където съм бил тук, са именно сградите и подхода на японците към тях. Няколко примера:

Вълнообразният Oriental Hotel

Или хотел, или по-тузарска жилищна сграда. Във всички случаи, доста сполучлива и интересна хрумка.

Всичко е симпатично хубаво, но за мен най-очарователните места са тези, където може да усетиш реалният пулс на града и неговите жители. Един добър пример за такова място в Кобе е Китайският квартал. Правопротивоположен на сивотата на пристанището, той приютява амалгама от цветове и добавя към нея къде познати, къде непознати миризми от множеството щандове за храна, разположени по протежението на главната улица. Посрещането е гарантирано от ето тази симпатична порта.

Цветове срещу сивото небе: Китайският квартал в Кобе, един от само трите обособени китайски квартали в Япония въобще.

Вметка: ако искате да видите снимките в по-голям размер, ето линк към галерията.

Понеже е почивен ден, има немалко хора…като за Кобе, вероятно. Свикнал съм с гмежта на Осака и виковете и шумът тук не ми пречат. Даже напротив, успокояват ме в сравнение с това, което се случва из центъра на Осака (за Токио не искам и да знам). Търговците са изложили на показ вкусотиите си и кулинарният фестивал е в разгара си. Ако не си скелет с ограничена вместимост на клетия ти стомах като мен, лесно можеш да изпукаш 3000 йени++ (грубо казано към 30 долара) и да не можеш да се помръднеш след това. А и как да не го направиш при ето такива гледки:

Чакащ симпатяга явно се притеснява някой да не вземе да му омете яденето тайно.

Всякакви конфигурации от всякакви типове храна. Ако тук изглеждат вкусни, наживо това важи тройно.

За мой кеф намирам магазин с китайски чай такъв, какъвто трябва да бъде… но за жалост цените са малко извън текущия ми бюджет в очакване на следващата стипендия. След като вече знам колко евтин ми излиза билета обаче, си заплювам мястото за скорошно посещение.

Малка част от асортимента, с който разполагаше магазина за чай.

В центъра на пазара е положена една павилионоподобна конструкция, около която текат дискусии, цъкане по смартфони, някоя и друга свалка или накратко – пъстротата, която така харесвам в градската среда където и да е по света.

Свивам към централната шопинг улица, която е със стандартни параметри за тукашните – дълга, обсипана с магазини от всякакъв тип – от втора употреба камери и обективи, през елегантно изработени кимона, до примамливи (но не и с цените си, за жалост) плодове. Изтокът среща Запада по интересен начин при ето този сблъсък между известното телешко от Кобе със… Спайдърмен:

Въртя се малко из относителната гмеж (ако съдим по софийски стандарти, но не и тукашни), и наблюдавам околностите. Естествено, няма как да пропуснем камео появата на любимия ми тип японки (които споменах и в предишен пост) – тотално неадекватно ходещи на високи токчета. Гледката на клетите им глезени и люшкащата се походка няма да ми омръзне и все още не мога да реша дали изпитвам възхищение, че не са си изкълчили нещо досега, или просто жал за състоянието на краката им.

Мотая се още малко безцелно с посрещналите ме домакини, които са ми донесли най-нужното нещо от България – буркан лютеница (!!), и след това се закачам за гарата в обратна посока. Осака ме посрещна още по-намусена от сутрешното ѝ помътняло, недоволно небе, но гледам да не ѝ се сърдя. И аз да очаквам тайфуни, и аз няма да съм особено възхитен. Взимам си една „руска сладка“ по пътя, каквото и да означава това за японците, и пристигам в нас точно преди дъждът да започне да плющи безмилостно.

Беше ли ви интересен този фоторазказ? Ако отговорът е “да”, вероятно и предишният ми фоторазказ за красивата Арашияма местност и Киото също ще ви допадне. Прочетете го! 🙂

Аларма от класическа музика, бамбукови гори, култистки японски и златни храмове

Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.

По-скоро факта, че пичът в съседната стая до мен е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.

Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, което е известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там около 9 и 35. Посреща ни следната изумрудена, спокойна гледка:

Наслаждаваме ѝ се лаишки, просто защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето невежество, щракваме лежерни снимки като ето тази, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.

Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:

Или пък тази?

Не всичко е широколистно обаче – Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора. (Тук вече открихме съмнителният кеф на това да си част от все по-засилващият се туристически поток).

Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки – бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове. Те плават от лодка на лодка, целуват леко „борда“ ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. На свой ред пък, въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „хеелооуу“.

Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „добър ден“ на всеки от ултра енергичното бабе до тъпата мацка с токчета. Просто така е учтиво, но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.

Така де, едно кратко видео на кулинарно-напитковия абордаж:

По реката може да се блъснеш в редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са „човек-това-е-перфектното-капанче-за-бира-и-цаца“ тип, а трети просто излъчват спокойствие. Е, винаги има място и за прословутата трансформация, която английският преживява в момента, в който бива „присвоен“ от японската популация:

И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа…история.

Все още няма три часът, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи. Трудно се впечатлявам от храмове (сори), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера, но в Кинкакуджи го има онзи деликатен елемент „уау“. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:

(Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно).

Може да съм неразбирач, но всъщност ето тази страхотна конструкция в Киото ми хареса мааалко повече от Кинкакуджи. (Младата жена в кимоно до мен в автобуса ми хареса най-много, ама това няма да ме прави много културна-забележителност-тип-човек, нали).

Пред нея срещнах и една патица, (конструкцията, не жената – макар че патица в автобус звучи вълнуващо). Въпросната съвсем традиционна патица просто долетя насред мъничък фонтан и започна да кръжи наоколо, недоволно пищейки за нещо. В същия момент някакво малко японче на 2 метра от нея се мяташе насам-натам и също огласяше въздуха по подобаващ начин.

Което беше и подобаващ край на динамиката за деня. След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… ‘извиха’ спокойните, почти мъртви улички на древната японска столица. Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.

След още едни 5 километра пеша в брояча (за мен станаха близо 30 километра извървяни на крак за последните 2 дни), просто си хванахме влака за обратно. Финият финал на вечерта беше ултра пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха абсолютно физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси мацката се справи.

Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина, и някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо 12 часа насам-натам.

Кратък поглед към най-голямата верига книжарници в Япония

Когато се събуждам в 5 и 30 сутринта, първото нещо, за което си мисля, е прасковената вода за пиене на бюрото ми. Не звучи много вдъхновяващо, но пък въпросният продукт е едно от по-добрите неща, които съм открил за краткия си престой в Япония до момента.

Както и да е. Денят е предназначен за щъкане около Умеда – т.нар. „втори център“ на Осака, което за нашите мащаби си е баш няколко пъти софийски център. Започвам с приятен отскок, включващ някоя и друга прегръдка, и се мятам с Ванката по влаковата линия. (Важното е, че не на нея, нали).

Вече по към обяд, второто и третото нещо, което си мисля, са: 2) японските жени действително знаят как да се поддържат (но не отговарям какво ще стане, ако им разкараш целия грим и лещи) и 3) същите носят обувки на токчета като пълни кретени. Гледайки сърцеразбиващото лашкане на глезените им под далеч небиблейски ъгли, нещо ме стиска за топките и искам да заплача насред кръстовището.

За да избягам от 9 до 15-сантиметровия апокалипсис, се ръгвам в Кинокуния, което предполагам е нещо като Хеликон х Бууктрейдинг х Сиела, просто заради мащабите си. А те са огромни. Така например изглеждат само две от ‘буквите’, съставляващи книжарницата:

При някои от Е-рафтовете забелязваме хегемония на бялото:

Но при С-тата, гамата кривва малко встрани.

Естествено, има и достатъчно манга рафтове за тези, които се кефят на въпросното изкуство.

Нека сме си честни: японците са известни с покъртителното си ниво на английски, и има защо. В Кинокуния обаче се засича солидно количество чуждестранна литература, която ми ласкае окото (главно защото съм доста далеч от способността да чета на японски). Малка част от нея (доста внимание на Ю Несбьо, явно):

Тук говорим и за японска литература на английски, включително бая разновидност на романите на общоизвестния Харуки Мураками:

Всъщност, ето това издание на „Хроники на птицата с пружина“ в прекрасно опакована литературна кутия ми грабна окото. Страхотна работа.

Из книжарницата има „апарати“, на които може да търсите заглавието, което ви интересува. Все пак лесно може да се затриете за някой и друг час там.

При задаване на въпросното заглавие, получавате ето такъв билет, който ви показва точната локация на книгата в книжарницата. Не просто до рафт, ами до ред и позиция.

Пазаруването в Кинокуния завършва добре, когато:

а) изтряскате едно такояки (грубо казано, пържени топки, пълнени с октопод и някоя и друга съставка вътре)

б) съвсем случайно намерите каширан малък храм сред мегаполисния втори център на баш центъра на Кансай.

(А Кансай е най-доброто място да бъдете в Япония, все пак). 🙂

Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.