123

От Осака до Кобе: ден преди тайфуна [Фоторазказ]

Предишните тайфуни се вихриха главно из Канто (сиреч, токийския регион) и Кюшу (по-южните територии). Тази вълна на скофтване на времето обаче ще удари и Кансай, затова използвам намусения понеделник, за да се отправя на пътуване от Осака до Кобе. Вторник и сряда обещават безумни бури, в които по-скоро ще гледам да се кефя на дъжда от уюта на апартамента си.

Първото нещо, което ме изненадва, е цената – излиза ми по-евтино да отида от нас до Кобе, отколкото от нас до центъра на Осака (370 йени за Кобе, 460 за центъра). Това се дължи на един полезен за мен факт: влаковете около мен се обслужват от Hankyu Railway, които са известни с достъпните си тарифи. Ако цъкнете тук ще видите цялата карта на Hankyu – от моята част по оранжевата линия (Ishibashi) до края на синята линия (Sannomiya) е едва петдесетина минути с едно прекачване.

6

Сърдито септемврийско Кобе: най-популярната част от града.

Пристигам в града насред неприветливо, сивеещо време. Първата цел е пристанищната част на Кобе, която е и най-известното нещо в града. Погледната от определен ъгъл, горната част на Port of Kobe сградата ми мяза на нищо повече от облепена в червени рамки сладоледена фуния. В пълен ръст – и особено на фона на това небе, тя всъщност изглежда леко зловещо за някои, може би. На мен ми харесва и така. Има нещо крехко и нежно в архитектурното ѝ тяло, честно казано.

Около пристанището се навъртят и ето такива симпатични бусчета, около които пък на свой сред пърхат служител(к)и в моряшки униформи. Гледам да не съм прекалено нахален, затова не ги тормозих за снимки. По-интересни са ми архитектурните особености в района. Много неща могат да се кажат за японците, някои от тях преиначени от интернетаджийската обсесия с Weird Japan. За мен едно от по-възхитителните неща из местата, където съм бил тук, са именно сградите и подхода на японците към тях. Няколко примера:

4

Вълнообразният Oriental Hotel

5

Или хотел, или по-тузарска жилищна сграда. Във всички случаи, доста сполучлива и интересна хрумка.

Всичко е симпатично хубаво, но за мен най-очарователните места са тези, където може да усетиш реалният пулс на града и неговите жители. Един добър пример за такова място в Кобе е Китайският квартал. Правопротивоположен на сивотата на пристанището, той приютява амалгама от цветове и добавя към нея къде познати, къде непознати миризми от множеството щандове за храна, разположени по протежението на главната улица. Посрещането е гарантирано от ето тази симпатична порта.

1213

Цветове срещу сивото небе: Китайският квартал в Кобе, един от само трите обособени китайски квартали в Япония въобще.

Вметка: ако искате да видите снимките в по-голям размер, ето линк към галерията.

Понеже е почивен ден, има немалко хора…като за Кобе, вероятно. Свикнал съм с гмежта на Осака и виковете и шумът тук не ми пречат. Даже напротив, успокояват ме в сравнение с това, което се случва из центъра на Осака (за Токио не искам и да знам). Търговците са изложили на показ вкусотиите си и кулинарният фестивал е в разгара си. Ако не си скелет с ограничена вместимост на клетия ти стомах като мен, лесно можеш да изпукаш 3000 йени++ (грубо казано към 30 долара) и да не можеш да се помръднеш след това. А и как да не го направиш при ето такива гледки:

7

Чакащ симпатяга явно се притеснява някой да не вземе да му омете яденето тайно.

8.jpg

Всякакви конфигурации от всякакви типове храна. Ако тук изглеждат вкусни, наживо това важи тройно.

За мой кеф намирам магазин с китайски чай такъв, какъвто трябва да бъде… но за жалост цените са малко извън текущия ми бюджет в очакване на следващата стипендия. След като вече знам колко евтин ми излиза билета обаче, си заплювам мястото за скорошно посещение.

1111

Малка част от асортимента, с който разполагаше магазина за чай.

В центъра на пазара е положена една павилионоподобна конструкция, около която текат дискусии, цъкане по смартфони, някоя и друга свалка или накратко – пъстротата, която така харесвам в градската среда където и да е по света.

123

Свивам към централната шопинг улица, която е със стандартни параметри за тукашните – дълга, обсипана с магазини от всякакъв тип – от втора употреба камери и обективи, през елегантно изработени кимона, до примамливи (но не и с цените си, за жалост) плодове. Изтокът среща Запада по интересен начин при ето този сблъсък между известното телешко от Кобе със… Спайдърмен:

123

Въртя се малко из относителната гмеж (ако съдим по софийски стандарти, но не и тукашни), и наблюдавам околностите. Естествено, няма как да пропуснем камео появата на любимия ми тип японки (които споменах и в предишен пост) – тотално неадекватно ходещи на високи токчета. Гледката на клетите им глезени и люшкащата се походка няма да ми омръзне и все още не мога да реша дали изпитвам възхищение, че не са си изкълчили нещо досега, или просто жал за състоянието на краката им.

4

Мотая се още малко безцелно с посрещналите ме домакини, които са ми донесли най-нужното нещо от България – буркан лютеница (!!), и след това се закачам за гарата в обратна посока. Осака ме посрещна още по-намусена от сутрешното ѝ помътняло, недоволно небе, но гледам да не ѝ се сърдя. И аз да очаквам тайфуни, и аз няма да съм особено възхитен. Взимам си една „руска сладка“ по пътя, каквото и да означава това за японците, и пристигам в нас точно преди дъждът да започне да плющи безмилостно.

Беше ли ви интересен този фоторазказ? Ако отговорът е “да”, вероятно и предишният ми фоторазказ за красивата Арашияма местност и Киото също ще ви допадне. Прочетете го!🙂

japanese_landscape_by_finnfanfoodle-d8mjgdj

Кълбо от коприна

Тълпите отекват в гръдния ни кош и Ри се сепва, очите ѝ прескачайки от човек на човек в претъпканата Умеда. Засмивам се и ѝ казвам, че за двете години, откакто е тук, все трябва да е свикнала на това, но тя само поклаща глава и ръката ѝ леко обърсва ризата ми.

Чувството да си заобиколен от хора, които са тотално различни от теб по всички параметри, е странно. Нещо като мандарина, сложена в буркан с компот от ягоди. В залата на бунраку – традиционен японски куклен театър е същото, но някакси се чувствам сред свои тук. Изкуството не познава различия, затова потъвам в седалката си и два часа и половина наблюдавам нещо, което не разбирам напълно.

Това, което кънти като средновековна камбана в сърцето ми, обаче, е последната сцена. Тя няма нужда от думи – както и засвидетелстват трийсетте секунди мълчание след нейната кулминация. В шумният център на Осака, трийсет секунди липса на какъвто и да е звук са титанични. Ръцете ми се изпотяват и погледът ми се разфокусира, завладян от емоции, които нямат нужда превод. На излизане Ри ме поглежда, но аз само поклащам глава – така, както тя е направила пр и слизането ни в метростанцията. Тихо ѝ обяснявам, че няма как да си облека емоциите в думи и проблемът не е японския език в този случай, и тя разбира от раз.

Искам да изям този свят.

Мисълта не е продуктувана от текущия ми глад, осъзнавам, а от някакво бясно желание да направя това, преди светът да изяде мен. Той вече е започнал, и усещам белезникавите му, гнусни пръсти да оставят сенки по ръцете и краката ми, но някакси все още вярвам, че мога да обърна процеса в моя полза.

Вместо да изяждам този свят, обаче, с Ри се наместваме във вече позната наша кръчма в японски вариант и започваме да ядем и пием.

Храната е много по-очарователна тогава, когато не знаеш какво точно ядеш. Същото важи и за пиенето. Чарът им се увеличава тройно, когато изведнъж токът ви спре и всички ахнат, а ти започнеш да се смееш.

– Кое е смешното? – пита ме Ри, и си представям как малките ѝ устни надигат краищата си съвсем леко, както обикновено.

– Неочакваният момент на сконфузност в една държава, която е обсебена от това всичко да е подредено до откат – отговарям и напипвам чашата си с не-знам-точно-какво-си-алкохол.

– Момичетата вдясно от нас са корейки и говорят за това как проституират – навежда се Ри към мен, сякаш окуражена от тъмнината. Чудя се дали това не е спекулация, породена от силно зачервилите ѝ се от алкохола бузи, но тя уверено добавя – Сериозно, няма майтап.
– Дали ше се разсърдят, ако им взема интервю?
Точно в този момент токът идва обратно и сервитьорката с порядъчно изрусена коса чучва до нас, извинявайки се. Две минути по-късно се връща с уточнение – поради неудобството, което сме изпитали, имаме право да си изберем нещо от менюто безплатно. С Ри директно взимаме алкохолното меню и си поръчваме по още едно, докато аз невярващо клатя глава.
– Три минути за чаша алкохол си е доста добре – отбелязвам.
– Веднъж в Хокайдо ми заляха чантата с половин чаша вода и след това не платих нищо като извинение от тяхна страна – контрира ме Ри и разперва пръсти.

Ръкомахането ѝ отново разкрива ръцете ѝ и аз се заглеждам в тях. В повечето случаи, за да познаеш възрастта – ама истинската възраст, на азиатките, е нужно само да гледаш ръцете. Леката им изпитост, загубата на мекия блясък на младостта се вижда много ясно там, за разлика от лицата им. Подобно на кръговете, по които преценяваме отминаващата елегантност на дърветата, предполагам. Ръцете на Ри безсъмнено са хубави, но си личи напластяването на годините по тях и се замислям как всъщност вероятно тя е по-възрастна, отколкото съм смятал в началото. Може би с десетина години повече от мен. Чакай, има ли значение?

Но по-скоро мисля за това, че искам да изям този свят – сред нейната компания, сред пияните хора около нас, сред задушния въздух и виещата се из ноздрите ни миризма на месо, това е единствената ми мисъл. Искам да го разкъсам като гладен вълк, преди той да е успял докрай да разчлени всеки квадратен мили-милиметър от тялото ми така, както прави с всяка изминала секунда.

Изпращам я и нарочно се загубвам из квартала ѝ, за да видя какво има в него. Намирам жена с две кучета – разменяме си няколко думи и си поигравам малко с по-малко грозното, след което продължавам нанякъде. Градът не е замлъкнал, макар и да съм в периферията му. Винаги има леко белезникави неонови светлини (не съм в центъра, все пак), подпийнали хора и онова спокойствие на това да си изплюта част от тукашната система, което е трудно за описване.

Скоро ще е друго и знам това. Скоро цялата реалност ще се сгромоляса и ще запълзя под нея като гнида, изгонена от корена, за който се е захванала. Но дотогава разполагам с най-всеобхватната, самотна, безумна свобода, която може да бъде подарена на нас, човешките същества, хрускани от времето и този гладен свят, безмилостно храносмилани в неговите къркорещи черва.

Взимам си кекс със сушени плодове и кутия цигари и се закотвям на пейка в абсолютно празния кампус. Този път няма дори тануки – местният еквивалент на енотите, само че снабдени с достопочтено огромни топки. Запалвам една и се излягам на пейката, вперил поглед в небето. Няма звезди. Няма дори тъмносиния цвят, познат ми вкъщи. Има само една мека, нежна сивота, която се разстила в своя нощен оттенък навсякъде, накъдето погледна нагоре.

Отпускам ръцете си, които са спрели да ме болят поне за тези последни няколко часа. Съзнанието ми започва да скита, без да се спира на някое точно определено място. Влизам в медитационен режим, мястото, където сме само аз и цигарата – инцидентна, защото вече не пуша въобще, но ето, че в тази нощ има нещо, което да е довело до нуждата от малко тютюн.

Усещам как цигарата изтлява миг след миг, докато сивотата отвъд затворени клепки на очите ми става по-интензивна и по-интензивна.
Досущ като тази надпревара между мен и малкия свят, който е решил да ме обкръжава.

Вдишай.
Издишай.
Вдишай. Издишай. Вдишайиздишай.

До три часа през нощта имам цялото време на света, едно кълбо коприна, стиснато в грубата ми шепа. Изтлявам и контурите ми отново се размиват, за да се слеят с околността. Кълбото коприна отваря уста и ме изяжда, и в неговата прегръдка намирам уют, който не съм очаквал да срещна.

IMG_1749

Аларма от класическа музика, бамбукови гори, култистки японски и златни храмове

Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.

По-скоро факта, че пичът в съседната стая до мен е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.

Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, което е известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там около 9 и 35. Посреща ни следната изумрудена, спокойна гледка:

IMG_1698

Наслаждаваме ѝ се лаишки, просто защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето невежество, щракваме лежерни снимки като ето тази, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.

Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:

IMG_1713

Или пък тази?

IMG_1706.JPG

Не всичко е широколистно обаче – Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора. (Тук вече открихме съмнителният кеф на това да си част от все по-засилващият се туристически поток).

ззз

Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки – бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове. Те плават от лодка на лодка, целуват леко „борда“ ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. На свой ред пък, въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „хеелооуу“.

Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „добър ден“ на всеки от ултра енергичното бабе до тъпата мацка с токчета. Просто така е учтиво, но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.

Така де, едно кратко видео на кулинарно-напитковия абордаж:

По реката може да се блъснеш в редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са „човек-това-е-перфектното-капанче-за-бира-и-цаца“ тип, а трети просто излъчват спокойствие. Е, винаги има място и за прословутата трансформация, която английският преживява в момента, в който бива „присвоен“ от японската популация:

IMG_1730

И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа…история.

Все още няма три часът, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи. Трудно се впечатлявам от храмове (сори), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера, но в Кинкакуджи го има онзи деликатен елемент „уау“. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:

IMG_1749

(Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно).

Може да съм неразбирач, но всъщност ето тази страхотна конструкция в Киото ми хареса мааалко повече от Кинкакуджи. (Младата жена в кимоно до мен в автобуса ми хареса най-много, ама това няма да ме прави много културна-забележителност-тип-човек, нали).

Пред нея срещнах и една патица, (конструкцията, не жената – макар че патица в автобус звучи вълнуващо). Въпросната съвсем традиционна патица просто долетя насред мъничък фонтан и започна да кръжи наоколо, недоволно пищейки за нещо. В същия момент някакво малко японче на 2 метра от нея се мяташе насам-натам и също огласяше въздуха по подобаващ начин.

IMG_1756

Което беше и подобаващ край на динамиката за деня. След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… ‘извиха’ спокойните, почти мъртви улички на древната японска столица. Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.

След още едни 5 километра пеша в брояча (за мен станаха близо 30 километра извървяни на крак за последните 2 дни), просто си хванахме влака за обратно. Финият финал на вечерта беше ултра пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха абсолютно физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси мацката се справи.

Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина, и някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо 12 часа насам-натам.

Кратък поглед към най-голямата верига книжарници в Япония

Когато се събуждам в 5 и 30 сутринта, първото нещо, за което си мисля, е прасковената вода за пиене на бюрото ми. Не звучи много вдъхновяващо, но пък въпросният продукт е едно от по-добрите неща, които съм открил за краткия си престой в Япония до момента.

Както и да е. Денят е предназначен за щъкане около Умеда – т.нар. „втори център“ на Осака, което за нашите мащаби си е баш няколко пъти софийски център. Започвам с приятен отскок, включващ някоя и друга прегръдка, и се мятам с Ванката по влаковата линия. (Важното е, че не на нея, нали).

Вече по към обяд, второто и третото нещо, което си мисля, са: 2) японските жени действително знаят как да се поддържат (но не отговарям какво ще стане, ако им разкараш целия грим и лещи) и 3) същите носят обувки на токчета като пълни кретени. Гледайки сърцеразбиващото лашкане на глезените им под далеч небиблейски ъгли, нещо ме стиска за топките и искам да заплача насред кръстовището.

За да избягам от 9 до 15-сантиметровия апокалипсис, се ръгвам в Кинокуния, което предполагам е нещо като Хеликон х Бууктрейдинг х Сиела, просто заради мащабите си. А те са огромни. Така например изглеждат само две от ‘буквите’, съставляващи книжарницата:

F75O88L

При някои от Е-рафтовете забелязваме хегемония на бялото:

IMG_0011

Но при С-тата, гамата кривва малко встрани.

IMG_0012

Естествено, има и достатъчно манга рафтове за тези, които се кефят на въпросното изкуство.

IMG_0014

Нека сме си честни: японците са известни с покъртителното си ниво на английски, и има защо. В Кинокуния обаче се засича солидно количество чуждестранна литература, която ми ласкае окото (главно защото съм доста далеч от способността да чета на японски). Малка част от нея (доста внимание на Ю Несбьо, явно):

IMG_0015

Тук говорим и за японска литература на английски, включително бая разновидност на романите на общоизвестния Харуки Мураками:

IMG_0016

Всъщност, ето това издание на „Хроники на птицата с пружина“ в прекрасно опакована литературна кутия ми грабна окото. Страхотна работа.

IMG_0017

Из книжарницата има „апарати“, на които може да търсите заглавието, което ви интересува. Все пак лесно може да се затриете за някой и друг час там.

IMG_0010

При задаване на въпросното заглавие, получавате ето такъв билет, който ви показва точната локация на книгата в книжарницата. Не просто до рафт, ами до ред и позиция.

IMG_0019

Пазаруването в Кинокуния завършва добре, когато:

а) изтряскате едно такояки (грубо казано, пържени топки, пълнени с октопод и някоя и друга съставка вътре)

IMG_0024

б) съвсем случайно намерите каширан малък храм сред мегаполисния втори център на баш центъра на Кансай.

IMG_0029

(А Кансай е най-доброто място да бъдете в Япония, все пак).🙂

12-web-lgbt-cmwealth-2-getty

Сбърканият комуникационен модел на новото поколение гей активисти (и не само)

Един от любимите ми проекти за последната година включваше редактирането на бизнес презентация за гей парад във Флорида.

Събитието е с традиции – организира се от 2002 година насам, и, за разлика от много други подобни, разгръща едно портфолио от възможности. Говорим си за панели с кариерни съвети, литературни уъркшопове, дискусии и семинари спрямо наболели теми като домашното насилие (извършвано и от мъже, и от жени, не едностранчивата му трактовка).

На всичкото отгоре въпросният фестивал е насочен към чернокожата LGBTQ общност. С други думи, вече отбелязвам бонус минус точки за по-консервативно мислещата популация. А каквото и да си говорим, из Балканите нещата стоят така – по-закостеняло.

Неохотното усещане за срам

Когато ме попитат дали подкрепям хомосексуалните [връзки/бракове/инициативи] обаче, отговорът ми е уклончив. Подкрепям ги, и още как. Имам достатъчно такива приятели. Но предпочитам да си прострелям десния крак, отколкото да се асоциирам с огромна част от по-либералното крило, което споделя моето мнение.

Защо? Защото изумително голяма част от тези хора са най-дразнещите, най-незрелите и най-токсичните откъм комуникационен модел човешки същества, които може да срещнете. Иска ми се да преувеличавам. За нещастие, вчерашният случай с Питър Тачел за пореден път потвърждава колко самозабравило се е радикалното крило на въпросния либерализъм, което описвам. И колко по-многобройно е от предполагаемата нишовост на термина “радикализъм”.

Анушка вече разля радикализма

Ако желаете да отделите време на пълната статия, може да я видите тук. Понеже е дълга, резюмирам:

Представителка на National Union of Students (UK) отказва да споделя една обща сцена [за дискутиране] с Тачел, защото, цитирам, смята, че той е „расист и трансфоб“.

За справка, Тачел е гей активист от десетилетия и е защитавал идеите си по начини, които най-вероятно ще накарат въпросната Фран Колинг да изтрие своя Tumblr и най-сетне да отиде в отрезвителното. Всъщност, не, няма как – тя е прекалено надълбоко в делюзиите си, за да осъзнае колко безумно е изказването ѝ. Докато колежката активистка мънка от трибуната си, Тачъл е бил арестуван над 300 пъти, защото едва ли е писал гневни Фейсбук статуси като нея.

tatchellR2705_468x271

Но пък активисти, защитаващите неговата идея, са доста артикулативни в своята Twitter активност. “I would like to tweet your murder you fucking parasite”, например (извадка от миналогодишното обвинение спрямо Тачъл в…ами, трансфобия пак).

Уви, поведението на Колинг е симптоматично за новото поколение <радикални активисти>, в случая в нишата на правата на хомосексуалните. Споменавам „радикални“, но политическата коректност увеличи обичайно тесния периметър на този термин. Разполагаме с достатъчно обемна и достатъчно шумна маса от хора, която е контрапродуктивна спрямо каузата, която уж защитава. Все пак колко точно шизофренично е новите застъпници на дадена идея да атакуват като бесни кучета тези, които са постлали пътя преди тях?

Бермудският триъгълник в наръчника на новия активист

Най-лошото е, че това ядро от Tumblr и социо-мрежови активисти се просмуква в текущата академична инфраструктура. Колинг е перфектен пример за това с принадлежността си към организация, включваща в себе си над 600 студентски синдиката. Позицията ѝ не е просто нейна – тя е официално одобрена от едно наистина огромно академично тяло. Което от индивидуална я прави симптоматична за цял обществен сегмент.

Имам чувството, че западното либерално студентско крило все още не е имало досег с реалния живот и обитава някакъв Бермудски триъгълник между „Обиждам се от всичко“, „Моето мнение е единственото обективно такова“ и „Намирам се между удобните стени на социалните мрежи и така ми е окей“.

discussion

Поглед към новия модел на академични дискусии

В една дискусия преди по-малко от година професор по социална антропология отбеляза, че е изплашен. Не само той, но и колегите му.

Причината? През последните 5-6 години се наблюдава епидемия от оплаквания от страна на студентите. Лектори и професори са обвинявани в дискриминация, хомофобия, любимата тема за „патриархата“ и подобни ключови думички. Академичният персонал всъщност е либерален, но това не е достатъчно за новото поколение активисти. Някои от тях дори водят родителите си (не, наистина, представете си да сте на 21 примерно, и да викате мама и тате, защото професор Х е казал еди какво си, което не е достатъчно <еди какво си> за вас).

В резултат се наблюдава ширеща се цензура, защото в противен случай се рискува изключване от състава на университета. Въпросният професор допълни, че се чуди как точно ще изглежда преподаването на дисциплината му в близкото бъдеще. Какво точно ще е „Социална антропология“ за новото поколение студенти? Негови колеги в социалните науки споделят сходен сантимент.

homosexual_sex_marriage

Текущият пример с Питър Тачел се движи в сходни коловози. Ултра либерализмът по този начин отстрелва два заека с един шизофреничен куршум:

1) Детронира и изолира образованите, доказани мозъци на своите идеи (а и отвъд тях – интелигентни личности, които могат да ръководят адекватен диалог както със съмишленици, така и със своите опоненти). Капсулира и хомогенизира „Идеята“, докато тя не се превърне в концепция, по-скоро наподобяваща култ.

2) Вреди на общата рамка на каузата си, сгъстявайки още повече анти-позицията на а) по-скоро скептиците или б) откровените противници на въпросната кауза. Има определена група от хора, които – ако им е предложена умерена и издържана логически аргументация, са склонни да преосмислят някои свои схващания. ChangeMyView в Reddit показва ясно този модел. Индивиди като Колинг са неспособни да ръководят какъвто и да е диалог, като в резултат постигат още по-ярко изявено поляризиране.

Не обичам да съм песимист, особено за неща, които споделям като сантименти. Но наблюдавайки изумителни феномени като случая с Тачел (за жалост просто пореден), не мога да не се зачудя какво по дяволите се случва. И да пожелая да се дистанцирам още повече от подобните на Колинг.

Хубаво е да се знае и че Wahl clipper oil е както трябва.

Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.

glowing_cat_eyes_by_o_chir

Нощно стъкло (1/2)

– Трябва ми повече свобода – започна отново момичето. – Задушаваш ме, не мога така. Моля те, разбери ме.

– Какво се е променило? Друг ли има, а? Кажи си!!

Завъртях очи към тавана и се сгуших една идея повече в тъмносиньото си яке, докато момчето теоретизираше апокалипсиса на връзката си. Тирадата започваше за трети път в разстоянието на пет спирки и дежавуто заплашваше да строши полузаспалия ми мозък. Така или иначе никога не съм разбирал хората, които толкова обичат да се разправят в градския транспорт. Пък бил той и късновечерен 76 с петима души на кръст в него.

Със слизането ми от неочаквано чистия автобус, вратите затръшнаха досадната глъчка от спора. Четвъртият рунд може и да започваше, но някакси щях да мина и без него, много благодаря. Взех си едни ментолови Lucky Strike от лелката, надвиснала над плота на денонощното зад „Плиска“, и закрачих навътре, към утробата на квартала.

Жуженето от пешеходния светофар на кръстовището до УниКредит ме посрещна както обичайно. Колкото и глух да беше „Изток“, това жужене винаги присъстваше. Зазяпах нагоре, чудейки се какво точно иска да ми каже. Мечтаеше да бъде като сирените от националния сигнал за тревога? Мънкаше нещо машинно-нечленоразделно от името на всички глупави спорове в 76? Искаше ми се да го потупам по хладното метално тяло, но нямаше как да се покатеря до горе.

Котката обаче умело се беше изкачила на капака на кофата с боклук и облизваше белите си лапи. Метнах ѝ един среднозаинтересован поглед – все пак кварталът беше пълен с котки, нищо особено, и я подминах, пушейки страйка.

– Не мислиш ли, че е странно да има толкова малко опадали листа?

Прехапах изненадано цигарата и за малко да я сдъвча не на шега, след което се обърнах. Животното ме гледаше от упор със скрити от сенките очи и продължаваше да ближе лявата си лапа. Дясната бе насочило към мен. Направих няколко крачки към кофата.

– Предполагам по-странно е да чуя котка да се оплаква от това. Но не, не ме притеснява – изкарах цигарата и издишах в стегнатия нощен въздух. – Нито едно от двете, всъщност.

– Все пак е жалко. Толкова хубав квартал, пък толкова малко листа. Дори не са шума още – по-скоро едва изгаснал живот, още показващ цветовете си.

– Слушай, ти фетиш ли имаш нещо?

– Може би – котката наклони глава и спря да ближе лапата си. Сенките се отместиха и сега видях, че едното ѝ око бе изцяло прозрачно, без нищо в него. Другото беше тази пъстрост, която може да очакваш от очите на средностатистическите улични котки. – Всъщност е много приятно да се въргалям в падналите листа. Но понеже тази година са прекалено малко, няма как да го правя. И това ме прави тъжен.

– Звучи наистина зле.

– Така си е. Ти опитвал ли си ?

– Като малък, да – спомних си за синьо-черното яке, което бях отрупал с останки от листа във втори клас. – Но нека сме честни, би било доста странно, ако го правя сега. Хората ще ми се смеят, а аз ще се чувствам тъпо и без това.

– В някои отношения е по-лесно да си улична котка – заключи котаракът и се завъргаля по гръб върху кофата, сякаш за да компенсира липсата на листа по земята. След кратък спектакъл, животното отново зае стегната поза. – Както и да е, радвам се, че успях да те хвана на време.

– Да ме хванеш на време? – повторих объркано.

– Точно така. Иначе нещо ужасно щеше да се случи.

glowing_cat_eyes_by_o_chir