Фоторазказ от южна Япония, част I: Нагасаки

Спомени от атомни бомби, възхитителни арки от цветя и висене по нощни капанчета с бира и шишчета…докато китайски проститутки гонят клиенти на хвърлей от теб.

Прилично резюме за съвсем скорошните ми пътувания из южните части на Япония. В частност: Нагасаки и Фукуока.

Честно казано, признавам се за виновен. С изключение на едно кратко пътуване по на север към Каназава с бившата ми, съм мърдал отчайващо малко от Кансайския регион. А съм тук вече цяла година, егати!

Затова използвах т.нар. „Златна седмица“ и временно мигрирах малко по-надолу из квадратно-километровото тяло на Япония. Първият ми пост по случая ще е за Нагасаки.

Между другото, знаехте ли, че градът е „побратимен“ с Дупница?

Спомен, който все още е навсякъде

Не е нужен урок по история, за да се знае колко трагична история има този град. Първите ми впечатления при пристигането ми обаче са по-скоро жизнерадостни. Наетото през AirBnB място е буквално на двайсет метра от Китайския квартал, който изглежда така:

1

В никакъв случай той не е толкова голям или богат на избор като този от Кобе, за който писах преди. Въпреки това, в компактността му се наблюдава една уютна, свойска красота. Около задния му изход засичам и ето този колега дракон. Няма как да не направя асоциация с Таргариените от „Песен за огън и лед“ на Мартин.

ChinaTown2

Постепенно обаче започвам да усещам вкоренената в града тъга. Нагасаки е малък град по японски стандарти – около 450,000 човека. Във въздуха се усеща полъха на историята, но той е подплътен от някаква особенa инертност.

Да, пълно е с туристи. Те пъплят по малките улички и се претъпкват в малките трамваичета от ето такъв тип:

Tramm1

И все пак градът е пропит от някаква меланхолия, някакво усещане, което натежава. Местните са намръщени като за японци, мълчаливи, сякаш не ги вълнува нищо. Или може би Осака, в която живея, е прекалено шумна и бликаща с живот?

Повечето туристи свързват Нагасаки с няколко главни атракции. Сред тях са музея, посветен на бомбардировката, китния парк на Мира, планината Инаса (панорамен поглед над целия град) и имението в евро-стил Clover Garden. Естествено, отправям се да посетя всички за двата дни, в които съм там.

Музеят на Атомната бомба е височка сграда с няколко златисти статуи пред нея. Щраквам една бърза снимка отвън и с леко присвито сърце влизам вътре.

AtomMuseum

Ако направите един фокусиран, внимателен тур около всички части от музея, няма как да не ви се доплаче. Не мисля, че мога да опиша адекватно какъв ефект върху психиката оказва съвкупността от 3Д визуализации, оригинални експонати (разкъсани униформи, украшения, деформирани посуди) и разкази на оцелели от катастрофата.

Без да преувеличавам, на изхода на музея се олюлявах, без да зная много къде да се намирам. Снимки отвътре нямам, но не смятам, че е нужно/редно и да има. Затова пък Парка на Мира смесва спомена за трагедията с много особено китност. Сред цветята, фонтаните и зеленината, се откроява ето тази огромна статуя на мъж:

Statue1

Защо такава поза? Вдигната нагоре, дясната ръка предупреждава за опасността от ядрените оръжия; изнесена настрани, лявата символизира вечен мир. Очите на мъжа са притворени в молитва за загиналите, а краката са в позиция, прилична на тази за медитация.

Вечерта разсейва малко следобедните тежки моменти. Стаята, която сме си взели, е част от sharehouse. Двама китайци – единият пиян, другият многословен, са оставили вратата на стаята си отворена и водят философски разговор. Той прелива от китайски в английски и следва безумни коловози, от които се откъсваме лесно.

Все пак е време да се качим до планината Инаса. Оттам ще отправим нощен поглед към града.

В кадифето на нощта

Според някои, погледът над нощен Нагасаки е в топ 3 най-красиви нощни гледки в света, заедно с Монако и Хонконг.

Понеже съм смотан, не правя адекватни нощни снимки. За щастие, в нета е пълно с такива 🙂 Качваме се на кабинков лифт, който е в обло, лъскаво-черно тяло. Изключителен дизайн, всъщност май създателят е спечелил награда за него. Лифтът ни качва до ето тази платформа, откъдето може да видиш танца на градските светлини из мрака:

getImage

Цялостната гледка е нещо подобно:

NagasakiInasa

Панорамата не е лоша, но…Без да съм особено патриотично настроен, ако се метна на Копитото и погледна София оттам, ще получа по нищо неотстъпваща на Нагасаки гледка.

Къде е разликата?

В рекламирането на локацията. Гледката на Нагасаки има специален модерен лифт. Дава ти се билет, принтиран с прекрасен графичен дизайн и няколко странични цветно ръководство. Платформата за наблюдение не е просто платформа – тя е чиста, модерна, издигната върху мини-сграда, в която може да седнеш да починеш/ядеш/лафиш с приятели/играеш.

Малко ми става тъпо за този нереализиран Копито-потенциал и цикля около това, докато тайландката и филипинката, с които съм, бърборят за някакви-си-там-неща. Втората се прибира в хостела си след като вечеряме, а първата ми мрънка за една кратка разходка.

Steak

Тегавата атмосфера на Нагасаки през деня до известна степен се плъзга със същия успех и през нощта. С едно малко изключение: улицата за забавления.

Порнографията в Япония е общо-взето широко разпространена. Еротични списания се продават в минимаркетите, поставени на хвърлей от хладилниците с минерална вода и портокалов сок. Всеки град има по един+ центъра на хостес или хост клубове, наред със забавления във всякакви други форми.

Нагасаки не е изключение и, щъкайки безцелно из града, попадаме на тукашния район за…всякакви неща. Контрастът е осезаем: пияни, шумни мъже и жени, разголени компаньонки, предлагащи услугите си и гелосаните „викачи“ на всеки клуб. Любимата ми гледка бяха две китайски проститутки, галопиращи след двама западняци. Завалиите бяха оцъклили очи, защото явно не им се искаше да са наоколо.

Европейски елементи в далечния Изток

С идването на Мейджи ерата, Япония отново отваря границите си за международна търговия. Нагасаки, бидейки удобно пристанище, бързо се превръща в ключова точка за търговия.

Нищо чудно тогава, че Clover garden – най-старото имение в Западен стил, намиращо се в Япония, е точно тук. Резиденцията всъщност е много интересна смесица между западното и типично японското.

mansion

Японските шарани „кои“ са ми любимци и бях много щастлив, че езерото в имението буквално бъкаше от тях. Преобладаваха жълти кои с черни шарки, но имаше и достатъчно от популярните бяло-оранжеви и бяло-червени шарани. Да ги храниш е тотално окей: тогава даже ще наблюдаваш и сериозно кои пого досущ в краката ти.

koifish

Цялото пространство е изпълнено с всякакви цветя, градини, арки и каквото ти дойде наум. За желаещите можеш да си наемеш и рокля в тогавашен стил…макар и напасната към натруфените, ултра-цветни-ще-получиш-епилептичен-пристъп-чак предпочитания на японците. Имаше сума ти ситнещи японки, които не знам как издържаха да ги мъкнат в заформилата се жега.

Централната сграда е много симпатична и те връща няколко века назад за отрицателно време:

centralpart

Ние заложихме на собствени дрехи и висене в прохладните части от имението.

Stuffs1

Преди да се отправим към автобуса за Фукуока ни изпрати гледката на този симпатяга от по-долу. Не знам какво, защо, и как, но в долната му част беше лепнат флага на Европейския съюз. Направо да се изкуша да се метна и да се върна обратно…след някой и друг месец 🙂

Ferry

Надявам се да ви беше интересно, макар да я карах малко по-конспективно, отколкото ми се искаше. Следващият път – повече за Фукуока, която е с най-високия естествен приръст на млади хора в иначе болезнено застаряващата Япония.

Ако ви е чудно къде се мотах миналата „Златна седмица“, припомням щъкането ми в удивителната Арашияма.

Първата световна подземна алкохолна война

Руснаците завзели Софийското метро на 18 септември. Денят бил мъглив и дъждовен, та затова един полк руснаци безпроблемно се шмугнали в метростанция “Стадион Васил Левски” и я окупирали. Преди от Столична компания градски транспорт да се усетят (а според някои: въпреки че от същата са се усетили), три мотриси – 1849, 7392 и 9145 станали жертва на руските партизани.

Въоръжени с водка колкото вместимостта на достолепна катюша, руснаците раздали по една пластмасова чашка на всеки задържан, напълнили я до ръба (това са си 200 мл. почти чист спирт), и ги присламчили към каузата си.

Както се знае обаче, там, където руснаците направят крачка у нас, американците не остават по-назад. Няколко часа по-късно със специален стелт ескадрон янките завзели ключовата станция “Сердика”, където се били насъбрали четири мотриси – по една във всяка посока. Въоръжени на свой ред с бърбън, те раздали също по една пластмасова чашка с тежък алкохол, но и по едно чадърче на всеки, на което се веел американския флаг. Ама не си мислете такъв чадър, голям, хубав, ами чадърче, от тези, коктейлните, сещате се.

Между другото, тамън тези чадърчета винаги са се оказвали жертва на хищното триене на зъбите ми, защото ги дъвча до неузнаваемост, пък хартиената част я разкъсвам, ама това май е за друг разказ. Обратно при американците, втори отряд завзел новопостроената “Сердика II” в шах-и-матов ход, който довел до огромен дисбаланс при силите. Сякаш Студената война се завърнала, само че бая постоплена из тея пластмасови чашки.

Всичко щяло да бъде наред, ако нещата били озаптени точно в този момент. Европейският съюз недоволствал, но безуспешно. Към ООН били отправени призиви за бързо формиране на позиция и изготвяне на резолюция, осъждаща интервенцията в софийското метро, но никой не си мръднал пръста. Така конфликтът бързо добил световен мащаб. Финландците завзели “Жолио Кюри” с тяхната си водка, позапсували руснаците и обявили, че след снайпера “Бялата смърт” от Втората световна си имат нов шампион, който може да напие максимално българи в подземните тунели и да надцака руските поделение.

Ирландците, които отдавна си имат едно наум за янките, теглили една майна на вековните си деца, забучили флаг на “Константин Величков” и отворили стотици бутилки айриш уиски плюс десетки литри айриш кафе за по-лабилните спрямо градуса. Японци с тяхното си саке, шриланци с арак, чехи с пиво, испанци със сангрия и какви ли не други взводове завзели по една станция от софийското метро, създавайки истинска геоалкохолна карта в недрата на българската столица.

Така се стигнало до датата 24 септември 2013 година, когато избухнала Първата световна подземна алкохолна война. Метростанциите на София били на предните страници на Би Би Си, Си Ен Ен, Фокс Нюз, навсякъде вървели емисии с шокиращи кадри на пияни, понякога драйфащи, но учудващо доволни хора в купетатата и по платформите.

Американците излъчвали шокиращи кадри от ислямистко-завзетите вагони, където, за да се отчетат и те някак, мюсюлмани сипвали чай с по три бучки захар на населението. Руснаците не им останали длъжни и постоянно въртели по емисиите теорията, че някъде из останките на стара Сердика, там, където бил щабът на американците, имало петролен кладенец, който да подхрани империалистичните им апетити.

Нещо със сигурност ви липсва тук и факт, това е надземна София. Все пак колкото и хора да има в метрото, те едва ли надвишават петдесет хиляди, най-много – седемдесет. Лишените от алкохолна окупация недоволствали първо, защото били ощетени да се мъкнат по спарените автобуси, тролеи и травмаи, натъпкани до краен предел и второ, защото пропускали безплатен, оригинален чуждестранен алкохол. Не минало дълго време и започнали опитите за проникване в окупираните станции.

На това нациите отговорили с директен откос поради опасения от шпиониране. Нужно било сто души да умрат в първите часове на офанзивата, за да се озапти столичното население. Все пак имало единици, които успели да се вмъкнат и да се впуснат в опиумния живот под земята.

По света започнали десетки граждански движения за освобождаване на окупираните станции и прекратяване на алковоенните действия. На протестите се пиела минерална вода и се леели газирани напитки, хората смучели прясно и плодово мляко със сламки, десетки видове сокове били изпивани от картонени кутии. От провинцията към София заприиждали трактори и коли, натоварени с домашна гроздова, сливова, кайсиева и всякаква като родно опълчение срещу враговете – които, в този случай, били всички намесени.

Под земята войната добила блокова структура. Руснаците били притиснати между финландци и американци, но азиатските им съюзници – японци и китайци, били притиснали на свой ред северняците. Шриланците взели неочакван курс и се противопоставили на Русия, припознавайки лекия остатъчен вкус на арака си в бърбъна.

Швейцарците неутрално тъпчели софиянци с шоколад и им давали лек ликьор из “Обеля”. Немци и французи, като сърце на Европейския съюз, съединили станциите си (“Княгиня Мария Луиза” и “Централна гара”), но постоянно се карали между червеното вино и обилната бира, така че не били от много помощ за американците.

Тук някъде млъкнах и си засвируках, слушайки камбаната на джамията, от която ушите ми още малко щяха да се откъснат и да залетят покрай Централните хали.

– Е? – попита ме Вики, очаквайки продължение.
– Ми тва е.
– Е как – това е – извика тя недоволно и се чу звук на пластмасово падане.

Не знам дали сте чували звука на пластмасово падане, но това е най-отличаващият се звук в света. Нещо като ДАН ДЪДЪДАН, ама по-изразително. Просто си представяш пластмасата как удря земята и ДАН ДЪДЪДАН, мозъкът ти прещраква. Та, както и да е, Вики извика, след това се чу ДАН ДЪДЪДАН, а аз просто свих рамене.

– Ми повече не ми се измисля. Да кажем, че тея от провинцията са нахлули, пребили са чуждестранните войски с дамаджани или просто са ги напили с 50-градусова домошарка, всички са си стиснали ръцете, само че след като се изтрезнели, или защо пък не докато още са били пияни даже, и толко.

– Ебати тъпия край – изсумтя Вики и си оправи шала, а аз вдигнах падналата десетлитрова бутилка от “Горна Баня” и я сложих под чешмата с течаща вряла минерална вода, зяпайки синьото “М” на станция “Сердика”.

Wiskey on the rocks in carpentry studio

Игли

Иглата се обърсва леко около вената ми, насочила се наляво.

– Готов ли си? – пита ме Юсуке, гласът му глъхнещ в малкото помещение, миришещо на татами.

Кимам и иглата внимателно целува кожата ми. Той я завърта леко, опипва, и след няколко секунди усещам пронизването. Боденето заглъхва миг след като тя е влязла както трябва.

– Хич ли не те е страх? – пита той.

– Не, достатъчно ваксини и татуировки съм си правил – отвръщам на средно развален японски.

В салона е празно. Юсуке работи сам, тъй че взима само по един пациент. Когато сеансът по акупунтура приключи, идва следващ. На нас ще ни отнеме малко повече време.

Той вади иглата и я хвърля в кошчето, след което ми казва да стана. Смартфонът насреща улавя всяко мое движение и начина, по който разполагам тялото си. С умислена физиономия, мъжът опипва по протежението на лакътя ми. Затваря очи и измъмря нещо, продължавайки да навигира.

– Намерих те – отваря очи той и намазва мястото. Нова игла се забива в поредната точка.

Миризмата на татами ми напомня на апартамента на Ри през лятото. Стар, но широк, той смесваше тази миризма с любимите ѝ лавандулови свещи, както и с мириса на секс, след като свършвахме.

– Какъв смисъл има въобще – казва тя, тънките ѝ пръсти играещи си с златния Мики Маус на врата ѝ. Герданът не се сваля, дар от самоубила се млада жена. Ри никога нямаше да я преживее. – Какво мислиш?

По дяволите Ри, ми се искаше да ѝ кажа, какво очакваш от мен? В известен смисъл аз съм просто едно копеле, един приютен син на всичко наоколо. Нямам място, което да чувствам като дом, какво остава за мисленето ми за какъв смисъл има това, което ни обкръжава.

– За днес стига – отсича Юсуке и ми дава знак да се облека. – Обичаш ли да се разхождаш?

– Доста, защо?

– Препоръчвам ти днес да походиш час, за да раздвижиш малко тялото след сеанса.

– Стига тая вечер времето да не е като вчера, с удоволствие – нахлузвам синия си пуловер и мъхчетата му полепват по устните ми.

– Аха, кофти буря, нали така – кима той и ми изписва платежната бланка. – След три дни пак. Мисля, че за три пъти ще мога да оправя ръката ти. Да се надяваме, де.

Прибирайки се към вкъщи, усещам леко пулсиране около дупките, където иглите са пробивали кожата. Сякаш частички от мен се опитват да избягат нанякъде. Не че бих ги винил по какъвто и да е начин. Човек трябва да дава автономност на съставните си части. С удоволствие бих казал на мозъка си да отиде на майната си за няколко дни, ако това го устройва.

Сумракът се е спуснал над Осака, светлините и табелите изпъкващи с техния неон и множество цветове. Малко по-надолу е гарата, с тълпи от хора готови да посрещнат вечерта и кръчмите. Още по-надолу, отвъд сгради и сгради, лежи центърът на града, едно сърце пулсиращо със силата на хиляди души на квадратен километър.

Отгоре над всички нас е задаващата се буря. В „Кафка на плажа“ на Мураками, на Кафка му е заръчано да се скрие от бурята, нали така? Нещо от типа на: когато бурята вече е приключила, няма да си спомниш как си преминал през нея. Няма да имаш ни най-малка идея как дори си останал жив. Но едно е сигурно – че няма да си същия човек като този, който преди това е пристъпил в нея.

Може би затова не искам да се погледна в огледалото. Едва ли вече ще позная човека, който е там.

Поради тази причина, а и от чист инат, все пак правя своята разходка на ръба на бурята. Тя хищно е прегърнала мъртвешки черното небе, планината поръбена от лакомията ѝ. Опипвам дупките от иглите и все повече се убеждавам, че те са като код. Ако можех да бръкна в тях, щях да се разглобя на малки частици. След това щях да повеля на тези частици да се разкарат далеч. Да потърсят място, което да допълни това, което винаги ми е липсвало.

– Алекс, може ли да те питам нещо? – пита Кю, захапала леко долната си устна. В магазина около нас японки на високи токчета щъкат, пазарувайки неща, които далеч не им трябват. Но функционалност не е целта тук тъй или иначе. Материалните придобивки, подобно на култа към храната, са път към това да забравят поне за минута колко самотни и празни.

– Ъхъ – отговарям, следейки стилетотата на една особено нелепа гяру, която тъкмо напуска магазина.

– Смяташ ли, че съм привлекателна? Имам предвид, cute?

– Мамка му, Кю. Какви са тия?

– Един приятел ми каза, че хич не съм, та…

– За японците – да. За мен – не. Но първото е по-важно от второто, тъй че всичко е наред – вдигам палец аз и я помъквам навън. Щом задава такива тъпи въпроси пак е изгладняла и е време за рамен.

Дори нямам идея какво е общото на този фрагмент, който се просмуква в мислите ми. Бурята се задава и небето вече е отвъд черното. Едно необятно присъствие, което сякаш ще ме засмуче в себе си ей сега, досущ като майчина утроба, която излапва обратно отрочето си. Прибрал се вече вкъщи, аз съм си отворил бирата и наблюдавам от балкона си, заобиколен от влажно пране.

Пулсирането от избодените места се усилва и аз поглеждам накриво точките. Допивам бирата и без да знам защо, разчиствам пространството около старата си пералня. Като в сън, ръцете ми свалят една от изпраните кърпи и я постилат на земята. Без да се замислям лягам върху нея и зазяпвам откритото небе в чакане.

Тялото ми е тук, но не е тук едновременно. Фрагменти се блъскат в кутията между слепоочията ми, лица, гласове, докосвания, миризми, пулсове. Дупките зейват все по-широко и по-широко, имам чувството че ще всмучат в себе си балкона, апартамента, сградата, целия град, целият свят. Очите ми са също толкова бездънни, колкото небето, в което се оглеждат.

Когато дъждът най-сетне започва, заплаквам като малко дете и хиляди фини частици се просмукват с триумфален вик от отворите в плътта ми и избягват надалеч, надалеч, далеч от това тук и сега, стичат се надолу към рохката земя, след това отвъд, отвъд, дълбоко под нея, устремени към мястото, което печатът на нашето рождение ни е обещал да достигнем рано или късно.7o9lwtm

От Осака до Кобе: ден преди тайфуна [Фоторазказ]

Предишните тайфуни се вихриха главно из Канто (сиреч, токийския регион) и Кюшу (по-южните територии). Тази вълна на скофтване на времето обаче ще удари и Кансай, затова използвам намусения понеделник, за да се отправя на пътуване от Осака до Кобе. Вторник и сряда обещават безумни бури, в които по-скоро ще гледам да се кефя на дъжда от уюта на апартамента си.

Първото нещо, което ме изненадва, е цената – излиза ми по-евтино да отида от нас до Кобе, отколкото от нас до центъра на Осака (370 йени за Кобе, 460 за центъра). Това се дължи на един полезен за мен факт: влаковете около мен се обслужват от Hankyu Railway, които са известни с достъпните си тарифи. Ако цъкнете тук ще видите цялата карта на Hankyu – от моята част по оранжевата линия (Ishibashi) до края на синята линия (Sannomiya) е едва петдесетина минути с едно прекачване.

6

Сърдито септемврийско Кобе: най-популярната част от града.

Пристигам в града насред неприветливо, сивеещо време. Първата цел е пристанищната част на Кобе, която е и най-известното нещо в града. Погледната от определен ъгъл, горната част на Port of Kobe сградата ми мяза на нищо повече от облепена в червени рамки сладоледена фуния. В пълен ръст – и особено на фона на това небе, тя всъщност изглежда леко зловещо за някои, може би. На мен ми харесва и така. Има нещо крехко и нежно в архитектурното ѝ тяло, честно казано.

Около пристанището се навъртят и ето такива симпатични бусчета, около които пък на свой сред пърхат служител(к)и в моряшки униформи. Гледам да не съм прекалено нахален, затова не ги тормозих за снимки. По-интересни са ми архитектурните особености в района. Много неща могат да се кажат за японците, някои от тях преиначени от интернетаджийската обсесия с Weird Japan. За мен едно от по-възхитителните неща из местата, където съм бил тук, са именно сградите и подхода на японците към тях. Няколко примера:

4

Вълнообразният Oriental Hotel

5

Или хотел, или по-тузарска жилищна сграда. Във всички случаи, доста сполучлива и интересна хрумка.

Всичко е симпатично хубаво, но за мен най-очарователните места са тези, където може да усетиш реалният пулс на града и неговите жители. Един добър пример за такова място в Кобе е Китайският квартал. Правопротивоположен на сивотата на пристанището, той приютява амалгама от цветове и добавя към нея къде познати, къде непознати миризми от множеството щандове за храна, разположени по протежението на главната улица. Посрещането е гарантирано от ето тази симпатична порта.

1213

Цветове срещу сивото небе: Китайският квартал в Кобе, един от само трите обособени китайски квартали в Япония въобще.

Вметка: ако искате да видите снимките в по-голям размер, ето линк към галерията.

Понеже е почивен ден, има немалко хора…като за Кобе, вероятно. Свикнал съм с гмежта на Осака и виковете и шумът тук не ми пречат. Даже напротив, успокояват ме в сравнение с това, което се случва из центъра на Осака (за Токио не искам и да знам). Търговците са изложили на показ вкусотиите си и кулинарният фестивал е в разгара си. Ако не си скелет с ограничена вместимост на клетия ти стомах като мен, лесно можеш да изпукаш 3000 йени++ (грубо казано към 30 долара) и да не можеш да се помръднеш след това. А и как да не го направиш при ето такива гледки:

7

Чакащ симпатяга явно се притеснява някой да не вземе да му омете яденето тайно.

8.jpg

Всякакви конфигурации от всякакви типове храна. Ако тук изглеждат вкусни, наживо това важи тройно.

За мой кеф намирам магазин с китайски чай такъв, какъвто трябва да бъде… но за жалост цените са малко извън текущия ми бюджет в очакване на следващата стипендия. След като вече знам колко евтин ми излиза билета обаче, си заплювам мястото за скорошно посещение.

1111

Малка част от асортимента, с който разполагаше магазина за чай.

В центъра на пазара е положена една павилионоподобна конструкция, около която текат дискусии, цъкане по смартфони, някоя и друга свалка или накратко – пъстротата, която така харесвам в градската среда където и да е по света.

123

Свивам към централната шопинг улица, която е със стандартни параметри за тукашните – дълга, обсипана с магазини от всякакъв тип – от втора употреба камери и обективи, през елегантно изработени кимона, до примамливи (но не и с цените си, за жалост) плодове. Изтокът среща Запада по интересен начин при ето този сблъсък между известното телешко от Кобе със… Спайдърмен:

123

Въртя се малко из относителната гмеж (ако съдим по софийски стандарти, но не и тукашни), и наблюдавам околностите. Естествено, няма как да пропуснем камео появата на любимия ми тип японки (които споменах и в предишен пост) – тотално неадекватно ходещи на високи токчета. Гледката на клетите им глезени и люшкащата се походка няма да ми омръзне и все още не мога да реша дали изпитвам възхищение, че не са си изкълчили нещо досега, или просто жал за състоянието на краката им.

4

Мотая се още малко безцелно с посрещналите ме домакини, които са ми донесли най-нужното нещо от България – буркан лютеница (!!), и след това се закачам за гарата в обратна посока. Осака ме посрещна още по-намусена от сутрешното ѝ помътняло, недоволно небе, но гледам да не ѝ се сърдя. И аз да очаквам тайфуни, и аз няма да съм особено възхитен. Взимам си една „руска сладка“ по пътя, каквото и да означава това за японците, и пристигам в нас точно преди дъждът да започне да плющи безмилостно.

Беше ли ви интересен този фоторазказ? Ако отговорът е “да”, вероятно и предишният ми фоторазказ за красивата Арашияма местност и Киото също ще ви допадне. Прочетете го! 🙂

Кълбо от коприна

Тълпите отекват в гръдния ни кош и Ри се сепва, очите ѝ прескачайки от човек на човек в претъпканата Умеда. Засмивам се и ѝ казвам, че за двете години, откакто е тук, все трябва да е свикнала на това, но тя само поклаща глава и ръката ѝ леко обърсва ризата ми.

Чувството да си заобиколен от хора, които са тотално различни от теб по всички параметри, е странно. Нещо като мандарина, сложена в буркан с компот от ягоди. В залата на бунраку – традиционен японски куклен театър е същото, но някакси се чувствам сред свои тук. Изкуството не познава различия, затова потъвам в седалката си и два часа и половина наблюдавам нещо, което не разбирам напълно.

Това, което кънти като средновековна камбана в сърцето ми, обаче, е последната сцена. Тя няма нужда от думи – както и засвидетелстват трийсетте секунди мълчание след нейната кулминация. В шумният център на Осака, трийсет секунди липса на какъвто и да е звук са титанични. Ръцете ми се изпотяват и погледът ми се разфокусира, завладян от емоции, които нямат нужда превод. На излизане Ри ме поглежда, но аз само поклащам глава – така, както тя е направила пр и слизането ни в метростанцията. Тихо ѝ обяснявам, че няма как да си облека емоциите в думи и проблемът не е японския език в този случай, и тя разбира от раз.

Искам да изям този свят.

Мисълта не е продуктувана от текущия ми глад, осъзнавам, а от някакво бясно желание да направя това, преди светът да изяде мен. Той вече е започнал, и усещам белезникавите му, гнусни пръсти да оставят сенки по ръцете и краката ми, но някакси все още вярвам, че мога да обърна процеса в моя полза.

Вместо да изяждам този свят, обаче, с Ри се наместваме във вече позната наша кръчма в японски вариант и започваме да ядем и пием.

Храната е много по-очарователна тогава, когато не знаеш какво точно ядеш. Същото важи и за пиенето. Чарът им се увеличава тройно, когато изведнъж токът ви спре и всички ахнат, а ти започнеш да се смееш.

– Кое е смешното? – пита ме Ри, и си представям как малките ѝ устни надигат краищата си съвсем леко, както обикновено.

– Неочакваният момент на сконфузност в една държава, която е обсебена от това всичко да е подредено до откат – отговарям и напипвам чашата си с не-знам-точно-какво-си-алкохол.

– Момичетата вдясно от нас са корейки и говорят за това как проституират – навежда се Ри към мен, сякаш окуражена от тъмнината. Чудя се дали това не е спекулация, породена от силно зачервилите ѝ се от алкохола бузи, но тя уверено добавя – Сериозно, няма майтап.
– Дали ше се разсърдят, ако им взема интервю?
Точно в този момент токът идва обратно и сервитьорката с порядъчно изрусена коса чучва до нас, извинявайки се. Две минути по-късно се връща с уточнение – поради неудобството, което сме изпитали, имаме право да си изберем нещо от менюто безплатно. С Ри директно взимаме алкохолното меню и си поръчваме по още едно, докато аз невярващо клатя глава.
– Три минути за чаша алкохол си е доста добре – отбелязвам.
– Веднъж в Хокайдо ми заляха чантата с половин чаша вода и след това не платих нищо като извинение от тяхна страна – контрира ме Ри и разперва пръсти.

Ръкомахането ѝ отново разкрива ръцете ѝ и аз се заглеждам в тях. В повечето случаи, за да познаеш възрастта – ама истинската възраст, на азиатките, е нужно само да гледаш ръцете. Леката им изпитост, загубата на мекия блясък на младостта се вижда много ясно там, за разлика от лицата им. Подобно на кръговете, по които преценяваме отминаващата елегантност на дърветата, предполагам. Ръцете на Ри безсъмнено са хубави, но си личи напластяването на годините по тях и се замислям как всъщност вероятно тя е по-възрастна, отколкото съм смятал в началото. Може би с десетина години повече от мен. Чакай, има ли значение?

Но по-скоро мисля за това, че искам да изям този свят – сред нейната компания, сред пияните хора около нас, сред задушния въздух и виещата се из ноздрите ни миризма на месо, това е единствената ми мисъл. Искам да го разкъсам като гладен вълк, преди той да е успял докрай да разчлени всеки квадратен мили-милиметър от тялото ми така, както прави с всяка изминала секунда.

Изпращам я и нарочно се загубвам из квартала ѝ, за да видя какво има в него. Намирам жена с две кучета – разменяме си няколко думи и си поигравам малко с по-малко грозното, след което продължавам нанякъде. Градът не е замлъкнал, макар и да съм в периферията му. Винаги има леко белезникави неонови светлини (не съм в центъра, все пак), подпийнали хора и онова спокойствие на това да си изплюта част от тукашната система, което е трудно за описване.

Скоро ще е друго и знам това. Скоро цялата реалност ще се сгромоляса и ще запълзя под нея като гнида, изгонена от корена, за който се е захванала. Но дотогава разполагам с най-всеобхватната, самотна, безумна свобода, която може да бъде подарена на нас, човешките същества, хрускани от времето и този гладен свят, безмилостно храносмилани в неговите къркорещи черва.

Взимам си кекс със сушени плодове и кутия цигари и се закотвям на пейка в абсолютно празния кампус. Този път няма дори тануки – местният еквивалент на енотите, само че снабдени с достопочтено огромни топки. Запалвам една и се излягам на пейката, вперил поглед в небето. Няма звезди. Няма дори тъмносиния цвят, познат ми вкъщи. Има само една мека, нежна сивота, която се разстила в своя нощен оттенък навсякъде, накъдето погледна нагоре.

Отпускам ръцете си, които са спрели да ме болят поне за тези последни няколко часа. Съзнанието ми започва да скита, без да се спира на някое точно определено място. Влизам в медитационен режим, мястото, където сме само аз и цигарата – инцидентна, защото вече не пуша въобще, но ето, че в тази нощ има нещо, което да е довело до нуждата от малко тютюн.

Усещам как цигарата изтлява миг след миг, докато сивотата отвъд затворени клепки на очите ми става по-интензивна и по-интензивна.
Досущ като тази надпревара между мен и малкия свят, който е решил да ме обкръжава.

Вдишай.
Издишай.
Вдишай. Издишай. Вдишайиздишай.

До три часа през нощта имам цялото време на света, едно кълбо коприна, стиснато в грубата ми шепа. Изтлявам и контурите ми отново се размиват, за да се слеят с околността. Кълбото коприна отваря уста и ме изяжда, и в неговата прегръдка намирам уют, който не съм очаквал да срещна.

Аларма от класическа музика, бамбукови гори, култистки японски и златни храмове

Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.

По-скоро факта, че пичът в съседната стая до мен е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.

Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, което е известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там около 9 и 35. Посреща ни следната изумрудена, спокойна гледка:

IMG_1698

Наслаждаваме ѝ се лаишки, просто защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето невежество, щракваме лежерни снимки като ето тази, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.

Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:

IMG_1713

Или пък тази?

IMG_1706.JPG

Не всичко е широколистно обаче – Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора. (Тук вече открихме съмнителният кеф на това да си част от все по-засилващият се туристически поток).

ззз

Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки – бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове. Те плават от лодка на лодка, целуват леко „борда“ ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. На свой ред пък, въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „хеелооуу“.

Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „добър ден“ на всеки от ултра енергичното бабе до тъпата мацка с токчета. Просто така е учтиво, но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.

Така де, едно кратко видео на кулинарно-напитковия абордаж:

По реката може да се блъснеш в редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са „човек-това-е-перфектното-капанче-за-бира-и-цаца“ тип, а трети просто излъчват спокойствие. Е, винаги има място и за прословутата трансформация, която английският преживява в момента, в който бива „присвоен“ от японската популация:

IMG_1730

И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа…история.

Все още няма три часът, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи. Трудно се впечатлявам от храмове (сори), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера, но в Кинкакуджи го има онзи деликатен елемент „уау“. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:

IMG_1749

(Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно).

Може да съм неразбирач, но всъщност ето тази страхотна конструкция в Киото ми хареса мааалко повече от Кинкакуджи. (Младата жена в кимоно до мен в автобуса ми хареса най-много, ама това няма да ме прави много културна-забележителност-тип-човек, нали).

Пред нея срещнах и една патица, (конструкцията, не жената – макар че патица в автобус звучи вълнуващо). Въпросната съвсем традиционна патица просто долетя насред мъничък фонтан и започна да кръжи наоколо, недоволно пищейки за нещо. В същия момент някакво малко японче на 2 метра от нея се мяташе насам-натам и също огласяше въздуха по подобаващ начин.

IMG_1756

Което беше и подобаващ край на динамиката за деня. След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… ‘извиха’ спокойните, почти мъртви улички на древната японска столица. Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.

След още едни 5 километра пеша в брояча (за мен станаха близо 30 километра извървяни на крак за последните 2 дни), просто си хванахме влака за обратно. Финият финал на вечерта беше ултра пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха абсолютно физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси мацката се справи.

Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина, и някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо 12 часа насам-натам.

Кратък поглед към най-голямата верига книжарници в Япония

Когато се събуждам в 5 и 30 сутринта, първото нещо, за което си мисля, е прасковената вода за пиене на бюрото ми. Не звучи много вдъхновяващо, но пък въпросният продукт е едно от по-добрите неща, които съм открил за краткия си престой в Япония до момента.

Както и да е. Денят е предназначен за щъкане около Умеда – т.нар. „втори център“ на Осака, което за нашите мащаби си е баш няколко пъти софийски център. Започвам с приятен отскок, включващ някоя и друга прегръдка, и се мятам с Ванката по влаковата линия. (Важното е, че не на нея, нали).

Вече по към обяд, второто и третото нещо, което си мисля, са: 2) японските жени действително знаят как да се поддържат (но не отговарям какво ще стане, ако им разкараш целия грим и лещи) и 3) същите носят обувки на токчета като пълни кретени. Гледайки сърцеразбиващото лашкане на глезените им под далеч небиблейски ъгли, нещо ме стиска за топките и искам да заплача насред кръстовището.

За да избягам от 9 до 15-сантиметровия апокалипсис, се ръгвам в Кинокуния, което предполагам е нещо като Хеликон х Бууктрейдинг х Сиела, просто заради мащабите си. А те са огромни. Така например изглеждат само две от ‘буквите’, съставляващи книжарницата:

F75O88L

При някои от Е-рафтовете забелязваме хегемония на бялото:

IMG_0011

Но при С-тата, гамата кривва малко встрани.

IMG_0012

Естествено, има и достатъчно манга рафтове за тези, които се кефят на въпросното изкуство.

IMG_0014

Нека сме си честни: японците са известни с покъртителното си ниво на английски, и има защо. В Кинокуния обаче се засича солидно количество чуждестранна литература, която ми ласкае окото (главно защото съм доста далеч от способността да чета на японски). Малка част от нея (доста внимание на Ю Несбьо, явно):

IMG_0015

Тук говорим и за японска литература на английски, включително бая разновидност на романите на общоизвестния Харуки Мураками:

IMG_0016

Всъщност, ето това издание на „Хроники на птицата с пружина“ в прекрасно опакована литературна кутия ми грабна окото. Страхотна работа.

IMG_0017

Из книжарницата има „апарати“, на които може да търсите заглавието, което ви интересува. Все пак лесно може да се затриете за някой и друг час там.

IMG_0010

При задаване на въпросното заглавие, получавате ето такъв билет, който ви показва точната локация на книгата в книжарницата. Не просто до рафт, ами до ред и позиция.

IMG_0019

Пазаруването в Кинокуния завършва добре, когато:

а) изтряскате едно такояки (грубо казано, пържени топки, пълнени с октопод и някоя и друга съставка вътре)

IMG_0024

б) съвсем случайно намерите каширан малък храм сред мегаполисния втори център на баш центъра на Кансай.

IMG_0029

(А Кансай е най-доброто място да бъдете в Япония, все пак). 🙂