Спомени от атомни бомби, възхитителни арки от цветя и висене по нощни капанчета с бира и шишчета…докато китайски проститутки гонят клиенти на хвърлей от теб.
Прилично резюме за съвсем скорошните ми пътувания из южните части на Япония. В частност: Нагасаки и Фукуока.
Честно казано, признавам се за виновен. С изключение на едно кратко пътуване по на север към Каназава с бившата ми, съм мърдал отчайващо малко от Кансайския регион. А съм тук вече цяла година, егати!
Затова използвах т.нар. „Златна седмица“ и временно мигрирах малко по-надолу из квадратно-километровото тяло на Япония. Първият ми пост по случая ще е за Нагасаки.
Между другото, знаехте ли, че градът е „побратимен“ с Дупница?
Спомен, който все още е навсякъде
Не е нужен урок по история, за да се знае колко трагична история има този град. Първите ми впечатления при пристигането ми обаче са по-скоро жизнерадостни. Наетото през AirBnB място е буквално на двайсет метра от Китайския квартал, който изглежда така:
В никакъв случай той не е толкова голям или богат на избор като този от Кобе, за който писах преди. Въпреки това, в компактността му се наблюдава една уютна, свойска красота. Около задния му изход засичам и ето този колега дракон. Няма как да не направя асоциация с Таргариените от „Песен за огън и лед“ на Мартин.
Постепенно обаче започвам да усещам вкоренената в града тъга. Нагасаки е малък град по японски стандарти – около 450,000 човека. Във въздуха се усеща полъха на историята, но той е подплътен от някаква особенa инертност.
Да, пълно е с туристи. Те пъплят по малките улички и се претъпкват в малките трамваичета от ето такъв тип:
И все пак градът е пропит от някаква меланхолия, някакво усещане, което натежава. Местните са намръщени като за японци, мълчаливи, сякаш не ги вълнува нищо. Или може би Осака, в която живея, е прекалено шумна и бликаща с живот?
Повечето туристи свързват Нагасаки с няколко главни атракции. Сред тях са музея, посветен на бомбардировката, китния парк на Мира, планината Инаса (панорамен поглед над целия град) и имението в евро-стил Clover Garden. Естествено, отправям се да посетя всички за двата дни, в които съм там.
Музеят на Атомната бомба е височка сграда с няколко златисти статуи пред нея. Щраквам една бърза снимка отвън и с леко присвито сърце влизам вътре.
Ако направите един фокусиран, внимателен тур около всички части от музея, няма как да не ви се доплаче. Не мисля, че мога да опиша адекватно какъв ефект върху психиката оказва съвкупността от 3Д визуализации, оригинални експонати (разкъсани униформи, украшения, деформирани посуди) и разкази на оцелели от катастрофата.
Без да преувеличавам, на изхода на музея се олюлявах, без да зная много къде да се намирам. Снимки отвътре нямам, но не смятам, че е нужно/редно и да има. Затова пък Парка на Мира смесва спомена за трагедията с много особено китност. Сред цветята, фонтаните и зеленината, се откроява ето тази огромна статуя на мъж:
Защо такава поза? Вдигната нагоре, дясната ръка предупреждава за опасността от ядрените оръжия; изнесена настрани, лявата символизира вечен мир. Очите на мъжа са притворени в молитва за загиналите, а краката са в позиция, прилична на тази за медитация.
Вечерта разсейва малко следобедните тежки моменти. Стаята, която сме си взели, е част от sharehouse. Двама китайци – единият пиян, другият многословен, са оставили вратата на стаята си отворена и водят философски разговор. Той прелива от китайски в английски и следва безумни коловози, от които се откъсваме лесно.
Все пак е време да се качим до планината Инаса. Оттам ще отправим нощен поглед към града.
В кадифето на нощта
Според някои, погледът над нощен Нагасаки е в топ 3 най-красиви нощни гледки в света, заедно с Монако и Хонконг.
Понеже съм смотан, не правя адекватни нощни снимки. За щастие, в нета е пълно с такива 🙂 Качваме се на кабинков лифт, който е в обло, лъскаво-черно тяло. Изключителен дизайн, всъщност май създателят е спечелил награда за него. Лифтът ни качва до ето тази платформа, откъдето може да видиш танца на градските светлини из мрака:
Цялостната гледка е нещо подобно:
Панорамата не е лоша, но…Без да съм особено патриотично настроен, ако се метна на Копитото и погледна София оттам, ще получа по нищо неотстъпваща на Нагасаки гледка.
Къде е разликата?
В рекламирането на локацията. Гледката на Нагасаки има специален модерен лифт. Дава ти се билет, принтиран с прекрасен графичен дизайн и няколко странични цветно ръководство. Платформата за наблюдение не е просто платформа – тя е чиста, модерна, издигната върху мини-сграда, в която може да седнеш да починеш/ядеш/лафиш с приятели/играеш.
Малко ми става тъпо за този нереализиран Копито-потенциал и цикля около това, докато тайландката и филипинката, с които съм, бърборят за някакви-си-там-неща. Втората се прибира в хостела си след като вечеряме, а първата ми мрънка за една кратка разходка.
Тегавата атмосфера на Нагасаки през деня до известна степен се плъзга със същия успех и през нощта. С едно малко изключение: улицата за забавления.
Порнографията в Япония е общо-взето широко разпространена. Еротични списания се продават в минимаркетите, поставени на хвърлей от хладилниците с минерална вода и портокалов сок. Всеки град има по един+ центъра на хостес или хост клубове, наред със забавления във всякакви други форми.
Нагасаки не е изключение и, щъкайки безцелно из града, попадаме на тукашния район за…всякакви неща. Контрастът е осезаем: пияни, шумни мъже и жени, разголени компаньонки, предлагащи услугите си и гелосаните „викачи“ на всеки клуб. Любимата ми гледка бяха две китайски проститутки, галопиращи след двама западняци. Завалиите бяха оцъклили очи, защото явно не им се искаше да са наоколо.
Европейски елементи в далечния Изток
С идването на Мейджи ерата, Япония отново отваря границите си за международна търговия. Нагасаки, бидейки удобно пристанище, бързо се превръща в ключова точка за търговия.
Нищо чудно тогава, че Clover garden – най-старото имение в Западен стил, намиращо се в Япония, е точно тук. Резиденцията всъщност е много интересна смесица между западното и типично японското.
Японските шарани „кои“ са ми любимци и бях много щастлив, че езерото в имението буквално бъкаше от тях. Преобладаваха жълти кои с черни шарки, но имаше и достатъчно от популярните бяло-оранжеви и бяло-червени шарани. Да ги храниш е тотално окей: тогава даже ще наблюдаваш и сериозно кои пого досущ в краката ти.
Цялото пространство е изпълнено с всякакви цветя, градини, арки и каквото ти дойде наум. За желаещите можеш да си наемеш и рокля в тогавашен стил…макар и напасната към натруфените, ултра-цветни-ще-получиш-епилептичен-пристъп-чак предпочитания на японците. Имаше сума ти ситнещи японки, които не знам как издържаха да ги мъкнат в заформилата се жега.
Централната сграда е много симпатична и те връща няколко века назад за отрицателно време:
Ние заложихме на собствени дрехи и висене в прохладните части от имението.
Преди да се отправим към автобуса за Фукуока ни изпрати гледката на този симпатяга от по-долу. Не знам какво, защо, и как, но в долната му част беше лепнат флага на Европейския съюз. Направо да се изкуша да се метна и да се върна обратно…след някой и друг месец 🙂
Надявам се да ви беше интересно, макар да я карах малко по-конспективно, отколкото ми се искаше. Следващият път – повече за Фукуока, която е с най-високия естествен приръст на млади хора в иначе болезнено застаряващата Япония.
Ако ви е чудно къде се мотах миналата „Златна седмица“, припомням щъкането ми в удивителната Арашияма.
Bad apple 