Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.