Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.

Денят, в който заведох паяка си да пазарува в Billa

От банята се разнесе накъсано тракане. Доопипах ръба на счупеното ми стъкло, без да обръщам внимание. Приличаше на гърба на дебел слон, дори за слонските стандарти. Отпуснах се на канапето и запалих нова цигара, но тракането се повтори.

– Деба казанчето – измърморих. Три пъти го бяхме оправяли, три пъти се разваляше. Стъклото поне е лесна работа, веднъж го сменяш и си готов. Казанчетата, от друга страна…

Не съм сигурен кой беше по-смутен, когато нахлух в банята. От една страна, не очаквах колония паяци да се вози на лодки по улеите между красивите ми сини плочки. От друга, паяците явно си нямаха идея, че аз принципно си живея тук. А освен че живея тук, имам и арахнофобия.

– КОПЕЛЕ! – изпищях и треснах измъчената врата толкова силно, че и на нея щеше да ѝ потрябва майстор. – Венци, в банята ни има много паяци. Не, нямаме Райд. Но те имат лодки. Не бе, не се бъзикам – карат ги по…Ало?

Ясно ми беше, че съквартирантът ми е на работа и тежкия отчетен сезон тамън започва, обаче и тук нещата бяха напечени. Нужно ли беше да ми затваря телефона? Опипах дръжката на вратата и захапах долната си устна. Ако ги снимам, щеше да ми повярва, нали? Да не говорим, че паяци на лодки ще оберат доста лайкове във Фейсбук. Може дори да ги шитна на някой вестник за хонорар, или пък да стигне до световните таблоиди като оная зелена котка от Варна.

Понеже егото е по-силно от арахнофобията, взех олющената qwerty Nokia и внимателно открехнах вратата. Паяците не бяха мръднали и няколкостотинте им очички ме гледаха изпитателно от лодките в улеите на вече струващите ми се не-чак-толкова-красиви сини плочки. Вдигнах телефона и…

– Няма да стане – извика някой от тях, дори нямах идея кой точно. – Не сме фотогенични.

– Всъщност дори няма да се появим на снимката – изшумтя друг паяк.

– Да не са ми малко мегапикселите?

– Не е там проблема – продължи първия и чак сега видях един по-тантурест паяк с малка червена шапка идиотка. – Просто фактически ние не съществуваме.

– Но ето, че сте тук. Ако поискам, мога да ви пипна… – тръпки преминаха по тялото ми и преглътнах. – Не, че ще го направя.

– Честно, по-добре да не ни пипаш, защото сме адски отровни.

– Е, нали не съществувахте? Как може нещо, което го няма, да ме убие?

– Чи кой мьисли за тьеб, бье? – недоволно се развика едно седемкрако паяче, застанало срещу паяка с червената шапка. – Ако ньи докосньеш, ше си уставим отровътъ в тьеб – но нищо няма да ти стани на тьеб. Ний, от друга страна, ша омрем.

– Да не са го били като малък, че говори така?

Гневен ропот се надигна от улеите между плочките и отстъпих крачка назад. Учудващо, но недоволните паяци явно се намираха от лявата част на банята ми. Другите си мълчаха и даже дочух леко подхилкване.

– Ей са ща найбъ – озъби се един издължен паяк със сивкави ивици по гърба.

Той махна с единия си крак и лодката, на която се намираше с още четири по-малки осмокраки, залетя по улеите към мен. Две преки по-надолу – сиреч, плочка и малко към мен, обаче пътят му бе препречен от махагонова лодка с три обемисти паяка. Преди да успея да реагирам по какъвто и да е начин, големите паяци спуснаха мини-дъска.

– На абордаж! – извикаха те, и в този момент в банята ми настана паешка суматоха. Навсякъде по улеите се разнесе шумът от междулодчена битка, който, както предполагам се досещате, беше точно това тракане, което бях чул от стаята си.

През първите две минути ми беше интересно, но после ми доскуча, затова затворих вратата и отидох да поизмия една-две чинии. Миенето на чинии винаги ме успокояваше и ми проясняваше съзнанието, а в момента нещата си плачеха точно за това. В крайна сметка в банята ми имаше доволно количество паяци, които се биеха на лодки и по думите им не съществуваха.

– Странно, а? – паякът се стрелна по издължената лампа над мивката, а аз хвърлих гъбата по него и опръсках всичко в пяна. – Ей, ей, стига бе. Що така?

– Цялата шибана къща ли е в говорещи паяци? Какво, къде е твоята лодка, или ти си от аероконтингента?

– Луд ли си, братле. Имам по-добри неща да правя с времето си, а и не съм от нито един от двата клана. Боли ме фара, тва искам да ти кажа.

– Двата клана?

– Ъхъ. Едните са от клана на Махагона, а другите от този на Сакурата.

– И за какво се бият?

– Ти ще ми кажеш.

– Откъде-накъде пък?

– Скивай ся – паякът се спусна по силиконова мрежа и започна да мие краката си в розовия Pur с балсам за ръце. – Ти им даваш тон на тея паяци. В крайна сметка, те си го казаха – фактически не съществуват. От друга страна – ето, че явно съществуват, щом ги виждаш. От трета страна, и аз не съществувам, но едновременно с това съм си баш тук. Своята цел знам, но тяхната цел, за да се бият с лодки по улеите на плочките ти не знам.

– И твоята цел е…?

– Ми изфрабрикуван съм от съзнанието ти със специалната цел да съм медиатор, който оправдава нерационалната ситуация, в която си попаднал. В обичайния сюжет такива като мен се наричат plot device, така че предполагам с това можем да обясним и целта ми – паякът приключи с къпането си и ми обърна гръб. – Ето, виж, гърбът ми даже е като формата на стъклото в стаята ти.

Така си беше. Черния му гръб беше наситен с индиговосини точици и се извиваше точно като счупеното ми стъкло.

– Еби му майката, май не съм излизал от доста време – с въздишка избърсах ръцете си в кърпата до мивката и попих разпръсканата пяна. – Ще отида до Billa за земели, тамън може да измисля за какво точно се бият.

– Ей, може ли да ме вземеш?

– Имам страх от паяци.

– Аз съм паяк, само ако мислиш за мен като такъв. А и не забравяй, че реално не съществувам. Аре бе, братле, имат бял Rittersport на промоция. Знаеш ли колко го обичам?

Въздъхнах и го закачих да виси на един немирен кичур от косата ми. Явно щях да кибича на клинча без шапка.

Изображение: Jumpyjim.tumblr.com