Опознавайки Окинава: перлата на японския юг [Част I]

След толкова месеци туткане, най-сетне стигам до заветния момент: да посетя островите Окинава. Откъснати далеч от останалата японска територия, те са по-скъпа дестинация за японците, отколкото едно пътуване до Тайван или Южна Корея, например:

Макар да е част от Япония, Окинава е с тотално различен етнически състав. Историята на Кралство Рюкю (окинавци = рюкю етнос) е много интересна, но в крайна сметка към залеза на 19 век местността е анексирана от японците. Рюкю населението е известно с това, че е едно от най-дълголетните в целия свят.

Планът ни: да бъдем полу-туристи, полу-откриватели на местни скрити местенца. С Ванката знаем японски, така че второто няма да е прекалено трудна задача.

Едно от първите любопитни неща в Окинава за мен е т.нар. Monorail: мини-влакчета, издигнати над градската среда. В Осака също имаме този начин на транспорт; интересно ми е какви са разликите. Окинавската версия се оказват супер малки и сладки влакчета:

То ни отвежда директно в AirBnB апартамента ни – уютно, евтино място буквално на 10 минути пеша от центъра:

Разопаковаме се и се впускаме по все още тихата нощна Наха, столицата на островите. Хем е късно, хем е малко рано за истинските тълпи. Достатъчно да се насладиш на уличните пейзажи на главната Кокусай Дори (буквален превод: ‘Международна улица’):

Кокусай Дори обаче не ни устройва в момента. Искаме нещо по-закътано и се впускаме да го търсим. Из затънтените малки преки успяваме да си намерим не-туристическо място, където местните окинавци отсядат:

В меката прегръдка на нощта, празната пряка, водеща до него е буквално като изскочила от приказка:

Но нека прескочим към малко туристически забележителности и замъкът Шури, който е един от символите на Окинавската красота.

Тръгваме рано сутринта и успяваме да се изръсим малко, преди тълпите да ударят. Интересното е, че почти няма западни туристи: главно китайци и корейци, тук-таме някой и друг японец. Количеството корейци е учудващо за мен – понякога са повече дори от китайците.

Алените окраски на храма са възхитителни. Принципно не съм фен на японските храмове и прочие, но Рюкю-стилът ми допада:

Елегантни в семплите си одежди монаси ни наблюдават и насочват хората, ако решиш да се объркаш по пътя:

Пристигаме точно за мини-танцовия спектакъл, емблематичен за местността. Състои се от 4 акта, всеки от които включващ различен вид танц и различни традиционни одежди от кралството. Първите са пищни, в агресивни цветове, които въпреки това се движат по линията на старовремска деликатност.

Следва по-простоват танц с ветрила:

Малко босоноги движения…

И за завършек: малко по-лежерен имидж:

Кралете на Рюкю до известна степен ми приличат на нашите ханове. Сериозни лица, солидно количество бради, усещане, че не гледаш японци. Тронът им отново е издържан в пищна цветова гама, преплитаща алено със златисти нишки и тук-таме многоцветни елементи:

Ето драконите му от по-близо:

Има даже макет на древните церемонии, състояли се тук:

Каменните шиса (Shiisa) – полу-дракони, полу-кучета, които пазят храма, са неочаквано миловидни:

Шииса са типични за Окинава и идват по двойки. Едното е със затворена уста; другото с отворена.

Правят се от камък, глина, метал; позите им могат да бъдат най-различни. Може да ги видите пред магазини, пред дворове, по покриви, въобще на най-различни места. Няколко примера!

Шииса пред каменна карта на града:

Озъбено шииса пред един друг храм:

Игриви и цветни сувенирни шииса:

Една от атракциите на града е цяла улица с магазини, които продават шииса във всякакви пози и в най-различни размери. Може да си вземете дизайнерска мини-шииса от глина, или пък метър и половина шииса от камък.

По улицата пък се забелязват ето такива шикозни котки. По някаква причина, в Окинава беше пълно с котки, разхождащи се по улиците. В Осака не съм видял нито едно бездомно куче и може би три-четири щъкащи котки за тези две години, откакто съм тук:

На връщане от замъка се запознах с ударна доза патки. За моя жалост се оказа, че приятелството им е основано на желанието да изкълват фунийката ми със сладолед:

Утеших се с ето тази пасторална гледка:

Някъде тук е редно да отбележа нещо за архитектурата в Окинава. Като цяло, из Осака, Киото, Кобе и прочие градове има много интересни сгради, които може да видиш. Колкото са скучни японските апартаменти, толкова свобода на изразяването има в друг тип сгради.

Два по-интересни примера в Наха бяха сградата на общината, един колос, на 30% завзет от всякакви плъзгащи се растения измежду етажите му. (Да, тези тъмни петна, които виждате, са все растения):

И един музей, който обърках с някакви сай-фай бункер от едно пост-апокалиптично бъдеще:

В други отношения си личи, че Окинава си остава една от по-бедните префектури в Япония. Олющени, изпосталели сгради из улиците не са изключение, а норма в някои квартали:

Конструкцията им е адски интересна, защото никъде в централна Япония не съм видял нещо сходно.

За да разпуснем от туристическото, отново се впускаме в търсене на местни локации. Така намираме зала за мнооого ретро гейминг:

Какво да правим, поразцъкваме малко Street Fighter:

Фаворит ни се очертава едно мини-ресторантче на открито с някакво подобие на полу-изтърбушен трабант. Естетически бонус, който намалява и без това скромния капацитет на заведението:

Залафихме се с държащия мини-ресторантчето. Храната ми ставаше готова буквално пред мен, а той си пиеше биричката. След това се запознахме и с японката от другата страна на бара, след като седнахме до нея.

Местните също са накацали наоколо. Намираме се встрани от центъра и неговите туристически капани с неонови надписи и огромни тълпи. Усещането тук е различно – все едно си в кварталната кръчма.

Вместо пришпореното отношение на топ туристически места, получаваш спокойното, свойско обслужване без да се чувстваш притиснат.

В част 2 ще включа малко примери за това колко точно може да бъде красива дивата природа на Окинава, далеч от столицата Наха. Лазурни води, чисти небеса, буйна изумрудена растителност и дълбока, дълбока провинция.

Дотогава, един прощален кадър на залязващото в оранжева мекота небе:

Ако този фоторазказ ви е бил интересен, не забравяйте, че имам един такъв от Кобе, както и от посещението ми в Нагасаки 🙂

От Кинки до Шикоку: Мостове, интересни хора…и глигани

Намръщени облаци съпътстват придвижването ни от Кинки към Шикоку. Погледът ми прескача от тях към морската шир, която ни обкръжава отляво и отдясно. Връзката между частта от Япония, в която живея, и Шикоку е възхитителна.

Магистралата Кобе-Аваджи-Наруто е осеяна с няколко моста. В момента сме върху Акаши-Кайкьо, най-дългият висящ мост в света със своите 3911 метра дължина. За сравнение, култовият Golden Gate в Сан Франциско е 2737 метра. Не успявам да го снимам адекватно, но ето нещо из нета:

Два дни по-рано съм препрочел „Кафка на плажа“ на Мураками за 7ми път. Разстлалата се пред мен природа е същия маршрут, който Наката изминава, за да даде своя принос към развръзката на романа.

Крайната ни цел е Токушима – град, в който явно няма нищо. Така поне ми казва касиерката в мини-маркета до нас, преди да тръгна в хладната петъчна сутрин.

– Ще обсъждаме възможни решения за град Мима – уточнява професорът ми, пъхайки диск на Sex Pistols в уредбата. – Би трябвало да има поне 25 души, дошли от цялата страна.

Не съм чувал за Мима, но се изхилвам като виждам табелата с 美馬написано на нея. Канджитата буквално означават „красив кон“ и не пропускам да отбележа това.

– Не е ‘красив’ в този случай – вмъква Накагава. – Вече е старомодна употреба, но името на Мима използва 美 като „смел“ или „храбър“. По онова време канджито се е употребявало и с такъв смисъл, особено във военна обстановка.

Съвсем скоро се оказва, че и самите ние също ще бъдем изправени пред малко изпитание, което да докаже смелостта ни. След множество завои и безчетни гори от двете ни страни стигаме крайната цел – хотела, в който ще бъдем настанени.

Или поне така си мислим.

Неочаквано обилно количество сняг ни посреща в последната прилично стръмна отсечка от пътя. Ванът на професора ми няма зимни гуми и колкото и да се мъчи, единственото, което постига, е яростно буксуване нагоре. Бутането ми не допринася особено.

По пътя сто метра надолу минава японец, който ни вижда и спира веднага. След това още един. И още един. В крайна сметка с общи усилия успяваме да решим проблема, а залязващото слънце ни посреща на върха. „Не може току-така да идвате в Шикоку“, ехидно се усмихва то:

Хотелът е скромен и сравнително старомоден. По стените има разлепени сума ти постери с ухилени лица на гимназисти – явно често се ползва за зелени училища. Вторият етаж има типично ученическа атмосфера. Помещението е старо, но безупречно изчистено:

Кухнята е издържана в сходен стил:

Естествено, една от баните има от типичните тоалетни, с които Япония е известна. Менюто ѝ дава пълна свобода – къде да е струята, колко е силна, дали седалката да се затопля, за да ви е комфортно, и прочие.

Така или иначе нашите дискусии ще се състоят на първия етаж. Единственият ми досег с втория е спането – оказва се, че ще деля стая с двама японци…както и желанието да се пързалям по излъскания му под. (Не го правя все пак, де.)

Град Мима има проблеми, които са присъщи на провинцията във всяка развита държава. Младите хора си тръгват, местната икономика е на системи преди финалния си колапс, както и множество други малко по-специфични главоболия. 25 човека от цялата страна са се събрали, за да комбинират теоретичния семинар и практическия си работен опит в конкрентни предложения по темата.

Отборът с най-добра концепция ще спечели проектът, финансиран от общината на град Мима. Отвътре нещата изглеждат така:

А отвън, по японски…

Няма да ви отегчавам с по-подробен отчет за целия процес. Но докато си говоря с някои от присъстващите и наблюдавам как мислят, се чувствам повече от окей. Далеч от розовите очила и идеализирани представи, Япония може да бъде доста изпразнена от съдържание.

Смазващ конформизъм; мениджмънт тип ‘вие сте мои роби’; липса на иновации и креативни идеи сред типичното работещо население; убийствен материализъм на равнища, които ние в България не можем и да си представим.

Събралите се тук хора малко или много дават контра на всичко това. Между стените на този хотел не се случва нищо грандиозно, но концентрацията на идеи и ритъмът на събитието ми действат освежаващо.

В типичен японски стил, вечерта е посветена на дълга вечеря с фокус на социализация и алкохол. Изненадата обаче е месото от глигани, които са били уловени в околните хълмове:

Представям ви простичката рецепта за ботан набе, перфектна за всяка зима. Взимате една е такава красота:

Слагате в нея гъби, зеле, лук и подобни вкусотии:

Вкарвате и месото в кюпа, след което щракате газта и оставяте цялото това нещо да поври малко. Не забравяйте и тофу!

Крайният резултат е ето това (и спокойно, има още много месо – просто е потънало под зеленчуците):

В крайна сметка прекарваме над 4 часа на масата. За мое щастие събралите са японци не са типични (т.е няма тъпите ‘О, колко ти е добър японския!’ и прочие забележки), и разговорите варират между по-забавни теми, пиянски изцепки, и по-сериозни социални анализи. Хайлайт е единият по-масивен японец, чийто проблем е как да обясни на жена си, че обича и нея, и още едно момиче…като и двете знаят за ситуацията.

(Успех с това, нали.)

На втория ден идват репортери от местната телевизия. През по-голямата част от брейнсторминга те кротко заснемат кадри за вечерната емисия. Когато става време за кратка почивка обаче, репортерът се впуска на лов за кратки интервюта:

Привечерно всички се запътват към онсен (минерални бани), но ние с професорът ми трябва да се връщаме обратно към Осака. Целта на присъствието ми е да наблюдавам и да завържа някой и друг контакт, не да участвам кой знае колко активно в проектите. Въпреки това екипът ми от трима души беше супер и се постарах да допринеса с каквото мога, за да избистрят концепцията си.

В късния етап на брейнсторминга ни помагат двама местни. Особено важна роля играе човекът най-вдясно – представител на общината на града:

На връщане сменяме Sex Pistols с Мерилин Менсън и след това джаз. Вятърът по мостовете е безмилостен – толкова е мощен, че побутва туловището на вана без особени усилия. Все едно не пъплим по земята, а вместо това километри нагоре в атмосферата самолетът ни преминава през груба турбуленция.

– Майко мила – възкликва професорът ми и бързо намалява до 70 км/час, за да смекчи ефекта на вятъра.

За кратка почивка отбиваме малко преди Кобе:

Гледката от терасата пред ресторантите е възхитителна, независимо дали си там през деня или нощта. Акаши-Кайкьо се вижда в (близката) далечина, осветлението му преливащо от един цвят в друг, но най-вече залагащо на синьо и лилаво. Вятърът блъска бузите и брада ми, но се застоявам за кратко, съзерцаващ мастиления пейзаж отпред:

По едно време затварям очи и си представям Наката, отправил се на своето Шикоку пътешествие в „Кафка на плажа“. После нагласям презрамките на раницата си и се връщам обратно в топлия интериор и флуоресцентните светлини на заведенията.

Светлините на Кобе и Осака ми намигат нетърпеливо от отсрещния бряг. Време е да се връщам вкъщи.

Ананас в 11:26

Отварям кена и пръските от 9%-овата бира скачат в спокойната нощ с приглушен съсък. Отпивам, а по средата на глътката ми едно бабе профучава пред мен.

Хубава работа. Ето ме, клатещ краката си, две хилави и космясали парчета месо над метална ограда. Ето я и бабката – прави обиколки, нищо че е на едно седемдесет и пет години, че и повече.

Искам да се почувствам или впечатлен, или засрамен, но не намирам сили за нито едно от двете. Просто пак отпивам от кена и прокарвам нокът по тенекето.

—

– Защо си толкова зрял? – пита ме Ва през сълзи, очната ѝ линия леко замазана. В апартамента ѝ сме, тя все още не е напълно изтрезняла и ръкавите на суичъра ми са подгизнали от хлипането ѝ. – Как успяваш?

Някаква част от мен иска да сподели с нея, че съм един изключително незрял кретен и най-вероятно процентите алкохол в кръвта ѝ водят до подобни заключения. Една малка част от мен желае да се съгласи в непохватен опит да се мисля за по-велик, отколкото съм.

– Ям поне по двеста грама зрял ананас на ден – отговаря трета част от мен, която печели в крайна сметка. – За грубо казано 90 долара на месец си гарантирам лукса да съм адекватно човешко същество. Що не пробваш и ти?

—

Обратно към оградата и вече настанилата се липса на тичащи баби.

Понякога имам чувството, че ако имах двеста хиляди долара, щях да си платя за лукса да се разкарам от всичко живо за две години. След месец сигурно щях да искам да се гръмна, но нямаше да мога, защото съм далеч от цивилизацията и преди това не съм се сетил да взема нещо, с което да се гръмна със себе си.

Може би трябваше да формулирам тази логическа последователност, за да докажа на Ва, че съм просто един обикновен идиот и че е нужно да спре да плещи глупости. Ананасите звучат много по-неутрално, обаче.

Освен това можеш да се разкараш от всичко живо и безплатно, ебати.

Някъде около момента, в който бирата ми е преполовена, телефонът ми извибрира два пъти един след друг.

Ситуация 1: японка, която обича да играе шуутъри и Battlefield, за да разпуска от работата си като медицинска сестра.

Ситуация 2: американец, който отива до Швейцария, само за да се разведе и да започне мечтата си да има собствена градина в центъра на Филаделфия.

В друго „понякога“ се възхищавам на това колко различни и все пак еднакви можем да сме всички. Какво би станало, ако препоръчам на американеца да играе по два часа Battlefield всеки ден, а на японката ѝ препоръчам да засади мушкато след съботния скалпел по тялото на пациент?

—

– В последно време ме е страх да излизам навън – изправя се Ва, след което си сипва чаша вода. Сега осъзнавам, че задникът ѝ е станал малко по-голям, отколкото беше в началото на годината. – Чувствам се адски самотна. Все едно нещо е готово да ми открадне дъха всеки момент. Затова искам да си стоя само тук, и това е.

– Чакай, не е ли логично да се чувстваш самотна вкъщи – питам я. – Освен това, отпрала си по-голям задник отпреди. Да няма връзка между двете?

Ситуация 1: Ва хвърля пластмасовата чаша по мен и разплисква останалата вода по леглото си.

Ситуация 2: Ва оставя чашата върху хладилника и ми тегли един шут с крака си, облечен в доста прилично изглеждащ чорапогащник.

Печелившият е ситуация 2, което малко ме разочарова, защото този сценарий се случва достатъчно често и без това.

– Не бях такава преди – отмята тя част от бретона си. – Искам да върна себе си от преди, не харесвам себе си „сега“.

– Честно казано, и аз – признавам си и повтарям, защото първоначалната ми реакция явно не вдъхва доверие. – Сериозно. Някъде преди три години бях доста приличен.

– Какво трябва да направим?

– Никаква идея. Като начало, на теб ти трябват повече хора, а на мен – по-малко. Ти трябва да спреш да се сравняваш с другите толкова много, аз трябва да започна да се сравнявам с тях малко повече – протягам ръката си и масажирам прешлените на врата ѝ, докато се опитвам да проследя тъпата линия на мислите си. – Просто крайният ни резултат е един и същ, но начина, по който стигаме до това да не се чувстваме окей със сегашното си „аз“ е различен.

Нито аз, нито тя разбираме напълно какво бръщолевим, но поне сме наясно, че нещата не са тотално наред. А това, ако трябва да сме честни, е добро начало само по себе си. Проследявам плавната заобленост на шийните ѝ прешлени, а колите от булеварда до апартамента ѝ се опитват да ни подскажат някой и друг отговор с мимолетно преминаващите си мърморения.

—

Ситуация 1: отговарям на японката и кълчотя пръстите си по японската клавиатура.

Ситуация 2: пиша на американеца и бързо тракам с нормални буквени комбинации.

Не избирам нито едно от двете, допивам си бирата и изчаквам да видя дали няма да засека още някоя баба, която да ме накара да се почувствам тъпо за това колко съм мързелив. Това не се случва, защото дори в Япония едва ли огромно количество баби тичат около полунощ.

Пъхам кена в джоба на якето си и се запътвам обратно към вкъщи. Още една вечер без особени поуки, но това, предполагам, е окей до известна степен. Поне кутията ананас ме чака в хладилника.

Не е нужно протезите да са грозни: Няколко наистина уникални дизайнерски хрумвания

Напоследък съм изключително впечатлен от идеята за трансхуманизма и технологизацията в обозримото бъдеще (15-20-30 години). Дотам води преминаването през вселената на Ghost In The Shell отново, комбинирано с преглед на “Neuromancer” и “Snow Crash” (пак отново).

В съзнанието ни протезите неизменно са нещо грозно, тромаво и пречещо на естетиката на тялото. Реакцията е нормална и очаквана, но всъщност се различава от текущата реалност. Аз поне нямам търпение производството да се ошлайфа още повече 🙂 До тогава, ето няколко прекрасни примера за дизайнерски протези.

By Reddit user Kuester

 

Scott Summit е страхотен дизайнер, наблягащ на протези. Някои от творенията му:

 

 

Креативността няма граници и при протезите.

                                                                            LEGO дизайн 🙂

 

                                                           Хрумка на Alternative Limb Project

              Това също е на Alternative Limb Project. Протеза с вградени колонки 🙂

Позитивните новини около нас, емисия I

Вчерашният клип с десетки австралийци, бутащи метрото, за да освободят заклещения крак на свой съгражданин, за нула време стана вайръл. И заслужено, защото синхронизираният акт на пичовете от Перт е свежа глътка въздух на фона на стандартните емисии.

Преди време си бях обещал да изцъкам един блогпост с позитивни, вдъхновяващи новини. Така и не го спазих и през последните месеци съвсем забравих за тази идея. Затова пък в момента имам и времето, и желанието, така че voila, десет новини, които да ви дадат лятна почивка от заобикалящата идиотщина.

1) Двете момчета, които се гмуркат, за да махат рибарски куки от телата на акули

Камерън и Мики не правят това за пръв път. Двамата често се гмуркат под вода и срещнат ли акули със забити в тях куки, ги обръщат наобратно. Временното парализиране им дава време точно да освободят животните. Пичовете споделят, че в 75% от случаите акулите са със забити куки и се налага интервенция.

Статия и снимки по темата

2) Ресторант с неми сервитьори отваря врати в Торонто

Различията са въпрос на нагласа и психология доста често. Ресторант “Signs” иска да докаже точно това. Заведението наема неми сервитьори и предлага менюта с вградено упътване как клиентите да си поръчат храна и напитки – на жестомимичен език.

 Видео клип

3) Ирландка печели 34 милиона евро от лотарията…и иска да дари 33 милиона от тях

Маргарет Лъфри вече е дарила 17 милиона на нуждаещи се хора, а още 12,5 милиона евро е заделила, за да подобри визията на родното й градче в Северна Ирландия.

Само допреди няколко месеца тя е била безработна и е живяла на държавни помощи, възлизащи на 70 евро/седмица. Именно тези преживявания я мотивират да постъпи така.

Вижте какво казва тя: “Знам какво е да нямаш абсолютно нищо. Точно затова раздавам парите – не може да ми липсва нещо, което никога не съм имала преди”.

Кратка статия за Маргарет

4) Мъж, загубил двете си ръце, отново може да свири на пиано след трансплантация

Заглавието описва ясно за какво става дума. Отново искам да обърна внимание на думи, този път на въпросния Ричард Мангино. Ето какво казва той:

“Сигурен съм, че мога да направя повече от много други хора. Защо? Защото имах подкрепата на музиката и дори сега продължавам да имам подкрепата на изкуството като цяло…разполагам и с увереността, че мога да върша някои злободневни дейности. Всъщност има доста неща, които вече правя, и които ми помагат да се справям с нещата на психологическо ниво. Всичко това е просто една огромна привилегия. На психологическо равнище, няма никаква разлика между това, което правят другите с ръцете си, и мен”.

Следващата стъпка на Ричард е да се научи да свири на китара.

Статия за Ричард

5) Южнокорейски активисти изпращат балони, пълни с шоколадови десерти, в посока Северна Корея

Около 200 активисти – смесица от южнокорейци и избягали от режима в страната си севернокорейци, опаковат 10 хиляди шоколадови десерта и ги пускат в небето. И докато направеното от тях едва ли ще е социално, политически и икономически ефективно, то все пак си остава симпатично.

Акцията не е изолиран случай. Въпросните активисти често изпращат различни материали или продукти по въздушен път (с балони!).

Статия за акцията

За финал искам да споделя най-новия пост от блога на ултраогромната платформа Reddit. В него се посочват т.нар. “random acts of kindness”, извършени в рамките на сайта. Някои примери са просто прекрасни. Вижте сами.

Twitch Plays Pokemon – интернет отново доказва шантавостта си

Какво става, когато:
– вземеш игра от бранд с култов статус
– съживиш я 16 години по-късно от официалното й пускане за Game Boy
– интегрираш я във водеща платформа за гейм стрийминг
– дадеш възможност на десетки хиляди души по целия свят да управляват какво щe се случи в реално време

Запознайте се с TwitchPlaysPokemon (TPP), най-новото дете на интернет, което е една идея по-странно, две идеи по-симпатично, и съвсем спокойно можем да го наречем  блестящ пример сред социалните експерименти и феномени.
Всичко започва преди малко повече от девет дни, когато анонимен потребител качва Pokemon Red/Blue в стрийма на Twitch. Реакцията е мигновена, отчасти поради култовия статус на Pokemon, отчасти и поради факта, че играта наистина се играе на момента, от хиляди души.

Процесът е едновременно прост и сложен. Потребителите въвеждат команди, които се отчитат от системата и се изпълняват в реално време. Това е всичко.
… и това далеч не е всичко, всъщност. Играта има два режима: анархия и демокрация. По време на анархия, всяка команда от всеки потребител  се отчита от системата и героят (Red) изпълнява покорно на момента. Само се замислете: десетки хиляди души избират една от опциите почти по едно и също време. В резултат се получава комична ситуация, в която героят прави стъпка наляво, после една надясно, хвърля предмети безразборно, самоубива покемоните си, или просто се върти на едно място.
Демокрацията решава този проблем, като осигурява изпълняване на команда само след изтичане на определен отрязък от време (20 секунди) и при налично мнозинство за въпросната команда. Лента над интерфейса на играта отбелязва какъв режим важи в момента и колко е нужно, за да се направи “преврат”. Играещите пък могат да пишат “демокрация” и “анархия” в чата, освен командите за игра, по този начин накланящи везните към един от двата режима.

Не толкова статистиките са феноменалното в случая, макар че 750 хиляди уникални играчи, постоянно играещи между 40 и 80 хиляди по всяко време на денонощието и 22 милиона посещения на Twitch стрийма хич не са за пренебрегване. Феноменалното е изграждането на различни “системи” (Анархия vs Демокрация), както и формулирането на уникален, неподправен фолклор буквално за броени часове.
Анархистите представят своя позиция, в която се твърди, че демокрацията е грешен подход към играта – бавна е и лишава от странни изненади, като случайните и безумни наименования на покемоните, хвърлянето (и безвъзвратно изгубване) на ключови предмети от играта, самоубиването на покемоните и нуждата от започване отначало. В отговор демократите изкарват манифест, в който са поместени статистики за това колко малък е шанса да се минат определени по-трудни части от играта в условията на десетки хиляди различни команди, които си противоречат.
Най-уникална е персонификацията на всеки елемент, преживян в играта. Покемоните имат различни качества и фолклорни особености. Мразеният от всички покемон играчи Rattata изведнъж получава култовото име “JLVWNNOOOO” след анархичен набор от букви. То еволюира в никнейма “Джей Лено” на свой ред.  Митологизацията продължава с Bird Jesus, или Pidgeot, растителен покемон с името “x(araggbaj”, набързо променено на “xCabbage”, Rick Gastly (Gastly), “AATTVVV” (All Terrain Venomoth като заигравка с факта, че покемонът лети) и много други.

Не се минава и без религия. В играта героят може да избере между два фосила на древни покемони – Helix и Dome. В случая на Twitch Plays Pokemon анархо-изборът води до Helix фосила, който е Бог за много от играещите. Dome и домо-сите се смятат за еретици, и между двете фракции, подобно на анархистите (с официален символ Bird Jesus) и демократите (с официален символ The False Prophet – Flareon), често избухват спорове.

Феноменът излиза извън гейминг средите за нула време. Масивно количество медии следят развитието му. Художници рисуват изображение след изображение. Популярни уеб комикси като xkcd и CTRL+ALT+DEL отразяват налудничавостта на това явление. Официален отговор от Рекордите на Гинес заявява, че изготвящите постиженията обмислят включването на TPP в следващото издание. Шантавото ново интернет-дете буквално смила всичко случило се в мрежата през все още ранната 2014.

Якото нещо на нета е, че винаги може да те изненада. И докато за много хора TwitchPlaysPokemon е общ събор на хора без работа и полу-лоботомити, то ако се вгледаме малко по-навътре в случващото се, ще видим един адски интересен социален експеримент, правещ разрез на важни фрагменти от съществуването ни. Събрани в миниатюрните девет дни.

Полезни линкове:
Стриймът в Twitch.
Google трак на прогреса и текущите цели в играта.
Събредит TPP в Reddit.
Удължена история на TPP.
Уникална картинна митологизация на случващото се в играта.

Аюбован, културен шок! vol. 2

След малко по-социалните ми впечатления от Шри Ланка е време да премина в по-стандартните полета на туризма. Островът не е особено голям, но има много разпокъсани забележителности, така че тези девет дни не ми стигнаха за целия. Според повечето местни, а и по-професионални туристи, ако искаш цяла Ланка, трябва да си заделиш едни хубави две седмици. Ето карта с по-големите градове на страната. Маршрутът, който аз посетих, е по-западно брегово и централно ориентиран и минава през Негомбо, Коломбо, Анурадхапура, Поллонарува, Кенди, Сигирия и Дамбулла и най-накрая – Нувара Елия.

Преди всичко ми се иска да започна с храната на ландците (отново: за да не ги бъркаме с ланци!). Естествено, тя е люта, но по-голямата част от нея е люта в измерения, които не познаваме и които поне за един европеец могат да доведат до обезвкусяване на цялата храна поради подправеността. Ако кажеш на шри ландец да ти препоръча нещо не-люто, той ще го направи…и ще получиш ястие, което е все пак лютивичко. Има сума ти традиционни ястия и продукти из магазините и е хубаво да пробвате колкото се може повече от тях. Ландският алкохол се нарича арак и може да е от захар или кокос, силата му е около 32 градуса и има вкус на ракия плюс уиски, но много по-мек и ненатрапчив. Бирите (джинджифиловата е безалкохолна и лютичка) също си заслужават, като има някои с приятните 8,9% алкохол, но като цяло алкохолът е доста скъп като за Ланка (т.е. от 3-4 долара нагоре за бира в повечето случаи).

Специално внимание обръщам на плодовете: шриландците ядат супер много плодове, сутрин, обед и вечер. Независимо дали сте в хотел или не, пригответе се за ударна доза манго, папая, банани и ананаси. Някои от тях – произведения на изкуството. Особено бананите са уникални – в Ланка има редица видове, като най-симпатични са ултра-малките бананчета, не повече от 7-8 сантиметра, които са и най-сладки. По улиците пък е фраш с плодове, чиито имена така и не можах да запомня, и продавачи на кралски кокоси. Те са супер колоритни със своите ножове най-различен тип и разфасоват кралския кокос така, че да можете да пиете от горната му част. След това кралският кокос се реже почти изцяло, за да се стигне до пласта вкусен плод на дъното му, който прилича на мъничка чинийка от кокосов плод. Ако пък сте достатъчни щастливци като мен, съседите ви ще ви носят някое и друго интересно ястие като тези макарони с редица зеленчуци и специфичен ландски омлет отгоре.

Поклонниците носят цветя, най-често – лотуси в храмовете

След като храната е покрита, време е за типичния туризъм. Няма да разказвам за историите около всеки обект, защото ще стане твърде дълго. Но ги потърсете, защото има някои прекрасни исторически особености!
Най-голямата ми любов от Ланка се нарича Сигирия. Това е изумително красива област с над 200-метрова скала в сърцето си. Качването е поне един час нагоре, пълно е с други туристи от цял свят, маймуни и катерици, навсякъде около теб има древни площадки и остатъчни руини. По стените има страхотни фрески, някъде там е и Огледалната стена, която не можах да снимам, а лъвските лапи известяват за последния етап от изкачването. Гледката отгоре е изумителна и си заслужава умората и блъскането дотам. Единственият проблем е ако дъждът реши да покаже лицето си от облаците, защото и без това тесните и хлъзгави стълби утрояват усложняването на изкачването.

Най-различните руини и дагоби (местно име: ступа) около Анурадхапура са нещо като Tomb Raider в реален живот, само че на открито. Индиана Джоунс би се побъркал от кеф и със сигурност би желал да влезе в Руванвели Сая например, или поне в Абхаягири дагоба. Нацелих неделно честване в Руванвели Сая, и бялата й хипнотична фасада бе допълнена с облечените в бяло поклонници, сигурно стотици, ако не и две-три хиляди. Беше нещо неописуемо. Освен дагобите, в Анурадхапура има редица музеи, а руините са както езера (като Близнашките езера (Куттам Покуна) или Слонското езеро), така и остатъчни жилища на будисти или оризови корита, изхранвали стотици от тях. Интересни са Сандакаха пахана (moonstones на английски) и архитектурата около тях е прекрасна. Самите пахани ми напомнят на отрязана наполовина самсара и за щастие едно местно момиче ми обясни концепцията на всеки един, дори и миниатюрен, елемент от тях.

Доста хубаво място покрай Анурадхапура е и Исурумуния, която е един от най-древните храмове в Шри Ланка. Легендарният крал Тисса, един от най-ранните владетели и на древна Ланка и любител на архитектурата, е построил това място преди близо 2400 години. Исурумуния не е голяма, но има едно много особено излъчване на спокойствие и уединеност.
Кенди е нещо като перлата на централна Шри Ланка. У мен предизвика асоциации с Велико Търново поради някаква причина, може би заради някои издигнати части на града, от където можеш да го видиш целия. Разходката около езерото е много забавна, стига да не е тъмно, защото тогава човек се пребива поради липсващи плочки или хлъзгави мостове (доказано: от мен). Задължително посетете фабриката за батик над града, за да ви се обясни технологията, а и да си вземете нещо за спомен. Най-красивото нещо тук е Храмът на Свещения зъб на Буда, който си е един огромен комплекс. Поклонниците са огромни тълпи, смесени с множество туристи тук, така че се въоръжете с лакти и търпение. Казвам лакти, защото два пъти в деня има свещени ритуали за по петнайсетина минути и тогава тълпите се превръщат в кипяща маса от хора, всеки от които желае да е по-близо до монасите и реликвата. Аз поне се почувствах като в едно лепкаво, облечено почти изцяло, пого от деца, възрастни, ниски и високи, чужденци и ландци…но пък беше забавно!

Орнаментирането на много места е удивително

Дамбулла е друго особено религиозно наситено и старинно място. Посрещнати от златната статуя на Буда, която е съвсем нова, ви очаква изкачване от двайсетина минути към пещерите на Дамбулла. Пригответе се за спиращи дъха конструкции, направо извънземни фрески и стенописи, множество статуи на Буда – включително лежащият “спящ” Буда от камък, голям 14 метра, както и монументи на древни ландски крале. Подходих с Дамбулла с подозрение след всички храмове, които посетих, но след Сигирия, за мен това е най-важното място за посещение в Шри Ланка. За жалост от Кенди нагоре (посока Сигирия и Дамбулла), туристите се увеличават наистина много, и се пълни с руснаци и азиатци. И докато не искам да дискриминирам, точно тези два типа туристи са най-шумните, несъобразяващи се с културните обекти и правилата в тях, и въобще антипатични.
Каакто и да е – посоката ни вече е Нувара Елия. Спомняте ли си онази Шри Ланка, която е 40-градусова, с влага във въздуха, изгарящо слънце и прочие? Забравете я. Пътят към Нувара Елия минава през чаени плантации, изумителни върхове, крайпътни сергии, мъгла и дъжд и лъкатушещи пътища. Температурите падат до 10 градуса, планината е навсякъде и се провира през ноздрите ви с всеки дъх. Задължително посетете чаена плантация, за да ви се разкаже (от симпатяги) за това колко вида чaй има (колкото по-ситносмлян, толкова по-силен) и за техните особености (черният ферментира, зеленият – не), и други симпатични факти.

След като е покрито религиозното и историческото, време е за малко флора и фауна. За жалост не можах да посетя Яла или някой друг огромен природен парк, но вместо това имах щастието да мина през:

1) Ботаническата градина в Перадения. Това място е огромно, но в най-тоталния смисъл на огромно. Различните части от градината греят с различна красота, като пътеката от кралски палми, или пък един квадрат, в който всяко дърво е ето толкова отрупано с прилепи, които летят доста успешно. Засякох и сватба и ми казаха, че много двойки използват красотата на Ботаническата за своите сватбени фотосесии…което, мисля, е разбираемо.

2) Милениум фондацията за слонове, която пък е близо до Пиннавала (която не посетих, но е задължителна в един нормален маршрут). Безпроблемно можеш да яздиш слон срещу известна сума (варираща от това колко точно да продължи язденето, дали искаш после да го изкъпеш и нахраниш и т.н.), след което да посетиш малкия музей на слона. Искаше ми се да пусна Раджа на свобода, но не съм сигурен дали би се оправила, а и изглеждаше привързана към хората там. Полезно е и да се научи някоя и друга дума на слонски език…както и разликите между азиатския и африканския слон, или пък факта, че всеки слон може да има само по двама приятели-обучители.

3) Зоологическата градина в Коломбо. Не съм особен фен на зоопарковете, но Шри Ланка е толкова разнообразна откъм животни, а и хората толкова ги обичат, че мислех, че ще е нещо различно от традиционното. Истината е 50/50, защото имаше някои животни в доста измъчен вид, но други бяха в доста добро настроение – или мързелуващи на воля, или надменно гледайки посетителите от някоя и друга скала. Други бяха достатъчно радостни, за да танцуват пред нас. За жалост, както винаги, се намира по някой идиот, който да дразни и крещи на животните, само защото са зад клетка и той се чувства силен и в превъзходство. За щастие върху тази жалост, въпросният мъж набързо беше скастрен от персонала и си затвори устата 🙂

И сред животните има пътуващи на стоп

Постът стана дълъг и затова няма да добавям тук препоръките си за бъдещи пътуващи натам. Това ще стане в трети и последен (обещавам!) такъв, защото има доста клопки с туризма  в място като Ланка и е хубаво човек да е наясно. Също толкова добре е и да бъде по-адекватен турист спрямо местните, а не надменният западняк, който е господар на света. За това – до следващия пост!

Аюбован, културен шок!

 Колелата на самолета удрят в спечената земя на летището в Коломбо. Добре, а оттам нататък – какво? Какво ли не, е отговорът и в следващите два поста ще се опитам да синтезирам многобройните си учудвания, очарования, втрещявания и всички други емоции по време на краткия ми престой в Шри Ланка.
Запознаването на човек с Шри Ланка преминава през три етапа. Първият е съвсем началното сблъскване с жегата, врящата глъчка и многоцветността на тълпите пред летището. За втория са нужни между 15 и 30 минути и това е свикването с обърнатото движение и тоталния хаос по пътищата. Третият може да е въпрос на часове или дори на дни, и тук става дума за разбирането на начина, по който функционират шриландците (ще добавям по едно д, защото ланци все пак звучи като нещо друго).

Ако някой ви каже, че иска рязък прилив на адреналин, забравете за парашутизъм, бънджи и подобни конвенционалности. Вместо това го пуснете за трийсетина минути по улиците на страната. Тук светофари има веднъж на 100 километра, а дори в столицата Коломбо те са кът (ако приемем, че се спазват въобще). Пътищата масово са двулентови с по една лента за всяка посока на движение и приютяват наистина огромен поток от превозни средства. Знаци също почти няма, освен в редки случаи като преминаващи слонове. Пешеходните пътеки са примамливи, но едва ли някой ще спре, за да минат пешеходците. Затова и много често има полицаи, специално стоящи около пешеходните пътеки и гарантиращи безопасно пресичане.
Шриландците имат удивителната способност да разбиват всяко платно на две. Така задминаващите превозни средства биват на свой ред задминавани магически чрез влизания в насрещното, разминаване на една боя разстояние и множество други маневри на широчина тип „малка квартална улица”. Тротоари дори в някои по-големи населени места няма, има 40-50 сантиметрово пространство за ходещите по джапанки или пък направо боси пешеходци. Това пространство понякога се използва като буфер за сгъчкване на още повече превозни средства в едното платно.

Може би 70% от трафика в Шри Ланка се състои от мотори и най-вече от уникалните тук-тук. Тук-тук са с три гуми, във всякакви цветове, внасят се от Индия, влачат се с между 20 и 50 км/час и са най-якото возило, което съм ползвал. Вътрешната и външната част на един тук-тук са поле за изява на неговия шофьор. Седалките отзад са изрисувани в тигри или дракони, оставени са чисто черни, боядисани в зелено, със златни райета по тях и прочие ексцентричности. Истинският карнавал е навън – религиозни послания, марки, крилати фрази, Че Гевара или Боб Марли, всичко това може да бъде забелязано по фасадата на тук-тука.  Рейсовете са царете на пътищата. Идват в три цвята – червени, бели и сини, всички очукани и извадени от 60-те. Червените са правителствени линии, а белите и сините – частни. От тях често висят пътущи шриландци, защото са претъпкани до изкривяване на физическите закони. Всички автобуси са продукт на индийската TATA Motors, която е и най-популярната марка тук. Ландците са влюбени в азиатските коли и Тойота, Мицубиши, Исузу, Киа и Нисан се ползват с особена почит.
Навсякъде около пътищата пък може да се видят билборди и плакати с президента на Шри Ланка. Общото между всички тях е, че 1) графичната им обработка е пълна скръб и 2) представят президента в епични пози и моменти. Ландците обаче явно като цяло си падат по него и често окичват по домовете си сини ленти – цветът на управляващата партия (опозицията е в зелено, президентът задължително трябва да е будист).

За храна ще говоря в другия пост, но отбелязвам, че сергиите често надхвърлят дори очакванията на заклетите любители на плодовете и зеленчуците

Що се касае до хората…ландците са най-комуникативните, сърдечни, интуитивни и темпераментни хора, които съм срещал. От бъбренето от тук-тук на тук-тук по време на задръствания, през факта, че нито веднъж не видях шриландец да откаже на друг помощ, независимо с какво се занимаваше, до постоянните приятелски докосвания (я потупване по рамото, я прегръщане), ландецът има нуждата да е социален. Поклащането на главата, което е характерно и за индийците, важи с пълна сила и тук и е неизменна част от комуникацията. Интуитивността на тези хора е феноменална, учтивостта – направо плашеща.
Не са лишени от тъмните си страни, естествено, като две отличаващи се са меркантилността им и избухливостта им, лесно водеща до агресия. Второто като цяло е свързано с това, че ландците могат да завъртят емоционалния си компас на 180 градуса преди да се усетиш, поне по моите впечатления. Макар че спрямо туристи и особено белокожи са много по-сдържани в изблиците си. Ако един ландец се привърже към вас, знайте, че е готов да направи почти всичко, дори да ви познава от пет-десет минути. Ако като чужденец покажете, че знаете дори десетина простички думи, очите му светват и той енергично и доволно поклаща главата си и жестикулира весело (жените пък се кикотят и мятат закачливи погледи).

Интересна е и стереотипизацията при половете. Младите жени са слаби, но с течение на времето наедряват. Поради живота в бедност и усиления физически труд е сложно да преценя точна възраст, но след 30-ина жените стават доста обемни. Може би това се корени във факта, че около тези години те вече имат по 4-5 деца. Повечето от жените са – нека сме си честни, грознички, но тези, които са красиви, са еквивалента на двутонен шамар през лицето. Мъжете са жилави, кльощави и гъвкави, независимо от възрастта си. Дебелите сред тях са нищожно количество. Децата са жизнени, шумни, пъргави и любопитни, на моменти нахални. Сред популацията за жалост се ширят множество зарази поради покъртителните условия на живот за голяма част от нея. Над половината от шриландците са диабетици, множество от тях са с конюнктивит в различен стадий, обривите са обичайна гледка, проказата също отбелязва присъствие.
Доста странен е факта, че много често физическият труд се заплаща по-високо от офис работата. Офисните длъжности на средно ниво носят по 250 долара на месец, докато физическото натоварване осигурява по 300 и нагоре. Огромна част от работата в Шри Ланка се върши на ръка поради технологичната и индустриална изостаналост на страната. Има една уникална атмосфера на всеобща заетост – почти няма просещи, безработицата е около 5,4% (и то по данните на опозиционен вестник). Всеки върши някаква работа, била тя странна за нас (като например момчета, които само опаковат торбите с покупки в супермаркетите). Докато ние често комбинираме няколко функции и задължения в едно при работата си, ландците по-скоро действат разделно. Военните и някои други прослойки се радват на особена почит…

…същото важи и за образованието. То е задължително за всички и училището започва от 5-годишна възраст. Задължително изучаем език във всички училища е английският, но много ландци не го знаят никак добре. В повечето училища първият е синхалски, но мюсюлманските и тамилските даскала нямат синхалски, а съответно техния си език (интересното е, че все пак запазват задължителния английски). Частните училища са доста популярни, но и адски скъпи – приемен изпит от около 2500 долара, следван от вноски по 250 долара на всеки три месеца. Учебната година се състои от три срока по три месеца, с по един месец почивка между тях. Униформите са задължителни и различните училища имат различни униформи.

Маймуни щъкат навсякъде, особено около храмовете и туристическите забележителности

За мое щастие успях да присъствам на час по спорт. Един ден тръгнах по бреговата ивица край морския курорт Негомбо и след като бях достатъчен късметлия да тегля лодка от водата към брега с пет ландци (един от които тук-тук шофьорът ми), забелязах няколко деца в ето тази конфигурация. Оказа се, че това е игра на елле, доста популярен спорт в училищата. Влях се в редиците на стотина бъбрещи, викащи и шаващи малчугани, и отново останах възхитен от гостоприемството на тези хора, когато учителка в ярко сари ми предложи стол да седна до нея да ги гледам. Играта на елле беше интересна, но еднакво вълнуващи бяха и наблюдаващите ученици. Някои от тях крещяха в подкрепа на отбора си, други бяха изнамерили стъклени шишета от водка и потракваха с камъни по тях, сякаш са тъпани, трети коментираха еллето по „микрофон” (с невъоръжено въображение – просто бамбукова пръчка). В Шри Ланка всичко – от пътищата до хората, е в движение, и никой не може да си позволи да е безучастен.

В движение са и многобройните животни. Катерици, маймуни, костенурките (Вадда, който храних със смачкани банани и накълцана трева), птици и гущери, раците по бреговете (прекарах два часа в опит да изровя някой от дупките, в които се укриват под пясъка), кравите навсякъде из градовете…и най-вече кучетата. Последните са тъжна гледка – кльощави, почти всички крастави, с липсващи парчета плът от телата им, озъбени и разпръскващи зараза. В някои градове няма кучета, но в туристическите селища ситуацията е много тежка. Повечето от тях нито гонят хора, нито хапят, нито реагират дори ако минеш на сантиметър от тях – ефект от съществуването в подобно специфично общество, явно. Положението е съвсем различно през нощта, когато те освирепяват и атакуват на глутници.
Какво още друго има в нощните шриландските градове ще разкажа в следващия пост, в който ще поразгледам и някои от по-интересните туристически обекти в Шри Ланка. С бонус някои препоръки за бъдещи желаещи за посещение на острова 🙂

Фейсбук и потребителите: анкета

В последните дни се зачетох тук-таме за комуникацията в рамките на социалните мрежи и какво точно влияние има тя върху човек – най-вече при сравняване с други потребители. Някои от нещата ме изненадаха доста, други – не толкова. Във всички случаи става ясно, че в рамките на Facebook най-вече се наблюдават сериозни явления, които оправдават интереса на социалните анализатори към платформата.
Сега, по същество, накратко. Направих една анкета от 13 въпроса на тази тема (без да я базирам на прочетеното от мен), които ми се сториха интересни. Участваха общо 64 човека, 32 мъже и 32 жени. По-голямата част от тях са мои приятели във Фейсбук, 12-15 човека са непознати за мен. Това е първата ми анкета и не претендирам нито за мащабна представителна извадка, нито за професионализъм. По-скоро си говорим за експеримент, породен от любопитство.

И изводите са…

Отново се случи това, че някои неща ме изненадаха изключително много и опровергаха очакванията ми, а други, напротив – отговориха на тях. Едно очаквано от мен нещо беше, че повечето потребители ще попадат в моята възрастова група – 18 до 25 години (86% от анкетираните). Няма нито един участник над 40 годишна възраст.
Малцинство от 6% са ученици, а цели 25% са студенти и работят паралелно – една тематика, която много пасва на позитивната ми нагласа спрямо българските младежи. Най-голям дял (44%) са студенти.

С тези по-скоро въвеждащи въпроси скачам към по-интересната част на анкетата. Очаквано за мен, най-малко хора прекарват под 1 час дневно във Фейсбук (11%). Недотам очаквано, цели 25% стоят над 5 часа в социалната мрежа – толкова, колкото и прекарват между 3 и 5 часа в нея. Най-масово (39%) се отчитат потребителите, използващи Фейсбук между 1 и 3 часа на ден.
Наличието на общи приятели при добавяне на нов потребител е задължително за 48% от анкетираните. 42% от тях пък смятат, че е нужно да познават въпросния потребител, за да го допуснат в списъка си с приятели. 8%, или само 5 души, са готови да добавят и непознати. Вълк-единак, съставящ 2%, пък не добавя каквито и да е нови хора.
Едва 11% от участвалите не са трили свой приятел от списъка си. Мнозинството от 45% е правило това поради липса на интерес спрямо потребителя, който първоначално явно им се е сторил интригуващ. Наравно с по 22% са временното разваляне на отношенията и споделянето от страна на потребителя на нещо, което е в дълбок разрез с ценностите на анкетираните.

Скалата проследява интензивността на негативни емоции. 0 е неналичност на такива, 6 е всекидневна интензивност. Водещи са 20 човека (31%) с ниска интензивност степен 1.

Ето тук идва една от ключовите изненади за мен – при сравняване на бита си с този на друг потребител, цели 23% от анкетираните в едно или друго време са изпитвали съвкупност от завист, гняв или тъга. Това е повече от всяка една от тези емоции поотделно. Все пак неповлияни остават 30%, които посочват, че никога не се е случвало да се почувстват зле от сравнение с другите в рамките на социалната мрежа.
Никаква промяна в самочувствието си не отбелязват 58% от участвалите. За тях Фейсбук няма нито негативно, нито позитивно влияние върху него. Позитивно влияние отбелязват двойно повече (28%) анкетирани спрямо тези, които признават за негативен ефект на Фейсбук върху себепреценката им.
Общо 60% сравняват живота си с този на други потребители в социалната мрежа. От тях 19% го правят често, а 41% – по-скоро рядко. 40% отново заемат уравновесена позиция, в която не правят сравнение спрямо останалите потребители.

 Откриваме темата за лайковете и тяхното влияние с факта, че за 23% от анкетираните липсата на харесвания оказва негативно влияние. Отново мнозинство от 48% остават неафектирани. 28% пък не могат да преценят.
Що се отнася до количеството, което да бъде определено като „достатъчно” за потребителите – лидер е интервала от 6 до 10 лайка (22%). Втори е интервалът между 4 и 6 лайка (13%), а за 41% това колко харесвания събира публикуваната от тях информация е абсолютно нерелевантно.
Не знам как е при вас, но напоследък забелязвам усилени тенденции на изтриване на преди публикувана информация. Оказва се, че поне в рамките на тази анкета, наблюденията ми са точни. Едва 18% не са трили никога публикувана преди това информация. Огромно количество – 45% са махали постове поради промяна в емоционалното си състояние. Следват 25%, които са правили същото, но от съображения за сигурност. Едва 12% са трили поради несъбиране на достатъчно лайкове.

Оценка на споделяната интимна информация. 0 е абсолютно неангажираща, нямаща общо с личността информация. 10 е такава от строго личен характер. Както се вижда, на върха с по 13 човека (20%) са степени 4 и 5. 0, 9 и 10 остават празни – явно потребителите се вместват между крайните рамки на интимност на информацията.

Втората голяма изненада за мен идва при въпроса за не-употреба на Фейсбук. Главно поради два фактора – фактът, че моите фейсбук приятели са по-скоро често активни, както и този на увеличеното потребление на смартфони (които са доста Facebook-usage-prone). Същевременно обаче 20% от анкетираните са изкарвали над месец, без да се логват във Фейсбук. Наравно – по 22%, са издържали между 3 дни и седмица, и в другата графа – между 1 и 2 седмици. Едва 8% не са могли да стоят извън рамките на Фейсбук за повече от един ден.
Говорейки за други социални платформи, тук поне за мен нямаше никакви изненади. Пропуснах да включа Skype, но по-скоро исках таргета ми да са други мрежи. Очаквано YouTube (32%) и Twitter (16%) са лидери, следвани от Instagram (10%) и Tumblr (9%). Също 10% са заявили, че не употребяват други социални платформи. Интересно е, че Goodreads (8%) би Foursquare (7%) и Pinterest (6%) – очаквах последните две да отбележат доста по-значими резултати.

Извън анкетата

Много ми се искаше да поговоря повече за тенденциите, които са били отбелязани на запад от професионални анкетиращи и при по-сериозни аудитории. Сред по-интересните отбелязвания са, че 30% от анкетирана таргет група в САЩ се чувства зле и пълна с негативни емоции поради сравняването на бита си с този на своите приятели в списъка. 30%!
Huffington Post отбелязва пък тенденция според едно изследване от пет части, която опровергава горните твърдения. Фейсбук се оказва позитивен за самочувствието на много голям процент от анкетираните. НО! – и тук е едно голямо но – това има разрушителен ефект върху самоконтрола на въпросните доволни потребители. Самоконтролът е изследван в две насоки – повече харчене на финанси от страна на задоволените със себе си, както и по-ясно изразено чревоугодничество, водещо до по-високо тегло.
Гьотеборгският университет пък интервюира близо 1000 души и излиза, че жените, ползващи Фейсбук, се чувстват доста по-нещастни от сравнението с други потребители в сравнение с мъжете
Въобще, пълно е с най-противоречиви резултати от анкети по света. Едно обаче е сигурно – социалните мрежи ИМАТ определен ефект върху потребителите си, и поне според мен това е една адски интересна материя, в която може да се задълбае още и още.  Покрай тази анкета се сформира един кръг от ентусиасти, и ако ентусиазмът ни продължи, след някой и друг месец вече ще направим професионална, сериозна анкета, с по-голям обхват – за да видим къде стои българския потребител и дали се отличава или не от изследванията в други страни.

Едуард Сноуден, или Уинстън Смит през 2013 година

Глобалното интернет общество има своят нов герой.

В края на миналата седмица два таблоида – „The Guardian”, заедно с “The Washington Post” изкараха две шокиращи разследвания. Едното разкри, че Агенцията за национална сигурност на САЩ (National Security Agency – NSA), събира данни за телефонните разговори на милиони потребители в САЩ. Практиката е от април месец тази година и идва след нареждане на специален секретен съд, отправено към телекома Verizon. Така NSA следи телефонните разговори, включвайки в събирането на данни двата телефонни номера в комуникацията, нейното времетраене, датата, времето от деня, когато е осъществен разговора, както и местонахождението.
Второто разкри, че същата NSA събира информация за потребителите от 9 ключови интернет компании – Microsoft, Yahoo, Google, Facebook, PalTalk, AOL, Skype, YouTube и Apple. Според доклада първи включили се в тайния проект, озаглавен PRISM, са Microsoft през декември 2007 година. Следват Yahoo през 2008, Google, Facebook и Paltalk през 2009 година, YouTube през 2010 година, Skype и AOL през 2011 година. Последният включил се към края на 2012 година са Apple. Според изтеклата информация има планове и за разширяване на хоризонтите, като следваща цел на PRISM най-вероятно ще бъде Dropbox.

Джамил Джафър от Центъра за демокрация към Американския съюз за граждански права (ACLU) лаконично определи това като „невиждана досега милитаризация на инфраструктурата за вътрешнопотребителска комуникация“.
А името на „виновника“ за изтичането на информация стана ясно вчера – това е Едуард Сноуден. Сноуден е бил част от системата, бивш кадър на ЦРУ, на 29 години. Поради деликатната ситуация, която решава да предизвика, той отлита за Хонг Конг на 20 май тази година. САЩ има договор за екстрадиране с азиатския финансов център, но при желание за подобна мярка се чака одобрение от китайското правителство – Хонг Конг е в неговите предели от 1997 година. С две думи: Сноуден се е подготвил добре, преди да подготви бомбата, която взривява чувството за потребителска сигурност на всеки един от нас в интернет.

Паралелът между развитието на Уинстън Смит в “1984” и решението на Сноуден е неизбежен

Защо казвам всеки един от нас, след като е явно, че събитието е центрирано в САЩ?

Онзи ден стана ясно, че великобританското правителство също е участвало в проекта PRISM. Британският център за правителствени комуникации (GCHQ), според документите, е част от проекта от 2010 година. За миналата година са произведени 197 доклада от поверително естество. Външният министър Уилям Хаг отрече, но контрирането му все още остава висящо.
Тоест: нещо, което е практика в едни служби, много лесно става практика и в други. АКО те вече не са си сътрудничили в по-мащабен като обхват проект с еднаква цел.
Истинският проблем обаче не е в правителствените опити и реализации за подриване на поверителността на данните на техните граждани. Конфликтът лежи на плещите на интернет компаниите. Деветте изброени корпорации формират ежедневието на всеки един средностатистически интернет потребител. Всяка една от тях е поела отговорност за гарантиране на известна поверителност на информация на своите потребители. Подобно дискредитиране намеква за гнило ядро в цялата тяхна политика на жертване на потребителския интерес в името на угаждане на политически интереси на високо равнище.
Отзвукът на разкритията тепърва ще бъде видян и усетен. Имайки предвид, че САЩ се старае да поддържа реномето на бастион за демокрацията, подобно изтичане на потребителски данни удря сериозно по имиджа на американските власти и институции. И не само по американските, ако трябва да сме честни.

Във вечното разделение на Изток и Запад, Западът винаги се е гордеел с демократичните си устои, свободата на избор, свободата на словото и наличието на поверителност при личния живот на индивида. В такива условия критиките срещу авторитарни режими като този на Китай или Русия, например, се оказват изключително лицемерни от страна на европейските и американски лидери. Използването на мотивите за „защита от терористични нападения“ отново разразява дебата за баланса между нуждата от сигурност и гарантирането на неприкосновеност на личните данни. И отново се води главно на интернет територия, като кибер-пространството все повече се обособява като най-важното бойно поле на потребителски/граждански интереси срещу правителствени/институционални такива.

В поредното издание на този диспут, Едуард Сноуден  има какво да разкаже. Отговорите му със сигурност няма да се харесат на някои.