Свикнали сме да свързваме Япония с много клишета – от суши, през нинджи, самураи или гейши. Често го асоциираме и с величествения пейзаж на планината Фуджи, или древната красота на Киото.
Например, ето тази улица с традиционни дървени сгради и изискана архитектура:
Само че ви излъгах. Това не е Киото, а Мима. Никому непознато градче от няма и 30 хиляди души. За Япония, това е нищо. На всичкото отгоре, Мима се намира в една от най-неудобните части на Япония – Шикоку.
Шикоку е неудобно, защото дотам не може да стигнеш с комфортните японски влакове. Първо трябва да вземеш автобус, с който да прекосиш няколкото огромни моста, свързващи откъснатия остров с останалата част на Япония:
Пътувам дотам от Осака в съседната префектура, и въпреки това цялото нещо ми отнема 7 часа. За сравнение, мога да мина от Осака до Токио с бързия влак за точно 2 часа и 15 минути.
Защо въобще ви говоря за Мима?
Защото това малко градче прави всичко по силите си да намали бесните ефекти на свръх-урбанизацията. Подобно на българската провинция, японската също среща трудности – липса на работа, обезлюдяване, угнетяваща атмосфера.
Местните от Мима са решили да направят всичко по силите си да обърнат процеса 🙂
Пътуване из дълбоката провинция
За да стигна до заветната дестинация от мястото, където живея, сменям два влака, един автобус, и нещо, което японците наричат one man. Т.е. по-малко влакче. Последното върви само веднъж на час, което си е шокиращо за тукашните стандарти.
Не се оплаквам. Има нещо успокояващо в този по-бавен бяг на деня. Пътниците в one man-a ме зяпат учудено – какво ли прави един чужденец тук, а аз с наслада наблюдавам пейзажите отвъд стъклото.
Понякога това са посеви, оризови полета или всякакви типове култури:
Друг път са малки, изглеждащи по-добре от обикновеното селца от по 300-400 човека, сгушили се под синьото небе:
Японската провинция изглежда по-запазена от нашенската, но атмосферата е сходна. Усеща се липсата на млади хора, на адекватен поминък. Забравени скелети на трактори и празни къщи надничат тук-таме. Да, спокойно е, но на моменти е плашещо спокойно.
Пристигане и запознаване с местните занаяти
Пристигам в Мима, за да се видя с двама общински съветници. Единият е на 3-годишен мандат тук. Японското правителство води кампания, която разпраща хиляди мъже и жени като него с една цел: стимулиране на идеите и икономическия потенциал на провинцията.
Япония е изправена пред демографски срив, сравним с българския. През следващите 30 години се очаква населението ѝ да падне от 122 милиона на има-няма 100. Подплътено от свръх-урбанизацията, това явления води до скоростно обезлюдяване в редица префектури тук. Шикоку и префектура Токушима – където се намира Мима, не са изключение.
Китното фоайе на гарата в Мима ми прави много приятно впечатление. Кроткият застой, през който пътувах, е нарушен от щипка дизайнерство и модерност:
Интервюто ми с двамата представители продължава почти два часа, на японски. Говорим си за много неща. За общите проблеми на японската провинция, за предизвикателствата пред Мима…и за това как местните се опитват да смекчат неумолимия ход на човешкия прогрес.
В града има няколко много характерни забележителности. Една от тях е изработката на традиционните хартиени японски чадъри wagasa. Ателието, в което влизам, изглежда ето така:
Друго местно късче очарование е боядисването на тъкани с индиго от ето такива казани:
Минаването на индигото един път отнема около минута. Ако искате хубав, наситен цвят, може да се наложи да повтаряте процеса 15-20 пъти. В зависимост от усилията ви ще получите различно синьо. Мини-галерия показва една малка част от нюансите, които може да получите:
Наоколо е пълно с ластичета, малки хартиени чадърчета и всякакви сувенири, изработени благодарение на тази техника. Грабвам един малък сувенир за приятелката ми и се запътваме към Главния Момент.
Защо Главния Момент?
Макар и въпросните занаяти и работилнички да привличат туристи – японци и чужденци, те хич не са много. До известна степен е разбираемо – особено за чужденците. Мима е малко място, отдалечено от другите японски атракции.
Трябва да има друг начин за стимулиране на местната обстановка.
Удатсу:
Елегантният, фин гений на японската архитектура…в ново амплоа
Кратка разходка ни отвежда то Удатсу – права улица с традиционни дървени сгради, чинно подредили се от двете ѝ страни. Онази първа снимка, сякаш взета насред Киото? Щракнах я точно насред Удатсу 🙂
Удатсу всъщност се наричат ‘крилатите’ орнаменти по стените. Целта им е била да предпазват дървените сгради от пожари. Улицата, по която ходя, е била търговски център, място, където са живели местните богаташи. Някои от сградите тук датират от началото на 18 век.
Ето един пример на ‘двойно’ удатсу, който щракнах:
От друга сграда пък ме наблюдава друго удатсу – единично, но с допълнителни очарователни орнаменти:
Това е главната атракция на Мима и локация, която японската кино индустрия често ползва при заснемане на исторически филми. Но и тя не е достатъчна, за да поддържа Мима на желаното от местните ниво.
През февруари тази година участвах в събитие в префектурата, целящо създаване на устойчиви бизнес идеи за региона, с фокус на Мима. Проектът все още тече, но общината вече е намерила малък лъч надежда за насърчаване на местната инфраструктура:
Т.нар. сателитни офиси.
Няма спор – с напредващата дигитализация и разгръщане на все повече и повече професии на свободна практика (фрийлансинг) идва и разбиване на понятието ‘работно място’. Coworking spaces е един от хитовете на последните години.
Мима е малък град, но разполага с основната инфраструктура (магазини, ограничен брой ресторанти и т.н.) и с нещо, което е ключово за всеки работник. Добър, евтин интернет.
Макар и отдалечено, селището също така разполага и с едно много важно предимство: удатсу.
Смесицата между традиционната японска архитектурна красота и модернизацията ражда 8 сателитни офиса в Мима. Налице са партньорства с немски компании, които изпращат своите служители на т.нар. Workation, заигравка с думите work + vacation.
Влизам в един от тях и ме посреща старовремска, елегантна красота:
Насреща ми е младо момиче, което е обслужващия персонал. Тя събира таксите (по час, месечна или каквато си изберете) и сервира напитки или храна от менюто.
Мястото е снабдено с отопление, собствен санитарен възел и хрумки, дело на дизайнерски екип от Токио. Нацелен е уместният баланс между вдъхновението от старовремската японска архитектура и съвременното излъчване. Не е кич, не става въпрос и за жертва на модерни удобства с цел ‘наслаждаване’ на автентичността отминалите векове.
Налице е и книжка за оставяне на впечатления от посетилите сателитния офис – било то за някое и друго кафе, или важна бизнес среща. Една от страниците е особено забавна:
Оставям своите впечатления – на български, и се приготвям за пътя наобратно, дискутирайки с местните представители.
Пътят пред Мима е нелек, както е пътят на по-голямата част от провинцията – и в Япония, и в България. Въпреки всичко общината се бори както може.
Не знам за вас, но аз наблюдавам един все още бавен, но упорит процес. На малка част от хората им писват стреса и шума на градския живот и правят завой на 180 градуса, обратно към по-малко населените места. Разчупването на някои професии улеснява още повече този процес.
Когато се качвам на влака обратно към столицата на префектурата – Токушима, си мисля за това. И се чудя дали някъде в този малък пример не може и ние, българите, да намерим нещо, което да помогне на нашата провинция.
Bad apple 