Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.

Вечерта, в която Мирела Славчева се появи

– Абе, а вие виждали ли сте Мирела Славчева? – пита Куркумата. Надвесен над водката си изглежда като дзен-будист в долнопробно столично заведение.
– Не. – отговаря Желязото и незаинтересовано разклаща чашата пред себе си. Единствено той не пие нищо алкохолно, и при разклащането ледчетата се удрят в стъклените стени на своя затвор, пълен с Кока-Кола.
– Н-н-не! – възкликва и Пешо, вече доста прилично пиян, а викът му отеква из трите маси, от които се състои дупката, в която сме.

Аз също давам негативен сигнал и се заигравам с ледчето в Джака. Наоколо звучи Jethro Tull, пред нас има плакат на Флойд – онзи, с голите мацки в гръб, всяка от които нашарена с албум на великата рок група. Досега сме си говорили за Мирослав Пенков, по мое мнение най-добрият текущ български писател, за Богдан Русев, за Селинджър и дзен-будизма, особено както Куркумата с неговата надвесеност над водката мяза на негов последовател. Някаква си Мирела Славчева не представлява чак такъв интерес за мен.

Ето обаче, че Куркумата вади айфона си и набързо ни показва профила на Мирела във Фейсбук. И четиримата започваме да кимаме – Пешо с малко забавени реакции, как наистина Мирела Славчева е наистина славна в телесните си форми. Споменаваме една добра дума за някаква нейна мъдра мисъл, достъпна публично от профила ѝ, и дотам. Спираме с нея. Имам обаче чувството, че не ние спираме с нея, а тя от виртуалния трон на недостъпността си спира с нас. Но остава врязана в мислите ни и от време на време това си личи.

Казваме: „Ех, ако Славчева слушаше това”, или „Ами я си представи, ако Мирела беше на нейно място”. Дори Пешо, кръжащ със странни движения над чашата си, отбелязва, че Мирела би стояла доста добре на мястото на Тангра и Амон-ра в различните митологии на различните народи.
– Даже ако се замислиш – казва той и присвива очи срещу светлината – в-в-иж, ако се замислиш…Мире-ЛА, Амон-РА, Танг-РА, римуват се едно с друго. Стоят п-перфектн-о-о бе!
Един пич от съседната маса недоволно обяснява, че няма никакъв начин Мирела да е каквато и да е богиня. Същият брадат петдесетгодишен подпийнал човек преди десет минути ни е разказал как е имал седем котки, но вече те са шест. Някакъв случаен скинар бил сритал една от котките му на име Мосю Шампиньон, докато се разхождала навън. Спукал реброто ѝ, пък ветеринарят след щателен оглед над страдащото създание отсякъл, че спасение няма. След кратък спор за неговата неоправдана анти-мирелавост решаваме, че не си заслужава времето, и излизаме от заведението.
Пешо вече е на върха на своите възможности. Смесил е наливна тъмна бира, джин, Йегермайстер и три големи уискита и в момента се изживява като Зевс от един прилично алкохолен Олимп. Плаши едно куче из улицата и му изръмжава, при което то свива опашка и отпрашва в незнайна посока. След малко се срива на колене на земята, и остава така, докато не го вдигаме обратно. Споглеждам се с Желязото и Куркумата и решаваме, че ситуацията иска нашата намеса.
– Ш’ви убия бе-е-е-е-! – обещаващо ни крещи Пешо, без да осъзнава, че ние сме единствената пречка между зъбите му и тротоара в това му състояние.
– Абе супер си изкарахме. – заключавам аз. – С или без Мирела Славчева.
– Бих казал направо страховито. – съгласява се Куркумата.

Нас ни е отпуснало и сме просто леко подпийнали, докато Желязото е нашият свети Георги трезвеник, набучил на копието си всякакво наличие алкохол. За награда му отреждаме да е главен отговорник за Пешо, докато Куркумата снима с айфона си клипчета за поколенията, а аз ръкомахам в търсене на такси.
Точно когато едно спира до нас малко преди Петте Кьошета, Пешо изживява мощен напън и излива съдържанието на стомаха си пред предната дясна гума на таксито.
– Какво правите бе, да ви еба майката! – изпсува през полуотворената врата бакшиша, затваря я с бързо движение и с мръсна газ отпрашва в неизвестна посока.
Аз и Куркумата се сриваме от смях, Пешо се гърчи, а Желязото желязно го държи в ръцете си – да не би Пешака да се набие челно в повърнята си и да вземе да издрайфа още повече. След няколко тласъка Пешо приключва, олюлявайки се. Вадя пакет кърпички от джоба си и му давам две наведнъж. Той се обърсва и учудващо за всички успява да уцели кофата за боклук от цял метър и половина разстояние.
– Ей, това ако беше в баскетбола, шестица щеше да е, не тройка. Тва да знаеш! – възкликвам аз.
– Ш’ви убия бе-е-е-е! – отговаря ми Пешо, но все пак се държи за рамото на Желязото.

Вторият ни опит с таксито е успешен. Шофьорът със съмнение в погледа поглежда четирима ни, после въздъхва и махва с ръка. Чувстваме се малко гузно, защото сме сигурни, че ако Мирела Славчева беше в таксито, бакшишът щеше да я приветства с екзалтация и широк, щедър жест с ръката си.
– Накъде сме? – сеща се Желязото. – Пешак, къде живееш?
– Кокаци Сацонзиьк! – избълва делириумно той.
– Какво? – шашка се Желязото, а ние с Куркумата избухваме в смях.
– Карайте към „Лозенец”. – казвам му. – Ще доуточним по пътя.
– Я пробвай пак? – Куркумата вече се тресе.
– А-б-..е…Кор…Кокажи Сацонзицък! – опитва пак Пешо. – Сацонзицък, за-д хожел Локзанекцец!
– А, заеби тая работа. – отсича Желязото. – Я си дай телефона.
Пешо послушно си дава телефона и Желязото го пребърква. Фейсбук, списък с контакти, съобщения, нищо от това не ни върши работа.
– Дали има „Фоурскуеър”, а? – пита той, а аз и Куркумата свиваме рамене. Аз мразя „Фоурскуеър” и го намирам за нещо абсолютно безполезно, за Куркумата не знам.
– Ии-и-ма-! – пелтечи Пешо и ме дострашава да не вземе да изцака една повърня на седалката.
– „Свети Наум”? – опитва Желязото, но Пешо поклаща глава. – „Кораб планина”? Добре, „Трепетлика” ли, какво е там?
След десетина опита, в които изглежда, че Пешо изведнъж е проговорил чешки или поне полски в алтернативните варианти на българското име на улицата си, най-сетне стигаме дотам. През това време сме обиколили десетина преки и таксиметровият шофьор е видимо изнервен. На мен обаче ми е смешно, Куркумата също пуска една тънка усмивка, а дори Желязото повдига ъгълчетата на устните си. Оставяме го пред блока, Пешо казва едно последно „Ш’ви убия б-е-е-е!”, учудващо този път последвано от „О-би-ч-ам в-ъ, е!” и се шмугва във входа.
Наемаме шофьора за втори курс, защото той е писал „бегало”, както казва, този. Тоест, шест лева тук, пък новия курс ще е други пари, и ще платим общо и за двата. Понасяме се из нощна София, а аз се надвесвам към него и се ухилвам.
– Абе, а ти скивал ли си Мирела Славчева?