Нощно стъкло (2/2)

Предишна част.

– Нещо ужасно щеше да се случи – копирах думите като ехо.
– Нещо, бих казал, непоправимо – облиза се котката. – Но понеже те хванах навреме, всичко е наред. Можем да го променим.
– Виж, не съм сигурен, че разбирам.
– Но всъщност разбираш. Ако се разтърсиш между ребрата си, ще го намериш: един възел разбиране, който е чакал точно сега – и точно мен, естествено, за да се разплете. По-лесно е, отколкото мислиш. Трудната част беше да сме навреме.

Скептично се разтърсих с мислите си и ето, точно както каза котката, около ребрата ми имаше топка заплетено разбиране. Дори не бях осъзнал, че е там, но в този момент – нямаше никакво съмнение, с цялата си тежест, това кълбо си стоеше там. Загасих цигарата и я хвърлих в кофата, треперейки леко.
– Ок, и сега?
– Както казах, лесна работа. Просто трябва да ми влезеш в окото – каза котката и се изправи на четири крака, доближавайки се до ръба на кофата. Бяхме на не повече от трийсетина сантиметра разстояние, ноздрите ми уловиха финия мирис на животно – наред с неприятната миризма, идваща от кофата. – Влезеш ли в него, нещата ще си дойдат на мястото.
– Не съм специалист по тези неща – почесах брадата си, – но нямам никаква идея как се влиза в окото на котка.
– Не е кой знае каква философия. Просто се отпусни и аз ще свърша всичко. Ще отнеме точно няколко секунди – каза котката и ме прикова с прозрачното си око.
Помислих си за неотворения щолен, който ме чакаше в апартамента на трийсетина метра разстояние, въздъхнах, и направих така, както животното ми заръча.

***

Канапето беше доста соц, някъде от шейсетте години на миналия век. Въпреки това беше неочаквано удобно, напук на неугледния си вид, включващ убит кафяв цвят. Малко по-неудобния факт бе, че съвсем не бях сам на него.

От лявата ми страна седеше млада жена с чисто бяла коса, подстригана до малко над рамото. Кожата ѝ беше толкова бледа, че като нищо можеше да я сбъркаш с мъртвец. Лявата ѝ ръка липсваше, останало бе само чуканче, завършващо с хвърчаща и грозновата плът. Тъй че все пак някаква част от нея бе мъртва, без възможност за завръщане.

– Скоро би трябвало да тръгваме – прошепна тя с дрезгав, леко стържещ глас.
– Къде? – попитах.
– Към-
– Ще види сам за себе си – прекъсна я пълничкият мъж от дясната ми страна и бомбето му трепна от гневното, енергично поклащане на главата му.

Не съм сигурен кой от двамата беше по-странен. Когато се озовах на канапето, се опитах да завържа приятелски разговор, но това се оказа просто невъзможно. Жената измънка три-четири думи (след като се уверих, че все пак наистина не е мъртва), но това беше всичко. Мъжът беше още по-зле – в него имаше някаква стаена агресия, която ме плашеше. Особено предвид тясното пространство, в което се намирахме.

Свих рамене и се отпуснах на меката повърхност, зяпайки през прозореца пред нас. Това беше окото на котката, естествено – намирайки се вътре в него, ние гледахме улицата от скромната височина на кофата. Изгледът беше кристално ясен, сякаш се бях захлупил с огромна леща и гледах през нея.

– Идва – промълви бледата жена и за пръв път усетих някакъв живец в нея. Единствената ѝ ръка се впи в канапето и вените изпъкнаха. После се обърна към мен. – Побързай, трябва да решиш!
– Да реша?
Лещата се затресе и светът се залашка. Котката явно слизаше от кофата, но дори и когато се снижихме до нивото на улицата, клатенето продължи. Жужене, сходно на това от светофара на кръстовището, започна да изпълва помещението.
– Какво ще дадеш, за да платиш! – извика жената, надвивайки пронизителния шум. – Бързо!!

От черната ѝ блуза занаднича изпъкнала ключица и замислено вперил поглед в нея, най-сетне осъзнах. Шумът, люшкането, докосването ѝ и ядосаната глъчка, идваща от мъжа – всичко това се пренесе на заден фон. С очи, вперени в пейзажа отпред, проследявах промяната на контурите на света такъв, какъвто го познавах.

Празно око.
Липсваща лява ръка.
Невидимата липса на мъжа, която го караше да е толкова раздразнителен.

Иначе нещо ужасно щеше да се случи. Но понеже те хванах навреме, може да го променим.

Без да откъсвам поглед от града, който вече не беше този град, който познавам, посегнах към адамовата си ябълка.

Прецедентът

Заби зъб в долния си ляв венец и от него бликна леко лилава кръв, като сок от боровинки, брани по върховете на Пирин.
– Не съм сигурна дали може да приемем нещата по друг начин – досадено премрежи очи тя. – Единственото, за което можем да бъдем сигурни, е, че това е прецедент.
Облиза с език кръвта, чудейки се защо е лилава, и я промаза по долната си устна. Нямаше плодов вкус. После я погледна.
– Говориш прекалено дълго. Някой казвал ли ти е? Изреченията трябва да са къси.
Лисицата наклони леко глава и цианът в очите ѝ потъмня. Две от четирите опашки замряха, докато останалите две лениво описваха кръгове във въздуха.
– Във всички случаи, е прецедент – повтори тя и оранжевеещите ѝ зъби блеснаха с красотата на приближаваща болест. – С или без дължината на изреченията.
Изръмжа и засили юмрук към нея.
Лампите по мократа от дъжд улица навън изгаснаха и тъмнината прикотка погледа; първо ласкаво, след това с пестник, десетки пъти по-силен от размахания преди малко.

Планината – море от зелено, синьо и мастило, побрало вълните си и издигнало ги над хорския взор, мълчаливо целуваше небето. То кашляше някой и друг облак в отговор, колкото да запази честта си насред тази избуяла страст; бели платна, които да симулират невинност.

При приближаването си спря да ѝ обръща внимание. Вместо това започна да се фокусира върху горските площи, високи, неошлайфани стъбла, колкото различни, толкова и еднакви. Мислеше на квадранти, в периметри, из ъгли и перспективи. Гледаше, пресмяташе, преценяваше. Долу вдясно, рязко встрани, горен ляв квадрант с подредени дървета, в средата малко сечище.
– Подушвам буря – подтича лисицата, сбърчила бежов нос в посока небето. – Още е далеч, но ще се появи, и ще те хване, ако избереш да отидеш по-далече.
Сред ясния ден опашките ѝ бяха сребро и злато, преплетени в едно. Зъбите привличащи окото със своята лилавост, но очите все така обагрени в циан, този път по-светъл. Подтичваше бавно, едва докосвайки земята, кадифеният шум на крака от полусвета, нито тук, нито там. Призрак от плът, без принадлежност.
– Обичах бури преди. Кожата ми настръхваше. Като алергия от гневни връхчета, но насочени към грозните облаци по небето. Все едно парченце от него се скриваше с мен и причиняваше това. Застояваха се кратко и едва чувствах по-голямата част от тялото си. Не знам защо. Щом настръхваш, би трябвало да имаш чувствителност. Но не и аз, не и по време на бури.
Лисицата си намери пръчка от бук и я полигави малко, след което я изплю обратно. Бяха се приближили малко до долната лява част от квадрантите.
– В известен смисъл, не би следвало да обичах бурите. Все пак тялото ти все едно го няма. Кой желае подобно нещо? Нямаш контрол над себе си. Дори не знаеш дали съществуваш: ако съществуваш, защо не го усещаш? Но за мен нямаше проблем. Можех да реша да се покатеря по някое стълбище до покрива. И след това да скоча от него. Това, което щеше да умре, евентуално, нямаше да бъде аз. Така се чувствах по време на буря, и това ми харесваше. Тялото често е тежест.
– Може да говоря с по-дълги изречения, но поне не говоря по-дълго – изсмя се лисицата и една от опашките ѝ шибна с ален размах пръстта под нея. По земята останаха резки, пълни с лилавеникава кръв. – Бурята наближава, ако не спрем тук, или в близките десетина минути, няма да има какво да направиш.
Понечи да я срита, но тя се шмугна покрай засилилия се крак и изчезна между стволовете на дърветата вдясно.

Бурята започна тъкмо, когато стигна до първото дърво от избраното място. Повечето от капките се сбираха по дъбовите клони отгоре, но достатъчно от тях плъзваха по кожата. Както преди, тя настръхваше и миниатюрни могилки надигаха глава по нея и вперваха взор нагоре, извън клетката си. Заби зъб в долния си ляв венец, или поне така мислеше. Нямаше как да знае, защото не усещаше нищо. Опита се да прецени има ли кръв, но не успя. Понечи да пипне с пръст устата си, да види има ли сок там, но мускулите отказваха.

Преди не беше така. Може да имаш тялото, което нямаш, и все пак да го контролираш по време на буря. Но бурите в гората са други, бурите в долния ляв квадрант на морето под гневно влюбеното небе, погълнало невястата си, тези бури явно отнемаха дори това илюзорно имане.

Във всички случаи е прецедент.

От толкова години насам, точно това и точно сега е прецедент.

Падна на земята и челюстите удариха влажната пръст. Наоколо имаше корени, тях някак усещаше, тяло, вече обвързано с земята. Не успя да забележи дали почвата наоколо се обагри в цвета на боровинки. Нещо прошумоля, звукът на гъвкаво, малко тяло. Малки нокти върху обагрени в сребро лапи – просветваха около него, задращиха по земята. Отначало безсилно и несигурно, но с времето, набирайки скорост, танцувайки забързано и все по-уверено.

Три нощи по-късно, между замлъкналите дървета се прокраднаха две сребърно-златисти сияния. Задържаха се за кратко на сечището в центъра на планината, след което продължиха бяга си надолу, надолу, надолу към сърцето на катранения град.

Как се запознах с момичето без зърна (Част III/Край)

Част I и част II.

– Как така? – попитах аз объркано. Когато момичето спомена тази част със зърната си помислих, че става дума за нещо общо-взето метафорично – също като откриващата ѝ реплика. Наистина не знаех какво точно да мисля. – В смисъл, сериозно?

– Съвсем сериозно. Искаш ли да видиш?

– Защо не.

– Но това не значи, че ще спя с теб.

– Кой въобще говори за това?

– Добре – тя приглади кичура и вдигна тънката си кремава блуза, откривайки все толкова невзрачен, но едновременно с това нелош за гледанe торс. Носеше светлосин сутиен, под който се бяха поместили две гърди с размер малко по-малък от нормалното. Така поне изглеждаше. Момичето разкопча и сутиена (оказа се, че съм прав) и наистина, закръглените ѝ гърди бяха без зърна. Не, че имаше дупки или нещо такова – просто кожата си беше гладка, и това е.

– Егати – успях да отроня аз.

– Нещо такова – кимна тя. – Първата ми реакция беше да затворя очи и да ги отворя пак. Мислех си, че все още сънувам и съм травмирана от водата. Но случаят не беше такъв. Зърната ми просто ги нямаше и нещо в мен подсказваше, че няма и да се върнат. Две седмици по-късно за пръв път усетих това, за което ти споменах в началото. Все едно липсата на зърна беше дала път на това нещо да се опитва да излезе от мен, да напусне окончателно организма ми. Дали е запомнило сезона, в който ограничаващите го зърна са си отишли, или предпочитанието му към лятото е случаен факт, не знам. Но двете са взаимосвързани.

Тя си облече обратно блузата, преди това покривайки гърдите си със светлосиния сутиен, и замислено забарабани по масата. Не знам дали заради липсата на зърна, но излъчването ѝ се попромени. Не, че стана по-красива, но по чертите ѝ започнах да откривам късчета от целеустременост и нещо неизказано, огледало на неизказаната тъмнина в очите ѝ отпреди малко. Топката в съзнанието ми трополеше все още, но на забавени обороти. Наближаваше ли вратата? И ако стигнеше до нея, щеше ли да я отвори, или ѝ трябваше някаква помощ? Като контурите на момичето без зърна и липсата на зърна?

– Когато бях на шестнайсет, – започнах аз, без да знам защо думите излизат от устата ми – реших, че ще съм умрял на двайсет и пет. Дори не знам защо. Просто беше усещане, някаква убеденост във факта, че това ще се случи. Независимо дали го искам или не, то ще ме чака там. Неизбежно е.

– На колко си сега?

– Двайсет и четири.

– Има време, значи – усмихна се тя. – Макар че не ми изглеждаш като човек, който би умрял на двайсет и пет.

– И аз мисля така – смачках вече опразнената опаковка от шоколад в ръката си я хвърлих на мушамата. – Поне сега, имам предвид. Двайсет и пет не се отнася за реалната ми смърт, а за нещо отвъд физическото и обяснимото. Може би нещо като твоето лятно усещане и това, което е отвъд теб и в теб. Нещо, което да си тръгне, за да не се върне никога повече. Какво е точно, не знам, но подобно на теб не смятам, че е добра идея да го пускам. И въпреки това то ще си тръгне. Усещах го, когато бях по-млад, но едва сега започвам да осъзнавам реалните му измерения.

– Значи все пак имаш своя каръшки момент, от истинските такива.

– Предполагам – отприщилата се река от думи пресъхна също толкова неочаквано, колкото се и появи. Почувствах някакво особено изтощение и влажна, лепнеща носталгия. – Слушай, а тази работа със зърната…

– Дали ми е пречила с момчетата?

Досетливо момиче.

– Есента на същата година си хванах приятел и направих грешката да не прикрия това. Нещата не се получиха, защото му беше прекалено странно. Предполагам не е неочаквано, все пак в единайсти клас хората не сме от най-сложните, нали така? Въпреки всичко ми стана кофти. Толкова, че цяла година се затворих в себе си и така и не погледнах към момче. Чак в университета добих увереност, но този път си знаех – липсата ми на зърна не трябваше да бъде забелязана. Затова когато спях с момчета, просто оставах по сутиен.

– И никой не питаше защо?

Тя изсумтя.

– Ти би ли попитал защо в такъв момент?

– Не знам. Сигурно. Зависи.

– Е, само две момчета попитаха, и набързо скалъпвах нещо. Сериозно, добра съм с измислянето на истории. А и тези неща не влияят толкова на секса, не мислиш ли?

За трети път между нас настъпи плътна тишина. Използвах случая, за да вдигна пак бутилките и да изхвърля лилавата опаковка от шоколад – дразнеше ме да се въргаля по мушамата. През ума ми мина, че трябва да видя дали някой клиент не ми е писал, но това можеше да почака. Нужна ми беше почивка, бях си го казал още по-рано през годината, февруари месец. А ето, че сега беше юни и все още не си бях взел полагащото се.

– Всъщност… – започна момичето без зърна и този път не посегна към кичура над дясното си ухо. – Ще е проблем ли да поостана тук още малко?

– Никакъв, даже напротив. Но стига толкова бири.

– Ами! – възрази тя, но си личеше, че наистина ѝ стигат така или иначе. Та аз не пиех толкова бира за месец! – Това, което имам предвид е… – отново везните, теглилките, Младост 1, начална спирка и крайна спирка, подземие и надземие, метро и ходене пеша – Може ли да спя тук?

Боботенето на топката – все по-затихващо в последните минути, намаля съвсем. Дочух глухо щрак, като от натискането на брава, която е извита надолу.

Image by Romain Trystram

Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

Image by Romain Trystram.

Как се запознах с момичето без зърна (Част I)

Срещнах момичето без зърна съвсем случайно. Естествено, въобще и не предполагах, че всъщност то няма зърна. Допълнително съвсем си нямах и идея на колко точно години е – нещо, което щеше да ме изненада по-късно.

Връщах се от обичайната покупка на зеленчуци, плодове и млечни продукти, резултат от обикаляне на пазара в Младост 1. Хората в метрото, както винаги, бяха една идея по-грозни от начина, по който биха изглеждали отгоре. С това съвсем не искам да кажа, че бяха обективно грозни. Просто под земята всеки изглежда няколко идеи по-неугледен и безличен. Вината не е в него, а идва от метрото. Нещата просто са така.

Момичето без зърна седна до мен и допря коляното си до моето. Двамата си разменихме дежурния поглед на „извинявай/няма проблем“ и зазяпахме жълтата линия. Едно хлапе с чанта, побрала поне десет учебника по вида ѝ, ту стъпваше с един крак на нея, ту го отдръпваше. Малкият му бунт срещу транспортната система – нещо като другите хлапета, които слагат стотинки на релсите и чакат трамвая да мине отгоре.

Когато остават още шест минути до следващото метро, уплътняваш времето си с гледане на околните. Само че този път нямаше нищо кой знае колко интересно – освен хлапето, на което май също му пописваше да настъпва линията. Незнайно защо фокусирах вниманието си на момичето без зърна – което тогава все още си беше съвсем обикновено момиче, чакащо метрото със слушалки в ушите и светлокафява кожена чанта. Не беше нищо особено, честно казано. Дори и без ефекта на метрото си представях как минава по улицата като призрак с тази светлокафява чанта и слушалките. Хората може би си спомнят чантата – беше доста стилна все пак, но ако ги попиташ за носещата я, ще поклатят глава. „Просто някакво момиче“, ще кажат, и дотам.

При все това, по стените на мозъка ми почука сериозното желание да я заговоря. Няма що, изсумтях наум, с три сини найлонови торби и хляб с маслини в ръка представлявам най-топ кандидатът за събеседник. Пък и сам знаех колко е дразнещо да ти прекъснат слушането на музика.

Четири минути до следващото метро.

Докоснах леко рамото ѝ – под земята може да беше що-годе хладно, но отгоре юнската жега безпощадно се стелеше над главите ни. Момичето отправи въпросителен поглед и махна лявата си слушалка.

– Слушай, смятам да си правя салата вкъщи – „Боже, наистина ли каза това?“. – Обаче е по-окей, когато човек не яде сам. Искаш ли да се включиш?

Мъжът от другата ми страна се опита да заглуши изпръхтяването си, но не му се получи. Както и да е, помислих си, това е метрото. Голяма работа. По-важно е да кажеш това, което мислиш. Иначе денят ми нямаше да тръгне на добре.

Момичето наклони леко глава, черната слушалка спускаща се до нивото на гърдите ѝ и люлееща се във въздуха. Представих си как в ума ѝ се оформят две везни, като онези, старите, от пазара в Младост 1. След малко взе решение.

– Всъщност защо не? – гласът ѝ беше също толкова безличен. Само че подобно на външния ѝ вид, в него имаше нещо едновременно притегляващо и успокояващо. Особена работа.

Така двамата с момичето без зърна се запътихме към вкъщи. По пътя се отбихме да си вземем по една бира – рядко пиех бира, но в случая ми се стори уместно. У дома беше хладно и приятно, за разлика от пека навън. И двамата си отдъхнахме и доволно отворихме бирите, без да се чукаме или да си казваме дума. Продължихме и да мълчим след като свикнахме със свежата стайна температура. Очаквах тази настъпила тишина да е неловка и откровено неудобна, но в липсата на звуци нямаше какъвто и да е порок. Тишината просто беше и изглеждаше съвсем естествено да се навърта наоколо.

– Понякога имам чувството, че нямам контури – каза по някое време тя. Бяхме преполовили бутилките, торбите със зеленчуци стояха на мушамата пред нас. – Случва се най-вече през лятото, като сега.

Въобще не бях сигурен кой по дяволите открива разговор така, нито какво точно имаше предвид. Отпих малка глътка от бирата и се опитах да осмисля каква реакция се очакваше от мен. Просто заговорих момиче в метрото, защото нещо необяснимо в мен искаше да я заговори. Само че това нещо си свърши работата и ме изостави с ето такива неща: метафизичен разговор с марули и домати разпилени около него.

– Звучи малко ъ-ъ, а? – мина по гърлото на зелената си бутилка тя.

– Честно казано, да. Но не мога да разбера лошо ли е, или не. Това да нямаш контури, де.

– По-скоро лошо – замислено отвърна момичето. – Представи си, че има нещо извън теб…но едновременно е и в теб. Само че в определен момент то иска да спре да бъде и в теб, а да е само извън.

– Като птица със счупено крило, за която си се грижила месец и е време да я пуснеш на свобода?

– Не точно, но горе-долу близо. Както и да е, ще правим ли все пак тази салата?

– И още как. Един от продавачите е мой човек. Гаранция, че толкова крехка маруля не си опитвала въобще.

Всеки ще ви каже, че правенето на салата е лесно, но това си е безочлива лъжа. Салатата – хубавата салата, имам предвид, е като математическо уравнение. Трябва много внимателно калкулиране, за да получиш точния резултат. Не може просто да експериментираш и да нахвърляш каквото ти дойде подръка. Освен това не трябва да се забравя нещо много важно: никакво олио или оцет. И двете задушават съставките дори на най-обикновената салата (каквато ние с момичето без зърна приготвяхме). Сол е позволена, но в умерени количества.

Момичето беше добро. Обели краставиците и ги наряза с плавни, деликатни движения, лишени от всякаква излишност и стряскащо ефикасни. През това време аз чистех марулята и миех доматите, преди да се включа също в рязането. Отново се настани онази тишина, но отново не се почувствах зле от липсата на разменени думи. Чак сега огледах малко по-внимателно момичето. Както си и мислех под земята, дори извън метрото, то си беше по-скоро невзрачно. Средноголям нос, малко очна линия, светла кожа, по-скоро слабо телосложение. Единственото малко по-открояващо се нещо беше кичурът кестенява коса, който закриваше дясното ѝ ухо. Момичето се протягаше да го върне зад ухото, докато режеше, но той неизменно се връщаше на мястото си.

Сипахме общата зеленчукова маса в една купа и внимателно разбъркахме. Оказа се, че подобно на моите виждания, и момичето смяташе употребата на олио и оцет за неефективен подход към салатното изкуство. Отворихме си по още една бира, но този път чукнахме стъклото и едновременно отпихме.

– Прав беше – каза тя и бодна марулята с вилица. – Страхотна си е. Пресният лук също не отстъпва. Макар че от краставиците има още какво да се желае.

– И все пак, защо главно лятото? – попитах аз, играейки си с резен домат. Нещо в мен се търкаляше по коридорите на мислите ми и търсеше точната врата. Представях си я дървена, с непретенциозна дръжка, която се натискаше настрани и надолу.

– Може би му е задушно и иска да излезе навън? Знам ли и аз – поклати глава тя. – Просто се случва.

– Нещата рядко просто се случват – настоях аз. Търкалящата се топка – осъзнах, че става дума точно за топка, затътна по коридора. Имах чувството, че ще ме заболи глава. – Има причини, подбутвания, отправни точки – свих рамене. – Както искаш ги наричай, просто са там.

Момичето остави вилицата и ме погледна от упор. Дори не си направи труда пак да помръдне кичура над дясното си ухо. В очите ѝ имаше нещо несъотвестващо на цялостната безличност, която излъчваше. Сега ли се появи това, или си беше така и преди? Отново тази физиономия на претегляне, двете везни от пазара на Младост 1, и крайното решение.

– Ако ти кажа нещо, обешаваш ли да не се чувстваш прекалено странно?

– Не съм сигурен, че мога да контролирам как реагирам. Но съм чувал и виждал достатъчно смахнати неща.

– Трябва да ми обещаеш, иначе нямаме сделка. Също така няма да казваш на никого.

– Окей. Така да бъде – вдигнах успокояващо ръка. – Обещавам. Толкова ли е сериозно?

– Абсолютно – кимна тя и слабата ѝ дясна ръка с момчешки подрязани нокти потупа по тънките ѝ устни. – Става въпрос за това как изгубих зърната си.

Image by Romain Trystram

Денят, в който заведох паяка си да пазарува в Billa

От банята се разнесе накъсано тракане. Доопипах ръба на счупеното ми стъкло, без да обръщам внимание. Приличаше на гърба на дебел слон, дори за слонските стандарти. Отпуснах се на канапето и запалих нова цигара, но тракането се повтори.

– Деба казанчето – измърморих. Три пъти го бяхме оправяли, три пъти се разваляше. Стъклото поне е лесна работа, веднъж го сменяш и си готов. Казанчетата, от друга страна…

Не съм сигурен кой беше по-смутен, когато нахлух в банята. От една страна, не очаквах колония паяци да се вози на лодки по улеите между красивите ми сини плочки. От друга, паяците явно си нямаха идея, че аз принципно си живея тук. А освен че живея тук, имам и арахнофобия.

– КОПЕЛЕ! – изпищях и треснах измъчената врата толкова силно, че и на нея щеше да ѝ потрябва майстор. – Венци, в банята ни има много паяци. Не, нямаме Райд. Но те имат лодки. Не бе, не се бъзикам – карат ги по…Ало?

Ясно ми беше, че съквартирантът ми е на работа и тежкия отчетен сезон тамън започва, обаче и тук нещата бяха напечени. Нужно ли беше да ми затваря телефона? Опипах дръжката на вратата и захапах долната си устна. Ако ги снимам, щеше да ми повярва, нали? Да не говорим, че паяци на лодки ще оберат доста лайкове във Фейсбук. Може дори да ги шитна на някой вестник за хонорар, или пък да стигне до световните таблоиди като оная зелена котка от Варна.

Понеже егото е по-силно от арахнофобията, взех олющената qwerty Nokia и внимателно открехнах вратата. Паяците не бяха мръднали и няколкостотинте им очички ме гледаха изпитателно от лодките в улеите на вече струващите ми се не-чак-толкова-красиви сини плочки. Вдигнах телефона и…

– Няма да стане – извика някой от тях, дори нямах идея кой точно. – Не сме фотогенични.

– Всъщност дори няма да се появим на снимката – изшумтя друг паяк.

– Да не са ми малко мегапикселите?

– Не е там проблема – продължи първия и чак сега видях един по-тантурест паяк с малка червена шапка идиотка. – Просто фактически ние не съществуваме.

– Но ето, че сте тук. Ако поискам, мога да ви пипна… – тръпки преминаха по тялото ми и преглътнах. – Не, че ще го направя.

– Честно, по-добре да не ни пипаш, защото сме адски отровни.

– Е, нали не съществувахте? Как може нещо, което го няма, да ме убие?

– Чи кой мьисли за тьеб, бье? – недоволно се развика едно седемкрако паяче, застанало срещу паяка с червената шапка. – Ако ньи докосньеш, ше си уставим отровътъ в тьеб – но нищо няма да ти стани на тьеб. Ний, от друга страна, ша омрем.

– Да не са го били като малък, че говори така?

Гневен ропот се надигна от улеите между плочките и отстъпих крачка назад. Учудващо, но недоволните паяци явно се намираха от лявата част на банята ми. Другите си мълчаха и даже дочух леко подхилкване.

– Ей са ща найбъ – озъби се един издължен паяк със сивкави ивици по гърба.

Той махна с единия си крак и лодката, на която се намираше с още четири по-малки осмокраки, залетя по улеите към мен. Две преки по-надолу – сиреч, плочка и малко към мен, обаче пътят му бе препречен от махагонова лодка с три обемисти паяка. Преди да успея да реагирам по какъвто и да е начин, големите паяци спуснаха мини-дъска.

– На абордаж! – извикаха те, и в този момент в банята ми настана паешка суматоха. Навсякъде по улеите се разнесе шумът от междулодчена битка, който, както предполагам се досещате, беше точно това тракане, което бях чул от стаята си.

През първите две минути ми беше интересно, но после ми доскуча, затова затворих вратата и отидох да поизмия една-две чинии. Миенето на чинии винаги ме успокояваше и ми проясняваше съзнанието, а в момента нещата си плачеха точно за това. В крайна сметка в банята ми имаше доволно количество паяци, които се биеха на лодки и по думите им не съществуваха.

– Странно, а? – паякът се стрелна по издължената лампа над мивката, а аз хвърлих гъбата по него и опръсках всичко в пяна. – Ей, ей, стига бе. Що така?

– Цялата шибана къща ли е в говорещи паяци? Какво, къде е твоята лодка, или ти си от аероконтингента?

– Луд ли си, братле. Имам по-добри неща да правя с времето си, а и не съм от нито един от двата клана. Боли ме фара, тва искам да ти кажа.

– Двата клана?

– Ъхъ. Едните са от клана на Махагона, а другите от този на Сакурата.

– И за какво се бият?

– Ти ще ми кажеш.

– Откъде-накъде пък?

– Скивай ся – паякът се спусна по силиконова мрежа и започна да мие краката си в розовия Pur с балсам за ръце. – Ти им даваш тон на тея паяци. В крайна сметка, те си го казаха – фактически не съществуват. От друга страна – ето, че явно съществуват, щом ги виждаш. От трета страна, и аз не съществувам, но едновременно с това съм си баш тук. Своята цел знам, но тяхната цел, за да се бият с лодки по улеите на плочките ти не знам.

– И твоята цел е…?

– Ми изфрабрикуван съм от съзнанието ти със специалната цел да съм медиатор, който оправдава нерационалната ситуация, в която си попаднал. В обичайния сюжет такива като мен се наричат plot device, така че предполагам с това можем да обясним и целта ми – паякът приключи с къпането си и ми обърна гръб. – Ето, виж, гърбът ми даже е като формата на стъклото в стаята ти.

Така си беше. Черния му гръб беше наситен с индиговосини точици и се извиваше точно като счупеното ми стъкло.

– Еби му майката, май не съм излизал от доста време – с въздишка избърсах ръцете си в кърпата до мивката и попих разпръсканата пяна. – Ще отида до Billa за земели, тамън може да измисля за какво точно се бият.

– Ей, може ли да ме вземеш?

– Имам страх от паяци.

– Аз съм паяк, само ако мислиш за мен като такъв. А и не забравяй, че реално не съществувам. Аре бе, братле, имат бял Rittersport на промоция. Знаеш ли колко го обичам?

Въздъхнах и го закачих да виси на един немирен кичур от косата ми. Явно щях да кибича на клинча без шапка.

Изображение: Jumpyjim.tumblr.com

Октопод в Токио/ Момиче в Бърно

– Какво става? Как е в Токио?
– Студено ми е. Сградата е висока. Калмарите са като презервативи – разтеглени и отвратителни на вкус.
– Ти кога си…?
– Остави ме, Клеос.
Тръшвам му телефона и изпъвам краката си на стола. Обръснала съм ги и сега лъщят срещу светлината на малката халогенна лампа. Като за получовек, полуелен, Клеос е много дразнещ. В повечето случаи еленочовеците са любопитни, но знаещи границата си същества. Може би нещо при него е сбъркано генетично и затова е такъв. Дояждам отвратителните калмари, избърсвам си пръстите в салфетката с йероглифи по нея и гася лампата.  Токио спи, и аз решавам да последвам примера му.

***

Азиатският начин на живот ме сбърква. През деня японците са много по-страховити, отколкото на тъмно. На светло техните машинарийни очи блестят фанатично, устремени към работната цел, полу-роботските им движения разсичат въздуха. Тълпите са плашещо подредени, сякаш съгласно римска военна тактика. В сърцето на гмежта, аз затварям очи и пожелавам всички да изчезнат. Нека в токийския обяд да бъда само аз, без тези човекохлебарки пред мен.
Когато ги отварям, естествено, нищо не е променено. Изплувам от хорската река и сядам на една пейка встрани. Фокусирала погледа си в някаква точка отпред, след малко осъзнавам, че нещо натрапчиво влиза в полезрението ми. Мъжът носи масленозелени панталони, които именно са привлекли вниманието ми на фона на черно-бялата тълпа. Изглежда на четиресет години, плешив е, има пуловер с прободено от черни линии сърце на него, както и чифт кафяви ръкавици. Безспорно обаче най-запомняща се е кокошката в ръцете му, около чийто врат той ги е пристегнал.

Мъжът съвсем невъзмутимо държи пилето за шията, а аз се оглеждам объркано – няма ли някой да го забележи. Все пак си говорим за мъж с кокошка в ръце…в центъра на Токио.
Явно забравен от тълпата, мъжът насочва погледа си към мен и ми се усмихва. Едната му ръка се маха от врата на кокошката и той я прокарва по диагонала на извезаното на пуловера сърце. Жестът ми носи хлад, изглежда неизказано заплашителен, и аз се опитвам да извърна поглед, но не успявам. Мъжът връща ръката си на пилето и с бързо движение извива врата на животинката. От избухналото насилие ми се повдига, но все още не мога да откъсна погледа си от него.
Околните го подминават все така невъзмутимо, а плешивецът захвърля безжизненото пернато на земята сякаш е боклук. Вдига ръката си в жест с допрени палец и показалец и чак сега виждам, че останалите разперени пръсти са пет на брой. Непознатият свива седемте си пръста в юмрук, ухилва се злобно, след което се разтваря в гмежта.
Това счупва оковите на вкаменеността ми, и все още с надигаща се топка от стомаха към гърлото ми, аз се махам оттук, разбутвайки забързани азиатци по пътя си.

***

– Клeос, аз в Токио ли съм? – питам го вечерта.
Струва ми се, че сградите са променени. Дори нямам идея защо, но с всеки миг това подозрение добива все по-голяма плътност в съзнанието ми.
– Доколкото знам, да.
– Заклевам се, днес бях в Токио. Но сякаш съм на друго място в момента. Когато нея я няма…не знам, едно и също е къде съм.
– Намери ли я там?
– Не. Знаеш ли, днес един човек уби пиле на площада.
– Уби пиле ли?
– Кокошка. Имаше седем пръста.
– Кокошката?
– Не, човека.
– А колко пръсти принципно имат хората?
– Пет, Клеос. Нали си виждал моите ръце.
– Е, много ще ти ги помня. Два пръста са добър бонус.
– По-скоро са плашещи. Ще ти затварям.
– Айде.
Клеос е малко по-хладен този път. Вместо калмари под халогенната лампа ям салата от домати, краставици, съвсем малко авокадо, и сирене фета. От време на време ми се привиждат шумолящи масленозелени панталони – на единият им крачол е извезано прободено сърце, а на другия – святото число седем.

***

На следващият ден вече знам, че това е друг град. Стаята ми е същата, но всичко извън нея е различно. Хората наоколо са по-високи, руси и кестеняви, със светли очи. Тълпите са по-спокойни от тези в Токио, стари трамваи прекосяват улиците с тежко тракане и спират на всеки има-няма 500 метра. Навсякъде се чува жуженето на млади момчета и момичета, няма и помен от механизирания японски бит.
Оглеждам се за нея, може да е някъде тук, сивите ѝ очи да се крият зад някоя качулка, макар да знам, че и без да ѝ виждам лицето ще я позная. Копнея да впия устните в нейните, да проследя контурите на тялото ѝ така, както художник несигурно опипва първите линии на рисунката си, а после да влеза в нея с пръстите си така, както същият художник вече уверен изпълнява идеята си. Натъжавам се и се прибирам обратно в стаята си с халогенната лампа, която да осветява объркването и тъгата ми.
По някаква причина ми се гади от мен, така, както ми се е повдигнало на площада в Токио, когато мъжът прекърши врата на кокошката. Опитвам се да потисна чувството, но то ме удавя безкомпромисно. Олюлявам се към тоалетната и на силни тласъци повръщам парчета от себе си, докато не се изтощавам докрай и не прегръщам тоалетната чиния.
– Клеос, аз какво съм? – питам го след като съм изплакала всичко, което съм могла.
– Какъв е този въпрос?
– Такъв. Кажи, аз какво съм?
Еленочовекът мълчи малко, след което затваря телефона без да каже нищо.
– Клеос? Ало? – набирам го отново, но ми казва, че абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Хвърлям устройството по прозореца и то го счупва. Взимам един по-голям къс стъкло и взирам лицето си в него. Не съм се гледала от месеци, осъзнавам, откакто нея я няма. Впервам очи и виждам главата на октопод, като само очите ми са човешки.
Изпищявам.

***

Мъжът стои на пейка до алеята в Бърно, Чехия, и съвсем кротко чете книга. Писва му и си взима малко почивка. Оглежда околностите си – кучета със стопаните си, една тантуреста госпожа дори разхожда на каишка мини-прасе, няколко деца играят на волейбол, баба с бастун крепи дядо, който е в очевидно по-тежко положение.
Младата жена, която привлича вниманието му, има лъскавочерна коса, очи с нездравословна доза тежък грим около тях,  и високи скули. Отпред на блузата ѝ има огромна верижка с еленска глава. Някой извиква и тя се обръща с гръб към младежа. Отзад косата ѝ е оформена в осем расти, сякаш катранените пипала на октопод. Момичето поклаща глава – явно не е за нея, и отново се обръща в неговата посока. Чак сега той вижда, че в ръцете ѝ има книга, черна като косата ѝ, книга, която не е друго, ами самата Библия.
Когато погледът му попада върху кръста на писанието, момичето застива. Очите ѝ се забиват в него, сякаш го виждат за пръв път. Присвиват се първо невярващо, а после в тях се настанява някаква мекота – като при човек, намерил нещо открай време търсено и изстрадано.

Момичето тръгва към него с уверена походка.

By Chiara Bautista

Хризантеми

Със Стефан вперихме поглед в малкия хоацин. Птицата ни погледна разсеяно с червеното си око, обградено от синя кожа, и нададе весел крясък.
– Всичко е наред – каза. – Езерото е чисто, температурата на водата е 21 градуса. Дори смятам да се изкъпя ей сега.
– Какво вика? – попита Тони.
– Че езерото е чисто, водата е хладка и ще си тегли един душ – отговорих.
– Пак ли? Това ще му е трети само за следобеда!
Тони имаше езеро на гърба си откакто го помня. Беше висок, леко пълен мъж на 28, с момчешко излъчване, надути бузи, месест нос, немирна кестенява коса и големи кафяви очи. Езерото на гърба му обаче бе най-запомнящото се в него. Странно, но когато го видях за пръв път, дори не се учудих. Сякаш бе съвсем в реда на нещата точно той да има езеро върху гръбначния си стълб, кацнало все едно на планинско плато. Дори вечно ироничният Кало не каза нищо хапливо, когато се запозна с Тони по-късно. Освен, че според него пухкавият мъж бил като героя от един разказ на Мураками.
– Защо пък да съм от разказ на Мукамари? – сърдито попита тогава пухкавия мъж, прочел само една книга в живота си.
– Там героят се сдобива с бедна леля на гърба си. Бедна в смисъл на незначима, не без кинти. Всеки вижда в нея нещо, което го прави нещастен, и затова героя за нула време остава без приятели. Никой не иска да вижда провалите и тъгите си, надничащи над рамото на друг.
– Езерото ми е като огледало и всеки вижда само себе си. А и си имам колкото щеш приятели – възрази Тони и сложи край на спора.
Хоацинът – красива, елегантна птица, бе единственото живо същество покрай езерото. Дори и Тони не знаеше откъде се е появил, но се разбираха перфектно. Понеже нямаше нито едно растение, птицата или летеше ниско над земята по цял ден, или се излежаваше на слънце през топлите месеци. Пролетно време – както бе сега, хоацинът се къпеше често и разточителните му бани бяха повод за спор между него и Тони.Един ден с Кало мързеливо играехме сантасе. Тамън имах дама и поп от коза, придружени от асо, когато Тони звънна отдолу.
– Усещам нещо ново покрай езерото! – избърбори той, запъхтян от тичането по стълбите. – Все едно някой ме боде лекичко по гърба.
С Кало учудено се взряхме в езерото. Хоацинът чоплеше земята замислено, но червеното му око веднага ни фиксира.
– Какво става?
– Тук никне нещо – изграчи той и посочи с крака си земята, където чоплеше. По гладката повърхност се виждаха наченките на някакво растение. – За пръв път виждам подобно чудо.
– Неприятно ли се чувстваш? – попитах Тони, но той поклати глава. – А ти? – обърнах се и към хоацина.
– Не мисля. Просто ми е странно.
– Е, може пък да е за добро.
Сега като се връщам назад ми се иска още в този ден да бяхме изкоренили хризантемите, които бяха започнали да никнат. Хоацинът да ги беше изкълвал, езерото да ги бе удавило, каквото и да е. Макар че именно сега съм най-наясно, че хризантемите нямаше да умрат от нищо. Никаква стихия, никакво животно, никаква сила нямаше да успее да ги откъсне от земята около езерото на Тони. Защото той бе влюбен.
Нито той, нито ние разбрахме за това още известно време. Едва когато хризантемите вече бяха стигнали половин метър, любовта му се разгърна – буйна, неудържима, всеобхватна и за жалост, невъзможна. Момичето, което бе посяло цветните хризантеми, бе случайност, разминаване на два свята по малките, но безкрайни улици на София, и Тони не го видя никога повече. В идните седмици издирвахме, пускахме обяви, говорихме с приятели, познати и непознати, но от момичето с рижави коси нямаше и помен. Може би живееше в друга държава и бе дошла при семейството и приятелите си за седмица-две, или пък може би не беше българка въобще?
Каквато и да бе причината, Тони бе съкрушен. Хризантемите завземаха земята около езерото и хоацинът постоянно се оплиташе в тях. Птицата ги кълвеше ожесточено, но дори да убиеше някое цвете с клюна си, след няколко часа то отново израстваше магически. Езерото започна да пресъхва, чудото на платото на гърба на пухкавия ни приятел се превърна в оголен, завзет от жестоката цветна красота на хризантемите пейзаж.
– Все едно гледам Клоуи от “Пяната на дните” и нейната водна лилия – тъжно отбеляза Кало, слагайки компрес на трескавия и стенещ Тони. – Но ти не си болен от туберкулоза, приятелю. Болен си от любов.
Сърцето ми се късаше да гледам Тони така, но нямаше какво да направя за холерата на духа му. Водихме лекари, но те само поклащаха глава и напускаха с наведени, угаснали очи. Ясно беше какъв е единственият лек за състоянието на пухкавия мъж. Хоацинът умря две седмици по-късно. Намерихме тялото му удушено от стъблата на хризантемите, станали вече метър високи. Приятелят ни се обезводняваше със страховити темпове. Плачеше постоянно и страдаше от най-жестоката холера, нямаща общо с диария или повръщане, а с изливане на безкрайната тъга, която той имаше в себе си. Маркес бе писал, че любов може да има по време на холера, но бе забравил да уточни, че любовта сама по себе си също може да бъде холера.
Езерото пресъхна, но постоянното сълзене на меките очи на Тони не спря. Единствената промяна бе, че сега изпод ноктите му започнаха да никнат листа на хризантеми – един неумолим, магичен валс на многоцветните листа, съскащ с жестока музика из коридорите на ума ми.

Приятелят ни умря тихо в една нощ, докато аз уморен спях на дивана, а Кало бе отскочил до денонощната аптека за лекарства. Тогава за пръв и последен път видях ироничният и нахакан брадат литератор да плаче по такъв начин. Хлиповете му бяха гневно земетресение от скръб, а очите му изливаха не езеро, а океан върху изстиващото тяло на Тони.
На погребението присъстваха отбран брой хора. Никой не носеше цветя. Нямаше и нужда. Истинската любов, казвали романтиците през вековете, е вечна, колкото и да се гледа скептично и цинично на подобно схващане. Наченките на цветя навсякъде по и около гроба на Тони бяха започнали израстването си от момента, в който го положихме там. Мразех ги, ненавиждах ги с цялото море на сърцето си, но в този момент изпитах някакво особено успокоение. Спогледах се с Кало и видях в очите му същото.
– Поне не е била безсмислена – тихо каза той, взрян в бъдещите хризантеми.
– Има ли въобще безсмислена любов?
– Знам ли – сви рамене Кало и си позволи крива усмивка. – Единственото, което знам, е, че тази любов не е била безсмислена.
Първата хризантема подаде червеникава глава и погледна нагоре към слънцето.

Alex Prachthauser

“Our blood and our sweating, they are both salty, almost exactly like the water from the sea is salty. We carry oceans inside of us, in our blood and our sweat. And we are crying the oceans, in our tears.” Shantaram

Алфонс Муха – бледият чех на ар нуво

Не е нужно да сте скитали из Чехия, за да сте се запознали с Алфонс Муха. Но пък чешките сувенирни магазини и улични плакати могат да ви проведат един бърз курс на запознаване в случай, че нямате никаква идея кой е той. Именно така се запознах и с вече един от най-впечатляващите (макар и не толкова разнообразни) художници, чиито творби съм разглеждал.

Роден през 1860 година в Иванчице (малко градче с текущи под 10 хиляди жители в Южноморавския край на Чехия), Муха израсва с любов към източноевропейски фолклор и религиозни традиции, като обръща и особено внимание на славянските обичаи и култура. Последното донякъде е и плод на про-немската пропаганда по времето на династията на Хабсбургите, на която Муха дава отпор. Образователната система често се е оказвала непоносима част от битуването за много творци през вековете и художникът не прави изключение – така и не завършва местния лицей в Бърно. Отношенията му с пеенето също не процъфтяват и преди пълнолетието си той напуска катедралния хор, в който е участвал години наред.
Сблъскването със зрелостта дава е под формата на чиновническа работа, която той съвместява с уроци по рисуване. Вярно на елитарните и консервативни правила на академиите по изкуство, ръководството на Художествената академия в Прага отсича, че Муха е некадърник (т.е. “лишен от талант”) и не го допуска в редиците си.

Постер за комедията “Amants” от 1895 година. Изображение от Alphonse Mucha Estate-Artists Rights Society (ARS)

Ще пропусна множеството други биографични елементи и ще отбележа само два много важни такива за популяризирането на Муха и развитието му като творец.
Единият е факторът граф Карл Хан-Беласи, който наема художника с цел възстановяване на многобройните стенописи в замъка “Хрушовани Емахоф”. Муха си свършва работата неотразимо и Хан-Беласи му става официален покровител, което впоследствие позволява и до следването на чешкия художник в Мюнхенската художествена академия.
Вторият фактор е постановката “Жизмонда”, за която Муха е нает да изработи плакат. Чехът никога не се е занимавал с подобно нещо и представя нестандартна трактовка на заданието – тесен и висок плакат (каквито параметри между другото остават и знакови за него след това), с бледи, бели тонове, вместо ярките и удрящи окото цветове и агресивен стил на другите художници по негово време. Актрисата Сара Бернар, напук на недоволните отзиви на критиците, се влюбва в плаката, и подписва шестгодишен договор с Муха.
От тук трамплинът за Муха е готов. В края на 19 век той става част от истерията на стила ар нуво, доразвива таланта си, и изгражда един стил, който няма как да бъде сбъркан. В платната и рисунките му неизменно присъстват млади жени в оскъдни, ефирни дрехи в бледи цветове, с изключително дълги коси, често и с ореоли или друг отличителен символ около главите им. Муха залага на обилното присъствие на цветя и орнаменти (най-вече камшиковидни криви).

Чехът не е истерично популярен и дори към края на живота си по-скоро се брои за художествено остарял от критиците, но пък завещанието му се радва на периоди на съживяване на XX век. Каквото и да си говорим, Муха няма да е от ранга на Модиляни, Пикасо, Дали и други по-скорошни супер известни художници, но далеч не е лишен от чара си. Може би неправолинейното му възприемане от публиката всъщност допринася за обаянието на неговите произведения.

БОНУС: Малко смесица между Муха и сериалът “Game of Thrones” с героините от него, нарисувани в стила на чешкия художник.

Рибните неволи на господин Хесе

Господин Хесе никога не бе смятал, че ще има проблем с рибите. Да, вярно, беше мразил съботите, в които баща му го бе взимал със себе си на лов за риба и малкото момче бе задължено да ходи. Ненавиждаше разплитането на кордата, набучването на червеи на кукичката, стоенето на едно място, докато баща му явно се забавлява. Но това бе в миналото и оттогава господин Хесе имаше само един досег с рибите – като ги ядеше пушени или пържени, вкъщи или в някой ресторант.
Неговата безрибена идилия продължи до една майска сряда сутрин. Господин Хесе си пиеше съвсем спокойно кафето и си тананикаше с усмивка, докато от устата му не паднаха няколко рибени люспи право в чашата с топла течност. Той загледа сребристите парченца изумено и бързо ги махна с показалеца си. Избърса пръста си в бяла салфетка и тамън да отпие, се случи същото. Мъжът отиде до огледалото, отвори уста, за да види дали няма нещо в нея, но тя изглеждаше като една съвсем обикновена човешка уста. Само езикът му бе пожълтял леко от кафето. До края на деня не се случи нищо по-особено и рунтавите вежди на господин Хесе отново заиграха весело като черни гъсеници, а очите му заискряха с предишното доволство.
Хесе отиде на психоаналатик след втория път, който беше далеч по-срамен. Облечен в хубавия си бежов костюм, той пиеше съвсем спокойно червено вино в изискан пиано бар. От лявата му страна се бе разположила не красива, но приемлива дама на неговите години. Господин Хесе бе сладкодумец още от малък и не му бе трудно да предизвиква женския интерес. Точно в най-сюблимния момент обаче – този, в който два чифта устни пърхат внимателно един към друг, люспите отново започнаха да валят от устата му. Дамата немного дамски изпищя и му удари шамар, а господин Хесе бе изхвърлен от бара.
– Дали не е нещо от стреса, докторе? – попита той смутено.
– Не съм чувал за подобен случай, господин Хесе. – още по-смутено му отговори психоаналитикът. – Хората проявяват какви ли не симптоми от нерви, но никога не съм виждал някой да ръси рибени люспи от устата си.

След като науката не му помогна, господин Хесе реши да прибегне до езотериката. Не вярваше във врачки и знахари, но бе толкова притеснен, че пренебрегна пренебрежението си към тях. Леля Алана – старица с гърбав нос и телешки очи, му заяви, че в него има риба. Тя се била скрила някъде из тялото му и докато не я намерел, нямало никакъв шанс люспите да спрат да падат от устата му. Господин Хесе помисли няколко дни и реши да пробва нещо.
– Искам най-добрия ви частен детектив. – каза той пред младото момиче с много бенки по лицето в една агенция.
– Но това е господин Ман! – възкликна тя. – Ще ви свържа веднага.
– Съпруга, приятел, сътрудник? – въпросително вдигна вежда господин Ман, когато се появи. Както всеки уважаващ се детектив, той пушеше цигара дори на закрито. Палеше си я със Zippo.
– Проблемът ми е с една риба. – уточни господин Хесе. – Трябва да я намерите по някакъв начин.
– Риба? – всмукна замислено господин Ман срещу него. – Ако не е в аквариум или в магазин, къде може да е една градска риба?
– В мен, но понякога сигурно излиза. Искам да следите мен, и чрез мен да стигнете до рибата.
Детективът се замисли и прие. Докато господин Хесе спеше, той правеше снимки, за да се знае дали рибата излиза от него. Ман въобще не вярваше, че има риба, защото според него рибите наистина бяха или в аквариум, или в магазин, що се касае до градската среда. Господин Хесе пък се изнервяше, защото рибата явно разбираше за какво става дума и се криеше доста добре. Нито веднъж не изръси люспите си през устата му, докато господин Ман го следеше.
– Не мисля, че има смисъл да продължаваме, Хесе. – обви се в цигарен дим един ден потайният детектив. – Или рибата ти е много хитра, или просто я няма.

Господин Хесе ядно заплати парите и запсува наум и рибата, и господин Ман, който се мислеше за многознайко. Два дни след това отново започна да ръси люспи. Отчаян, той реши да прибегне до най-крайната мярка – да опита да говори със самата риба.
“Защо го правиш?”, мислено я попита той. Не очакваше отговор от нея, но бавните, хлъзгави думи потекоха по реката на мислите му.
“Какво да правя?”, отговори рибата за негово изумление.
“Стоиш си в мен и ръсиш люспи, как какво. Пречиш ми да живея нормално!”
“О, боже. – разплиска се рибата. – Аз пък как не съм разбрала. Как се казваш?”
“Господин Хесе.”
“Приятно ми е, Скумрина. Много съжалявам за неудобството. Тук е малко по-сухо, отколкото е полезно за мен. Затова се отлюспвам от време на време, но въобще не предполагах, че предизвиквам такова неудобство.”
“Има ли как да оправим нещата?” – попита господин Хесе. Той бе изумен както от факта, че говори с рибата в себе си, така и от просветлението, че тя всъщност е една доста учтива риба, която не му желае злото.
“Естествено. Пий по шест литра вода всеки ден. Така ще се хидратирам както трябва и няма да имаме проблеми.”

Скептичен отначало, господин Хесе откри, че животното бе напълно право. Проблемите му спряха и той заживя по старому. Нещо повече – сега разполагаше и с  интелигентен събеседник. Рибата му даваше съвети, подкрепяше го в начинанията му и стана много близък негов приятел.
“Недей да плачеш. – зауспокоява го рибата един ден. Тя бе вече прекалено стара и взимаше последните си капки живот. – На мое място ще дойде друга и тя също ще ти е от полза.”
“Но аз искам теб!” – хлипаше господин Хесе безутешно.
Без рибата си господин Хесе изпадна в тежка депресия. По навик пиеше шест литра вода, ровеше вътре в себе си, но без успех. Докато един септемврийски вторник следобед от устата му не паднаха няколко люспи, право в млякото му с какао.
“Здравей.” – пресегна се той и усети как поздравът му отекна по люспите на някакво хлъзгаво тяло.