Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.
По-скоро факта, че пичът в съседната стая до мен е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.
Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, което е известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там около 9 и 35. Посреща ни следната изумрудена, спокойна гледка:
Наслаждаваме ѝ се лаишки, просто защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето невежество, щракваме лежерни снимки като ето тази, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.
Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:
Или пък тази?
Не всичко е широколистно обаче – Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора. (Тук вече открихме съмнителният кеф на това да си част от все по-засилващият се туристически поток).
Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки – бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове. Те плават от лодка на лодка, целуват леко „борда“ ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. На свой ред пък, въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „хеелооуу“.
Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „добър ден“ на всеки от ултра енергичното бабе до тъпата мацка с токчета. Просто така е учтиво, но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.
Така де, едно кратко видео на кулинарно-напитковия абордаж:
По реката може да се блъснеш в редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са „човек-това-е-перфектното-капанче-за-бира-и-цаца“ тип, а трети просто излъчват спокойствие. Е, винаги има място и за прословутата трансформация, която английският преживява в момента, в който бива „присвоен“ от японската популация:
И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа…история.
Все още няма три часът, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи. Трудно се впечатлявам от храмове (сори), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера, но в Кинкакуджи го има онзи деликатен елемент „уау“. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:
(Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно).
Може да съм неразбирач, но всъщност ето тази страхотна конструкция в Киото ми хареса мааалко повече от Кинкакуджи. (Младата жена в кимоно до мен в автобуса ми хареса най-много, ама това няма да ме прави много културна-забележителност-тип-човек, нали).
Пред нея срещнах и една патица, (конструкцията, не жената – макар че патица в автобус звучи вълнуващо). Въпросната съвсем традиционна патица просто долетя насред мъничък фонтан и започна да кръжи наоколо, недоволно пищейки за нещо. В същия момент някакво малко японче на 2 метра от нея се мяташе насам-натам и също огласяше въздуха по подобаващ начин.
Което беше и подобаващ край на динамиката за деня. След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… ‘извиха’ спокойните, почти мъртви улички на древната японска столица. Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.
След още едни 5 километра пеша в брояча (за мен станаха близо 30 километра извървяни на крак за последните 2 дни), просто си хванахме влака за обратно. Финият финал на вечерта беше ултра пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха абсолютно физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси мацката се справи.
Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина, и някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо 12 часа насам-натам.
Bad apple 