Дзен, Праскови и Традиции: Поглед към една по-провинциална Япония

Как ли изглежда лобното място на един от по-популярните японски фолклорни герои? Какво е да си част от дзен ритуал? Защо буквално всяка праскова по дърветата там е „облечена“ в ето такива пликчета?

Часът е едва 5 сутринта, но навън вече е общо-взето ясен ден. Мятам издутата раница и се запътвам към гарата възможно най-бързо, за да избегна потния ад на час пика. След това ме очакват няколко часа в уютно хладен автобус на фона на шамар от 34 градуса и 80% влага, от който вече са умрели 11 човека. Последна спирка: Шоо, Окаяма (с дълги о-та).

Шоо се смята за лобното място на Кинтаро (пак с дълго о), дете със свръхчовешка сила, чийто най-добри приятели били планинските зверове. Ако се чудите как е представен в легендите, ето един пример:

(Между другото, феновете на Mortal Kombat може да се сетят за четириръкия здравеняк Кинтаро. Вдъхновението за създаването му е именно този мини-Херкулес 🙂 )

Честно казано, не знам нищо друго за Шоо. Освен приблизителната му локация, де:

Преди няколко седмици обаче, от водещият японски туроператор JTB са ме поканили на т.нар. мониторинг тур. Местните в Шоо и околните градчета са любопитни какво би привлякло чуждестранни туристи наоколо.

Ах, този проблем: как да привлечем повече туристи в по-малко знайните кътчета от провинцията…

Той е валиден за всяка държава, но в Япония ситуацията е особено тежка. Има толкова много места, където най-неочаквано изникват интересни преживявания и причини да наминеш.

Ето и как протече тестовият двудневен тур.

Ден I

След отскок с местни прасковени тарталети ни очаква доза Шинтоизъм в храма Катсумата. Отварям скоба, че на японски „Катсумата“ се пише 勝間田, а Шоо е 勝央. Общото между изписването на двете е канджито 勝, което означава „победа“. Затова и местните смятат, че моленето в този храм води до повече късмет и житейски победи от където и да е другаде в Япония.

Храмът е мъничък, но ми харесва. Започваме с ритуал…

…който включва и нас самите по някое време:

Бяха ни разяснени и някои основни правила относно етикета в храма. Защо не се стъпва по самата пътека? Защото боговете ходят по нея. Как се молиш – колко пъти се покланяш, колко пъти ръкопляскаш, преди да дръпнеш камбаната и т.н. и т.н.

След това директно скачаме на друг фрагмент от традиционната японска култура: мини матча-церемония. Над 70-годишната ни домакиня е жизнерадостна, бъбрива и повече от остроумна. Сетът изглежда простоват:

…но това е само, ако не са ти обяснени някои неща. Като например лъжичката, която е била проядена от буболечки, но после възстановена и “запълнена” със специална смес от злато, сребро и платина. Това е част от т.нар. вековна практика kintsugi, според която счупени съдове се слепяват или запълват с подобни нишки. Ето я и отблизо:

От една чаровна възрастна жена и интериор от кимона, матча и традиции, се гмуркаме в селскостопанския свят. Там ни очакват три пъргави бабета (и две котки) и тяхната мини-ферма.

Какво правим тук?

Ами…зарзават.

Окей де, не зарзават. По-скоро запретнахме ръкави, набрахме яко краставици и тикви от градината, и си направихме японския вариант на кисели краставички и ъ…кисела тиква. Затова и в хладилника ми в момента има едно кило от тези симпатяги, ама не от тези с лютите чушлета, че ми идват малко вповече.

(Ако искате рецепта, свирнете в коментарите.)

Какъв е най-добрият начин за отмора след убийствената жега и брането на зеленчуци под сърдитото слънце?

Онсен или японски минерални бани. Пипкавият елемент с въпросните онсен е, че някои от тях забраняват влизането, ако имаш татуировки. В този случай имаше точно такова правило, затова с лисичите ми лапи кривнахме малко и се намърдахме до ето този симпатяга:

Онсен за крака, ха! Тематичен като форма, този извор си висеше на публично място до улицата и нямаше никакви ограничения спрямо това кой може да си топне краката в него.

След малко по-дълга почивка под климатиците в колибата ни се оказа, че са ни запланували една много специална вечеря. Такаши и Йоко – местно семейство, държат мини-ресторант на втория етаж от къщата си сред оризовите поля.

Вместо типичният безличен ресторант или хотелски менюта, насред уютна атмосфера и приятна компания, Йоко надмина себе си и ни поднесе…

…крехко месо в сладка панировка от тофу:

…прясно уловена скумрия сред зелен лук, подправки и ориз (оризът е отдолу)

…и редица други ястия, кое от кое по-вкусни. Освен талантът на Йоко, мисля, че значителен фактор играеше и факта, че повечето от съставките идваха от късчето земя на Такаши и Йоко. Зеленчуци, месо, яйца, ориз…

Предоволен от цялостната програма, при завръщането ни в колибата се проснах на футона и скоро заспах. Очакваше ни ставане в 5 часа, за да бъдем част от една друга магия:

Дзен церемония в спокоен будистки храм.

Ден 2

Май не ви представих колибата, в която отседнахме. Казва се Okayama Farmers’ Market North Village. Понеже отседнахме през делничен ден беше по-скоро пусто. Въобще не обърнах внимание, защото в мъгливата магия на пет сутринта, колибата ни сякаш бе излязла от някоя приказка:Същото можех да кажа и за храма, надничат иззад пелената на сутрешната мъгла:

Без съмнение, това се превърна в любимата ми част от тестовия тур. Практикувам випассана медитация и си нямах никаква представа как протича дзен вариантът на медитационната практика. Ръководени от трима монаси, заедно с още 30-ина човека направихме едно кратко “седене” от десетина минути. Местните будисти също дойдоха и се включихме към техния напев, огласящ стените на малкия храм.

След дзен усамотението на медитацията ни бе поднесена сенча. В духа на нескончаемите церемонии, сенчата първо бе внимателно приготвена от майстор, а после ни бе поднесена от жени, облечени в семпли кимона. На всяка дървена масичка имаше по три чашки – по една за всеки присъстващ. Подобно на някои наши традиции, и тук при поднасянето са важни нечетните числа – 1, 3, 5 и т.н.

След сенча сеансът се отправихме към столовата за аскетична закуска в будистки стил:

Естествено, имаше някои правила. Започва се с един напев преди хранене, и се завърша с друг след него. Ядеш колкото се може по тихо и не говориш по време на хранене. От двете зеленчукови късчета (в жълто) оставяш едното. Защо? След като си изядеш оризовата каша, сипваш чая, спускайки го по клечките за хранене в купата. След това използваш второто късче за да “изчистиш” останалия ориз от купата. Едва тогава може да го изядеш, а сипаният в купата чай го изпиваш. 🙂

Обон е будистки празник, в който се чества паметта на мъртвите. Има известни регионални вариации на това кога се чества той, но най-често това се случва в средата на Август. Понеже нашата визита бе близо до честването му, приготвихме ето тези фенери:

Монасите ни дадоха нужните материали (както се сещате, не е кой знае колко трудоемко) и всеки написа (или нарисува) по нещо лично. Фенерите ни ще бъдат пуснати сред тези на местните след около две седмици, когато настъпи самият Обон.

След духовното преживяване в прегръдката на мъгливата сутрин, под жежкото слънце се отправихме да берем праскови. Както споменах и преди, Окаяма е известна като Кралството на Прасковите в Япония. Гроздето тук също е известно в цяла Япония, но прасковите взимат короната.

Спомняте ли си, че споменах как всяка праскова си има по едно хартиено пликче?

Не се шегувах:

Първоначалната ми мисъл беше: “Еми, да, сигурно помага като контра на всички буболечки, вредители и прочие!”

Бързо получих пояснение от симпатичния дядо, който отговаряше за контрола на градината. Торбичките са измислени, за да може прасковите да останат специфично бели – символът на продукцията на Окаяма. Единственият отвор е от долната страна на прасковата – той позволява за леко розовеене, което указва, че прасковата е узряла.

Ето как изглежда една окаямска узряла бяла праскова:

Подобни праскови са бая скъпи (нещо от типа на тройка за осемнайсетина лева). Беше много мило, че ни дадоха да си изберем по пет праскови на човек като подарък. Желаещите можеха да си купят допълнително за по 150 йени (около два лева) парчето 🙂

С това и краткият ни двудневен тур приключи. Дискусията относно фийдбек, впечатления, предложения за подобрение и прочие се състоя в къщата, която Ая – една от местните, е получила като завещание от наскоро починалата си баба.

Възхитително място, честно казано – дървено изящество на над век, изпъстрени с традиционно наследство от изминали японски ери.

От ето такива красоти с пейзажи и жерави…

…до истински антики в лицето на подобни старовремски чадъри:

Интериорът също е издържан в традиционен японски стил. Съзерцавайки го усещаш хода на времето и как днешните ти преживявания са просто мимолетен миг в грандиозния пъзел на вековете:

Ая е в процеса на краундфъндинг кампания за реновация на това магично място. Идеята ѝ е да обнови някои елементи и да ги комбинира с духа на традициите. Дали ще са японски или чуждестранни туристи, AirBnB или друга платформа – според мен няма значение. Огромната къща предлага очарование, което според мен ще се оцени ако не от всеки, то от повечето пътешественици.

Вкусен обяд в подобна атмосфера, изчерпателни дискусии относно Шоо и какво може да се направи за него, и след това – обратно под слънцето, за да хвана автобуса. След два дни спокойствие и природа, някакси връщането към шумната бетонна джунгла на Осака ми се струва прекалено изморително. Може да обичам този град, но с удоволствие бих прекарал още поне ден-два из хълмистата отмора, която Окаямската провинция ми предложи.

Кратък поглед към най-голямата верига книжарници в Япония

Когато се събуждам в 5 и 30 сутринта, първото нещо, за което си мисля, е прасковената вода за пиене на бюрото ми. Не звучи много вдъхновяващо, но пък въпросният продукт е едно от по-добрите неща, които съм открил за краткия си престой в Япония до момента.

Както и да е. Денят е предназначен за щъкане около Умеда – т.нар. „втори център“ на Осака, което за нашите мащаби си е баш няколко пъти софийски център. Започвам с приятен отскок, включващ някоя и друга прегръдка, и се мятам с Ванката по влаковата линия. (Важното е, че не на нея, нали).

Вече по към обяд, второто и третото нещо, което си мисля, са: 2) японските жени действително знаят как да се поддържат (но не отговарям какво ще стане, ако им разкараш целия грим и лещи) и 3) същите носят обувки на токчета като пълни кретени. Гледайки сърцеразбиващото лашкане на глезените им под далеч небиблейски ъгли, нещо ме стиска за топките и искам да заплача насред кръстовището.

За да избягам от 9 до 15-сантиметровия апокалипсис, се ръгвам в Кинокуния, което предполагам е нещо като Хеликон х Бууктрейдинг х Сиела, просто заради мащабите си. А те са огромни. Така например изглеждат само две от ‘буквите’, съставляващи книжарницата:

При някои от Е-рафтовете забелязваме хегемония на бялото:

Но при С-тата, гамата кривва малко встрани.

Естествено, има и достатъчно манга рафтове за тези, които се кефят на въпросното изкуство.

Нека сме си честни: японците са известни с покъртителното си ниво на английски, и има защо. В Кинокуния обаче се засича солидно количество чуждестранна литература, която ми ласкае окото (главно защото съм доста далеч от способността да чета на японски). Малка част от нея (доста внимание на Ю Несбьо, явно):

Тук говорим и за японска литература на английски, включително бая разновидност на романите на общоизвестния Харуки Мураками:

Всъщност, ето това издание на „Хроники на птицата с пружина“ в прекрасно опакована литературна кутия ми грабна окото. Страхотна работа.

Из книжарницата има „апарати“, на които може да търсите заглавието, което ви интересува. Все пак лесно може да се затриете за някой и друг час там.

При задаване на въпросното заглавие, получавате ето такъв билет, който ви показва точната локация на книгата в книжарницата. Не просто до рафт, ами до ред и позиция.

Пазаруването в Кинокуния завършва добре, когато:

а) изтряскате едно такояки (грубо казано, пържени топки, пълнени с октопод и някоя и друга съставка вътре)

б) съвсем случайно намерите каширан малък храм сред мегаполисния втори център на баш центъра на Кансай.

(А Кансай е най-доброто място да бъдете в Япония, все пак). 🙂

“Чети с мен” – ултра интелектуалеца и неговите социалномрежови истерии

Интернет има шитави и не толкова шитави странични ефекти. Като например шитавият ефект, че средностатистическият потребител е решил, че:

а) е с най-важното и правилно мнение
б) е най-интелигентен и всеобхватно велик
в) е по-мъдър от третия дълбочинен пласт на Марианската падина.

Естествено, не е, и всъщност всеки от нас е доста по-простичък и елементарен, отколкото ни се иска.

Вълната от елитарност обаче е най-великият страничен ефект на интернет. Мрежата е перфектното място да:

а) усилиш интереса си и да го представиш като абсолютен
б) да си припишеш експертиза, защото винаги можеш да я защитиш с търсения в Гугъл
в) да приложиш бърза мултимедия, за да разгърнеш въпросния интерес и да станеш ултра гуру

И ако е нормално да има елитарност във виртуалната комуникация, то цунамито от мрънкане срещу инициативата “Чети с мен” е булшит на абсурдно смехотворно ниво. Прилагам собствено FAQ по въпроса с моят недоволен събеседник, който ще нарека Мара.

Q: Четенето е нещо свещено, изконно лично и духовно извисено, прави човекът суперинтелигентно същество, което е готово да срива социални, икономически, политически и психологически стереотипи. Ако се събера с още 100 души на поляна, това няма ли да раздели свръхспособностите ни на 100 и да станем обикновени хора? Не искам да бъда обикновен човек!

A: Не, Маре, това всъщност ще бъде добър сборен пункт на хора, които имат общ интерес и са обединени от някаква обща кауза в този специфичен случай. Като колоездачите, които карат колела X на брой пъти в месеца и искат повече велоалеи…примерно. Отделно, че колкото и да ти се иска, ти все пак си си стандартно човешко същество. Сори.

Q: ПР-ът на инициативата е ужасен. Има думата “селфи” и хората ще се снимат! Това е погнусяваща показност, съвсем-не-ефирно разкъсване на крехкия химен на четенето като мистична вълшебна дейност.

А:  Де да знам, Маре, поглеждам ти Фейсбук профила и виждам едно-две-три селфита. Освен това 50% от постовете ти, свързани с книги, включват и теб в кадъра. Лице, или крака, или ръце, няма значение. Значи е лошо много хора да се снимат с книги, но само ти може? А за ПР-ът – един къс ПР не прави цялостния ПР на една инициатива, особено когато има още почти месец до нея и ще има поне 2-3 релийза, които да дообяснят това, което е останало неразбрано.

Q: Ама и Министерството на културата участва. Политиците са лоши, amirite?

A: Да, Маре, една инициатива е шитава само и единствено, защото има участие на държавна институция в нея.

Q: Четенето е уединено и лично занимание, и не трябва…

Окей, майната му, писна ми.

Хора, вие наред ли сте?

Някакви пичове – Книголандия, Детски Книги, Аз Чета и други ентусиасти, са се хванали да направят нещо по-адекватно като събитие, и елитардите веднага скачат да пищят. Било опростяване и елементаризиране, кощунствен ПР, как можело да се мисли, че ще се постигне някакъв кампаниен таргет с подобна концепция…

А какво искате? Ултра-затворен-и-таен-като-достъп клуб с философски дискусии като откриване на събитието?

Четенето е поп култура. Социалните мрежи осъществиха крайната точка на прехода на четеното към ултимативният начин за валидация на това колко си различен, интелигентен и ‘нам си какво си още. В случай, че водите високопарни дискусии по фейсбук групи и си шлякате подобни неща по стената, вие също сте част от четенето като поп web култура. Аз – също.

И сега идва инициатива, която е генезисно сходна на това явление, с идеята за малко повече достъпност и красноречивост с концепцията си, и вие ревете, че опорочава/масовизира/’нам си какво си пак четенето? Вие какво, гравитиращи извън текущата интернет инфраструктура ли сте, че да сте пропуснали да сте част от това? Един пост от вас със снимка с книга във Фейсбук група е също толкова “фатален” за разрушаването на четенето като ултра-интимно занимание, колкото инициативата. (Hint: Въобще не е фатален, но всеки обича драма ефекти, нали?)

Стегнете се. Подобна елитарност е не просто смешна, а ултра смотана.

Bottom line:

Четенето не ви прави ултра енигматични, великоинтелектуални и “различни”.
(Сърби ме да добавя безумието и за “не гледам телевизия” – ми какво ми пука, човек, ако ползваш интернет като телевизор, както правят повечето хора? Big deal.)

Да организираш по-достъпна и по-ПР/малко “лъскава за стандартите на четящия на 3400 метра в планината отшелник кампания не е кофти. Окей е и ѝ пожелавам всичко най-добро, защото ще участвам в нея.

Една подобна кампания няма да разводни четенето. То вече е достатъчно разводнено, защото цялата текуща инфраструктура на човешкото поведение в условията на социални мрежи е разводнена. Лошо ли е това? Не чак толкова, защото всяко време има своите поведенчески и комуникационни модели. И не, няма да ги оправите с три реда ореваване, все едно са ви откраднали копието на “Вълшебната планина” от удобоството на канапето.

Оставете хора да се кефят и да организират неща.

Оставете хората да четат – да, и онези, които четат попкултурна литература и не са на вашето “високо” ниво (което пак е част от поп култура, всъщност).

Пийте един китайски зелен чай, погледнете се в огледалото и се запитайте:

“Нужно ли е да съм толкова бътхъртнат/а?”

Аз предлагам да си отговорите “не”.

Не е нужно протезите да са грозни: Няколко наистина уникални дизайнерски хрумвания

Напоследък съм изключително впечатлен от идеята за трансхуманизма и технологизацията в обозримото бъдеще (15-20-30 години). Дотам води преминаването през вселената на Ghost In The Shell отново, комбинирано с преглед на “Neuromancer” и “Snow Crash” (пак отново).

В съзнанието ни протезите неизменно са нещо грозно, тромаво и пречещо на естетиката на тялото. Реакцията е нормална и очаквана, но всъщност се различава от текущата реалност. Аз поне нямам търпение производството да се ошлайфа още повече 🙂 До тогава, ето няколко прекрасни примера за дизайнерски протези.

By Reddit user Kuester

 

Scott Summit е страхотен дизайнер, наблягащ на протези. Някои от творенията му:

 

 

Креативността няма граници и при протезите.

                                                                            LEGO дизайн 🙂

 

                                                           Хрумка на Alternative Limb Project

              Това също е на Alternative Limb Project. Протеза с вградени колонки 🙂

Позитивните новини около нас, емисия I

Вчерашният клип с десетки австралийци, бутащи метрото, за да освободят заклещения крак на свой съгражданин, за нула време стана вайръл. И заслужено, защото синхронизираният акт на пичовете от Перт е свежа глътка въздух на фона на стандартните емисии.

Преди време си бях обещал да изцъкам един блогпост с позитивни, вдъхновяващи новини. Така и не го спазих и през последните месеци съвсем забравих за тази идея. Затова пък в момента имам и времето, и желанието, така че voila, десет новини, които да ви дадат лятна почивка от заобикалящата идиотщина.

1) Двете момчета, които се гмуркат, за да махат рибарски куки от телата на акули

Камерън и Мики не правят това за пръв път. Двамата често се гмуркат под вода и срещнат ли акули със забити в тях куки, ги обръщат наобратно. Временното парализиране им дава време точно да освободят животните. Пичовете споделят, че в 75% от случаите акулите са със забити куки и се налага интервенция.

Статия и снимки по темата

2) Ресторант с неми сервитьори отваря врати в Торонто

Различията са въпрос на нагласа и психология доста често. Ресторант “Signs” иска да докаже точно това. Заведението наема неми сервитьори и предлага менюта с вградено упътване как клиентите да си поръчат храна и напитки – на жестомимичен език.

 Видео клип

3) Ирландка печели 34 милиона евро от лотарията…и иска да дари 33 милиона от тях

Маргарет Лъфри вече е дарила 17 милиона на нуждаещи се хора, а още 12,5 милиона евро е заделила, за да подобри визията на родното й градче в Северна Ирландия.

Само допреди няколко месеца тя е била безработна и е живяла на държавни помощи, възлизащи на 70 евро/седмица. Именно тези преживявания я мотивират да постъпи така.

Вижте какво казва тя: “Знам какво е да нямаш абсолютно нищо. Точно затова раздавам парите – не може да ми липсва нещо, което никога не съм имала преди”.

Кратка статия за Маргарет

4) Мъж, загубил двете си ръце, отново може да свири на пиано след трансплантация

Заглавието описва ясно за какво става дума. Отново искам да обърна внимание на думи, този път на въпросния Ричард Мангино. Ето какво казва той:

“Сигурен съм, че мога да направя повече от много други хора. Защо? Защото имах подкрепата на музиката и дори сега продължавам да имам подкрепата на изкуството като цяло…разполагам и с увереността, че мога да върша някои злободневни дейности. Всъщност има доста неща, които вече правя, и които ми помагат да се справям с нещата на психологическо ниво. Всичко това е просто една огромна привилегия. На психологическо равнище, няма никаква разлика между това, което правят другите с ръцете си, и мен”.

Следващата стъпка на Ричард е да се научи да свири на китара.

Статия за Ричард

5) Южнокорейски активисти изпращат балони, пълни с шоколадови десерти, в посока Северна Корея

Около 200 активисти – смесица от южнокорейци и избягали от режима в страната си севернокорейци, опаковат 10 хиляди шоколадови десерта и ги пускат в небето. И докато направеното от тях едва ли ще е социално, политически и икономически ефективно, то все пак си остава симпатично.

Акцията не е изолиран случай. Въпросните активисти често изпращат различни материали или продукти по въздушен път (с балони!).

Статия за акцията

За финал искам да споделя най-новия пост от блога на ултраогромната платформа Reddit. В него се посочват т.нар. “random acts of kindness”, извършени в рамките на сайта. Някои примери са просто прекрасни. Вижте сами.

Twitch Plays Pokemon – интернет отново доказва шантавостта си

Какво става, когато:
– вземеш игра от бранд с култов статус
– съживиш я 16 години по-късно от официалното й пускане за Game Boy
– интегрираш я във водеща платформа за гейм стрийминг
– дадеш възможност на десетки хиляди души по целия свят да управляват какво щe се случи в реално време

Запознайте се с TwitchPlaysPokemon (TPP), най-новото дете на интернет, което е една идея по-странно, две идеи по-симпатично, и съвсем спокойно можем да го наречем  блестящ пример сред социалните експерименти и феномени.
Всичко започва преди малко повече от девет дни, когато анонимен потребител качва Pokemon Red/Blue в стрийма на Twitch. Реакцията е мигновена, отчасти поради култовия статус на Pokemon, отчасти и поради факта, че играта наистина се играе на момента, от хиляди души.

Процесът е едновременно прост и сложен. Потребителите въвеждат команди, които се отчитат от системата и се изпълняват в реално време. Това е всичко.
… и това далеч не е всичко, всъщност. Играта има два режима: анархия и демокрация. По време на анархия, всяка команда от всеки потребител  се отчита от системата и героят (Red) изпълнява покорно на момента. Само се замислете: десетки хиляди души избират една от опциите почти по едно и също време. В резултат се получава комична ситуация, в която героят прави стъпка наляво, после една надясно, хвърля предмети безразборно, самоубива покемоните си, или просто се върти на едно място.
Демокрацията решава този проблем, като осигурява изпълняване на команда само след изтичане на определен отрязък от време (20 секунди) и при налично мнозинство за въпросната команда. Лента над интерфейса на играта отбелязва какъв режим важи в момента и колко е нужно, за да се направи “преврат”. Играещите пък могат да пишат “демокрация” и “анархия” в чата, освен командите за игра, по този начин накланящи везните към един от двата режима.

Не толкова статистиките са феноменалното в случая, макар че 750 хиляди уникални играчи, постоянно играещи между 40 и 80 хиляди по всяко време на денонощието и 22 милиона посещения на Twitch стрийма хич не са за пренебрегване. Феноменалното е изграждането на различни “системи” (Анархия vs Демокрация), както и формулирането на уникален, неподправен фолклор буквално за броени часове.
Анархистите представят своя позиция, в която се твърди, че демокрацията е грешен подход към играта – бавна е и лишава от странни изненади, като случайните и безумни наименования на покемоните, хвърлянето (и безвъзвратно изгубване) на ключови предмети от играта, самоубиването на покемоните и нуждата от започване отначало. В отговор демократите изкарват манифест, в който са поместени статистики за това колко малък е шанса да се минат определени по-трудни части от играта в условията на десетки хиляди различни команди, които си противоречат.
Най-уникална е персонификацията на всеки елемент, преживян в играта. Покемоните имат различни качества и фолклорни особености. Мразеният от всички покемон играчи Rattata изведнъж получава култовото име “JLVWNNOOOO” след анархичен набор от букви. То еволюира в никнейма “Джей Лено” на свой ред.  Митологизацията продължава с Bird Jesus, или Pidgeot, растителен покемон с името “x(araggbaj”, набързо променено на “xCabbage”, Rick Gastly (Gastly), “AATTVVV” (All Terrain Venomoth като заигравка с факта, че покемонът лети) и много други.

Не се минава и без религия. В играта героят може да избере между два фосила на древни покемони – Helix и Dome. В случая на Twitch Plays Pokemon анархо-изборът води до Helix фосила, който е Бог за много от играещите. Dome и домо-сите се смятат за еретици, и между двете фракции, подобно на анархистите (с официален символ Bird Jesus) и демократите (с официален символ The False Prophet – Flareon), често избухват спорове.

Феноменът излиза извън гейминг средите за нула време. Масивно количество медии следят развитието му. Художници рисуват изображение след изображение. Популярни уеб комикси като xkcd и CTRL+ALT+DEL отразяват налудничавостта на това явление. Официален отговор от Рекордите на Гинес заявява, че изготвящите постиженията обмислят включването на TPP в следващото издание. Шантавото ново интернет-дете буквално смила всичко случило се в мрежата през все още ранната 2014.

Якото нещо на нета е, че винаги може да те изненада. И докато за много хора TwitchPlaysPokemon е общ събор на хора без работа и полу-лоботомити, то ако се вгледаме малко по-навътре в случващото се, ще видим един адски интересен социален експеримент, правещ разрез на важни фрагменти от съществуването ни. Събрани в миниатюрните девет дни.

Полезни линкове:
Стриймът в Twitch.
Google трак на прогреса и текущите цели в играта.
Събредит TPP в Reddit.
Удължена история на TPP.
Уникална картинна митологизация на случващото се в играта.

Недотам известни, но красиви: Animal Edition. Vol.1 птици

Светът е огромен и животни дебнат отвсякъде…за наше щастие. Колко точно са щастливи те от съжителството с нас е съвсем отделна тема. Онтопикът е следният: още от малък се интересувам от фауната и нейните прекрасни представители от континент на континент. Енциклопедии, гледане на животни, четене на Джералд Даръл и прочие ме научиха да уважавам и да се възхищавам на дивите животни, с които имаме щастието да споделяме едно и също пространство. Затова през идните дни ще поствам животни, които са недотам известни, но адски красиви. Първият пост е за птиците.

Това е кралски лешояд, или разбиването на пух и прах на всяко смятане, че лешоядите са задължително грозни. Широко разпространен е в почти цяла Южна и Централна Америка, но в последно време представителите намаляват поради изсичане на горите. Една от теориите за името му е, че в легендите на маите птицата е била крал, който е изпращал посланията на боговете до хората и обратното.

Докато още се намирам в южноамериканска територия ще спомена и Хоацина, може би топ 3 от най-любимите ми птици. В малкото му телце от 60-ина сантиметра се крие цяла загадка, защото учените още не са открили какви точно са корените на неговата еволюция и с кои (други) семейства птици има общо. Фън факт: взимането на ДНК проби само е усложнило ситуацията.

Минавам на север в и се установявам в по-източните територии на САЩ и Канада. Там може да намерите тази синя сойка, която е може би най-красивият представител на семейството си. Тежи между 70 и 100 грама и е доста мъничка – рядко ще видите над 25-6 сантиметров представител. От Флорида до Онтарио, завиждам на градовете за сойките, които летят около тях. Не, че нашите сойки са грозни, де 🙂

Малко почивка от континенталното идва с Голямата фрегата, която кръжи около острови и крайбрежия до Тихия и Атлантическия океани. По-малкият вариант на т.нар. Magnificent frigatebird (фън факт: наричана Man o’ War), Голямата фрегата все пак е достолепна с големина на тялото до метър и размах на крилете два метра – два метра и половина.

Южна Америка просто е пълна с прекалено хубави птици. К(в)етцалът не прави изключение и да, има общо с митологията и Кетцалкоатъл. В съвременна Гватемала пък е не само национален символ – на него е кръстена и националната валута.

Няма как да избегна и Многоцветното лори, което е широко разпространено в Австралия, Нова Зеландия и дори Хонконг. Лоритата, като истински папагали, са с доста ярко оперение, но това, което е характерно за тях, е че почти неизменно летят по двойки. Много рядко може да се видят ята от тях и това е само временно явление. Австралийските фермери понякога не са им фенове, защото лоритата могат да бъдат истинска напаст за овошките. Е, поне са красиви, нали 🙂

Последното включване е от Лилавогушата синявица, национален символ на Ботсвана и Кения, и една от най-красивите африкански птици. Саваните и териториите на Субсахарска Африка осигуряват на синявицата достатъчното количество буболечки, скорпиони или пък гущери.

Няма да издавам какви ще са следващите животинки, но ги очаквайте 🙂

Аюбован, културен шок! vol. 2

След малко по-социалните ми впечатления от Шри Ланка е време да премина в по-стандартните полета на туризма. Островът не е особено голям, но има много разпокъсани забележителности, така че тези девет дни не ми стигнаха за целия. Според повечето местни, а и по-професионални туристи, ако искаш цяла Ланка, трябва да си заделиш едни хубави две седмици. Ето карта с по-големите градове на страната. Маршрутът, който аз посетих, е по-западно брегово и централно ориентиран и минава през Негомбо, Коломбо, Анурадхапура, Поллонарува, Кенди, Сигирия и Дамбулла и най-накрая – Нувара Елия.

Преди всичко ми се иска да започна с храната на ландците (отново: за да не ги бъркаме с ланци!). Естествено, тя е люта, но по-голямата част от нея е люта в измерения, които не познаваме и които поне за един европеец могат да доведат до обезвкусяване на цялата храна поради подправеността. Ако кажеш на шри ландец да ти препоръча нещо не-люто, той ще го направи…и ще получиш ястие, което е все пак лютивичко. Има сума ти традиционни ястия и продукти из магазините и е хубаво да пробвате колкото се може повече от тях. Ландският алкохол се нарича арак и може да е от захар или кокос, силата му е около 32 градуса и има вкус на ракия плюс уиски, но много по-мек и ненатрапчив. Бирите (джинджифиловата е безалкохолна и лютичка) също си заслужават, като има някои с приятните 8,9% алкохол, но като цяло алкохолът е доста скъп като за Ланка (т.е. от 3-4 долара нагоре за бира в повечето случаи).

Специално внимание обръщам на плодовете: шриландците ядат супер много плодове, сутрин, обед и вечер. Независимо дали сте в хотел или не, пригответе се за ударна доза манго, папая, банани и ананаси. Някои от тях – произведения на изкуството. Особено бананите са уникални – в Ланка има редица видове, като най-симпатични са ултра-малките бананчета, не повече от 7-8 сантиметра, които са и най-сладки. По улиците пък е фраш с плодове, чиито имена така и не можах да запомня, и продавачи на кралски кокоси. Те са супер колоритни със своите ножове най-различен тип и разфасоват кралския кокос така, че да можете да пиете от горната му част. След това кралският кокос се реже почти изцяло, за да се стигне до пласта вкусен плод на дъното му, който прилича на мъничка чинийка от кокосов плод. Ако пък сте достатъчни щастливци като мен, съседите ви ще ви носят някое и друго интересно ястие като тези макарони с редица зеленчуци и специфичен ландски омлет отгоре.

Поклонниците носят цветя, най-често – лотуси в храмовете

След като храната е покрита, време е за типичния туризъм. Няма да разказвам за историите около всеки обект, защото ще стане твърде дълго. Но ги потърсете, защото има някои прекрасни исторически особености!
Най-голямата ми любов от Ланка се нарича Сигирия. Това е изумително красива област с над 200-метрова скала в сърцето си. Качването е поне един час нагоре, пълно е с други туристи от цял свят, маймуни и катерици, навсякъде около теб има древни площадки и остатъчни руини. По стените има страхотни фрески, някъде там е и Огледалната стена, която не можах да снимам, а лъвските лапи известяват за последния етап от изкачването. Гледката отгоре е изумителна и си заслужава умората и блъскането дотам. Единственият проблем е ако дъждът реши да покаже лицето си от облаците, защото и без това тесните и хлъзгави стълби утрояват усложняването на изкачването.

Най-различните руини и дагоби (местно име: ступа) около Анурадхапура са нещо като Tomb Raider в реален живот, само че на открито. Индиана Джоунс би се побъркал от кеф и със сигурност би желал да влезе в Руванвели Сая например, или поне в Абхаягири дагоба. Нацелих неделно честване в Руванвели Сая, и бялата й хипнотична фасада бе допълнена с облечените в бяло поклонници, сигурно стотици, ако не и две-три хиляди. Беше нещо неописуемо. Освен дагобите, в Анурадхапура има редица музеи, а руините са както езера (като Близнашките езера (Куттам Покуна) или Слонското езеро), така и остатъчни жилища на будисти или оризови корита, изхранвали стотици от тях. Интересни са Сандакаха пахана (moonstones на английски) и архитектурата около тях е прекрасна. Самите пахани ми напомнят на отрязана наполовина самсара и за щастие едно местно момиче ми обясни концепцията на всеки един, дори и миниатюрен, елемент от тях.

Доста хубаво място покрай Анурадхапура е и Исурумуния, която е един от най-древните храмове в Шри Ланка. Легендарният крал Тисса, един от най-ранните владетели и на древна Ланка и любител на архитектурата, е построил това място преди близо 2400 години. Исурумуния не е голяма, но има едно много особено излъчване на спокойствие и уединеност.
Кенди е нещо като перлата на централна Шри Ланка. У мен предизвика асоциации с Велико Търново поради някаква причина, може би заради някои издигнати части на града, от където можеш да го видиш целия. Разходката около езерото е много забавна, стига да не е тъмно, защото тогава човек се пребива поради липсващи плочки или хлъзгави мостове (доказано: от мен). Задължително посетете фабриката за батик над града, за да ви се обясни технологията, а и да си вземете нещо за спомен. Най-красивото нещо тук е Храмът на Свещения зъб на Буда, който си е един огромен комплекс. Поклонниците са огромни тълпи, смесени с множество туристи тук, така че се въоръжете с лакти и търпение. Казвам лакти, защото два пъти в деня има свещени ритуали за по петнайсетина минути и тогава тълпите се превръщат в кипяща маса от хора, всеки от които желае да е по-близо до монасите и реликвата. Аз поне се почувствах като в едно лепкаво, облечено почти изцяло, пого от деца, възрастни, ниски и високи, чужденци и ландци…но пък беше забавно!

Орнаментирането на много места е удивително

Дамбулла е друго особено религиозно наситено и старинно място. Посрещнати от златната статуя на Буда, която е съвсем нова, ви очаква изкачване от двайсетина минути към пещерите на Дамбулла. Пригответе се за спиращи дъха конструкции, направо извънземни фрески и стенописи, множество статуи на Буда – включително лежащият “спящ” Буда от камък, голям 14 метра, както и монументи на древни ландски крале. Подходих с Дамбулла с подозрение след всички храмове, които посетих, но след Сигирия, за мен това е най-важното място за посещение в Шри Ланка. За жалост от Кенди нагоре (посока Сигирия и Дамбулла), туристите се увеличават наистина много, и се пълни с руснаци и азиатци. И докато не искам да дискриминирам, точно тези два типа туристи са най-шумните, несъобразяващи се с културните обекти и правилата в тях, и въобще антипатични.
Каакто и да е – посоката ни вече е Нувара Елия. Спомняте ли си онази Шри Ланка, която е 40-градусова, с влага във въздуха, изгарящо слънце и прочие? Забравете я. Пътят към Нувара Елия минава през чаени плантации, изумителни върхове, крайпътни сергии, мъгла и дъжд и лъкатушещи пътища. Температурите падат до 10 градуса, планината е навсякъде и се провира през ноздрите ви с всеки дъх. Задължително посетете чаена плантация, за да ви се разкаже (от симпатяги) за това колко вида чaй има (колкото по-ситносмлян, толкова по-силен) и за техните особености (черният ферментира, зеленият – не), и други симпатични факти.

След като е покрито религиозното и историческото, време е за малко флора и фауна. За жалост не можах да посетя Яла или някой друг огромен природен парк, но вместо това имах щастието да мина през:

1) Ботаническата градина в Перадения. Това място е огромно, но в най-тоталния смисъл на огромно. Различните части от градината греят с различна красота, като пътеката от кралски палми, или пък един квадрат, в който всяко дърво е ето толкова отрупано с прилепи, които летят доста успешно. Засякох и сватба и ми казаха, че много двойки използват красотата на Ботаническата за своите сватбени фотосесии…което, мисля, е разбираемо.

2) Милениум фондацията за слонове, която пък е близо до Пиннавала (която не посетих, но е задължителна в един нормален маршрут). Безпроблемно можеш да яздиш слон срещу известна сума (варираща от това колко точно да продължи язденето, дали искаш после да го изкъпеш и нахраниш и т.н.), след което да посетиш малкия музей на слона. Искаше ми се да пусна Раджа на свобода, но не съм сигурен дали би се оправила, а и изглеждаше привързана към хората там. Полезно е и да се научи някоя и друга дума на слонски език…както и разликите между азиатския и африканския слон, или пък факта, че всеки слон може да има само по двама приятели-обучители.

3) Зоологическата градина в Коломбо. Не съм особен фен на зоопарковете, но Шри Ланка е толкова разнообразна откъм животни, а и хората толкова ги обичат, че мислех, че ще е нещо различно от традиционното. Истината е 50/50, защото имаше някои животни в доста измъчен вид, но други бяха в доста добро настроение – или мързелуващи на воля, или надменно гледайки посетителите от някоя и друга скала. Други бяха достатъчно радостни, за да танцуват пред нас. За жалост, както винаги, се намира по някой идиот, който да дразни и крещи на животните, само защото са зад клетка и той се чувства силен и в превъзходство. За щастие върху тази жалост, въпросният мъж набързо беше скастрен от персонала и си затвори устата 🙂

И сред животните има пътуващи на стоп

Постът стана дълъг и затова няма да добавям тук препоръките си за бъдещи пътуващи натам. Това ще стане в трети и последен (обещавам!) такъв, защото има доста клопки с туризма  в място като Ланка и е хубаво човек да е наясно. Също толкова добре е и да бъде по-адекватен турист спрямо местните, а не надменният западняк, който е господар на света. За това – до следващия пост!

Аюбован, културен шок!

 Колелата на самолета удрят в спечената земя на летището в Коломбо. Добре, а оттам нататък – какво? Какво ли не, е отговорът и в следващите два поста ще се опитам да синтезирам многобройните си учудвания, очарования, втрещявания и всички други емоции по време на краткия ми престой в Шри Ланка.
Запознаването на човек с Шри Ланка преминава през три етапа. Първият е съвсем началното сблъскване с жегата, врящата глъчка и многоцветността на тълпите пред летището. За втория са нужни между 15 и 30 минути и това е свикването с обърнатото движение и тоталния хаос по пътищата. Третият може да е въпрос на часове или дори на дни, и тук става дума за разбирането на начина, по който функционират шриландците (ще добавям по едно д, защото ланци все пак звучи като нещо друго).

Ако някой ви каже, че иска рязък прилив на адреналин, забравете за парашутизъм, бънджи и подобни конвенционалности. Вместо това го пуснете за трийсетина минути по улиците на страната. Тук светофари има веднъж на 100 километра, а дори в столицата Коломбо те са кът (ако приемем, че се спазват въобще). Пътищата масово са двулентови с по една лента за всяка посока на движение и приютяват наистина огромен поток от превозни средства. Знаци също почти няма, освен в редки случаи като преминаващи слонове. Пешеходните пътеки са примамливи, но едва ли някой ще спре, за да минат пешеходците. Затова и много често има полицаи, специално стоящи около пешеходните пътеки и гарантиращи безопасно пресичане.
Шриландците имат удивителната способност да разбиват всяко платно на две. Така задминаващите превозни средства биват на свой ред задминавани магически чрез влизания в насрещното, разминаване на една боя разстояние и множество други маневри на широчина тип „малка квартална улица”. Тротоари дори в някои по-големи населени места няма, има 40-50 сантиметрово пространство за ходещите по джапанки или пък направо боси пешеходци. Това пространство понякога се използва като буфер за сгъчкване на още повече превозни средства в едното платно.

Може би 70% от трафика в Шри Ланка се състои от мотори и най-вече от уникалните тук-тук. Тук-тук са с три гуми, във всякакви цветове, внасят се от Индия, влачат се с между 20 и 50 км/час и са най-якото возило, което съм ползвал. Вътрешната и външната част на един тук-тук са поле за изява на неговия шофьор. Седалките отзад са изрисувани в тигри или дракони, оставени са чисто черни, боядисани в зелено, със златни райета по тях и прочие ексцентричности. Истинският карнавал е навън – религиозни послания, марки, крилати фрази, Че Гевара или Боб Марли, всичко това може да бъде забелязано по фасадата на тук-тука.  Рейсовете са царете на пътищата. Идват в три цвята – червени, бели и сини, всички очукани и извадени от 60-те. Червените са правителствени линии, а белите и сините – частни. От тях често висят пътущи шриландци, защото са претъпкани до изкривяване на физическите закони. Всички автобуси са продукт на индийската TATA Motors, която е и най-популярната марка тук. Ландците са влюбени в азиатските коли и Тойота, Мицубиши, Исузу, Киа и Нисан се ползват с особена почит.
Навсякъде около пътищата пък може да се видят билборди и плакати с президента на Шри Ланка. Общото между всички тях е, че 1) графичната им обработка е пълна скръб и 2) представят президента в епични пози и моменти. Ландците обаче явно като цяло си падат по него и често окичват по домовете си сини ленти – цветът на управляващата партия (опозицията е в зелено, президентът задължително трябва да е будист).

За храна ще говоря в другия пост, но отбелязвам, че сергиите често надхвърлят дори очакванията на заклетите любители на плодовете и зеленчуците

Що се касае до хората…ландците са най-комуникативните, сърдечни, интуитивни и темпераментни хора, които съм срещал. От бъбренето от тук-тук на тук-тук по време на задръствания, през факта, че нито веднъж не видях шриландец да откаже на друг помощ, независимо с какво се занимаваше, до постоянните приятелски докосвания (я потупване по рамото, я прегръщане), ландецът има нуждата да е социален. Поклащането на главата, което е характерно и за индийците, важи с пълна сила и тук и е неизменна част от комуникацията. Интуитивността на тези хора е феноменална, учтивостта – направо плашеща.
Не са лишени от тъмните си страни, естествено, като две отличаващи се са меркантилността им и избухливостта им, лесно водеща до агресия. Второто като цяло е свързано с това, че ландците могат да завъртят емоционалния си компас на 180 градуса преди да се усетиш, поне по моите впечатления. Макар че спрямо туристи и особено белокожи са много по-сдържани в изблиците си. Ако един ландец се привърже към вас, знайте, че е готов да направи почти всичко, дори да ви познава от пет-десет минути. Ако като чужденец покажете, че знаете дори десетина простички думи, очите му светват и той енергично и доволно поклаща главата си и жестикулира весело (жените пък се кикотят и мятат закачливи погледи).

Интересна е и стереотипизацията при половете. Младите жени са слаби, но с течение на времето наедряват. Поради живота в бедност и усиления физически труд е сложно да преценя точна възраст, но след 30-ина жените стават доста обемни. Може би това се корени във факта, че около тези години те вече имат по 4-5 деца. Повечето от жените са – нека сме си честни, грознички, но тези, които са красиви, са еквивалента на двутонен шамар през лицето. Мъжете са жилави, кльощави и гъвкави, независимо от възрастта си. Дебелите сред тях са нищожно количество. Децата са жизнени, шумни, пъргави и любопитни, на моменти нахални. Сред популацията за жалост се ширят множество зарази поради покъртителните условия на живот за голяма част от нея. Над половината от шриландците са диабетици, множество от тях са с конюнктивит в различен стадий, обривите са обичайна гледка, проказата също отбелязва присъствие.
Доста странен е факта, че много често физическият труд се заплаща по-високо от офис работата. Офисните длъжности на средно ниво носят по 250 долара на месец, докато физическото натоварване осигурява по 300 и нагоре. Огромна част от работата в Шри Ланка се върши на ръка поради технологичната и индустриална изостаналост на страната. Има една уникална атмосфера на всеобща заетост – почти няма просещи, безработицата е около 5,4% (и то по данните на опозиционен вестник). Всеки върши някаква работа, била тя странна за нас (като например момчета, които само опаковат торбите с покупки в супермаркетите). Докато ние често комбинираме няколко функции и задължения в едно при работата си, ландците по-скоро действат разделно. Военните и някои други прослойки се радват на особена почит…

…същото важи и за образованието. То е задължително за всички и училището започва от 5-годишна възраст. Задължително изучаем език във всички училища е английският, но много ландци не го знаят никак добре. В повечето училища първият е синхалски, но мюсюлманските и тамилските даскала нямат синхалски, а съответно техния си език (интересното е, че все пак запазват задължителния английски). Частните училища са доста популярни, но и адски скъпи – приемен изпит от около 2500 долара, следван от вноски по 250 долара на всеки три месеца. Учебната година се състои от три срока по три месеца, с по един месец почивка между тях. Униформите са задължителни и различните училища имат различни униформи.

Маймуни щъкат навсякъде, особено около храмовете и туристическите забележителности

За мое щастие успях да присъствам на час по спорт. Един ден тръгнах по бреговата ивица край морския курорт Негомбо и след като бях достатъчен късметлия да тегля лодка от водата към брега с пет ландци (един от които тук-тук шофьорът ми), забелязах няколко деца в ето тази конфигурация. Оказа се, че това е игра на елле, доста популярен спорт в училищата. Влях се в редиците на стотина бъбрещи, викащи и шаващи малчугани, и отново останах възхитен от гостоприемството на тези хора, когато учителка в ярко сари ми предложи стол да седна до нея да ги гледам. Играта на елле беше интересна, но еднакво вълнуващи бяха и наблюдаващите ученици. Някои от тях крещяха в подкрепа на отбора си, други бяха изнамерили стъклени шишета от водка и потракваха с камъни по тях, сякаш са тъпани, трети коментираха еллето по „микрофон” (с невъоръжено въображение – просто бамбукова пръчка). В Шри Ланка всичко – от пътищата до хората, е в движение, и никой не може да си позволи да е безучастен.

В движение са и многобройните животни. Катерици, маймуни, костенурките (Вадда, който храних със смачкани банани и накълцана трева), птици и гущери, раците по бреговете (прекарах два часа в опит да изровя някой от дупките, в които се укриват под пясъка), кравите навсякъде из градовете…и най-вече кучетата. Последните са тъжна гледка – кльощави, почти всички крастави, с липсващи парчета плът от телата им, озъбени и разпръскващи зараза. В някои градове няма кучета, но в туристическите селища ситуацията е много тежка. Повечето от тях нито гонят хора, нито хапят, нито реагират дори ако минеш на сантиметър от тях – ефект от съществуването в подобно специфично общество, явно. Положението е съвсем различно през нощта, когато те освирепяват и атакуват на глутници.
Какво още друго има в нощните шриландските градове ще разкажа в следващия пост, в който ще поразгледам и някои от по-интересните туристически обекти в Шри Ланка. С бонус някои препоръки за бъдещи желаещи за посещение на острова 🙂

Ylvis – The Fox

Принципно рядко пиша за рандъм глупости, но Ylvis – The Fox просто си заслужава отделен пост с пет реда.

Това е най-малоумният и забавен с идиотската си гениалност клип, който съм гледал. Да, отвъд очарователната кретения на “Gangnam Style”, който избухна преди известно време (докато не писна на всички до откат).

Тук става дума за норвежци, които се занимават с лингвистичния казус какво точно казва лисицата и как. Допълнителни бонус точки за това, че обожавам лисици. И за текста.

Lo and behold, Internet, a new master has arrived: