Отварям кена и пръските от 9%-овата бира скачат в спокойната нощ с приглушен съсък. Отпивам, а по средата на глътката ми едно бабе профучава пред мен.
Хубава работа. Ето ме, клатещ краката си, две хилави и космясали парчета месо над метална ограда. Ето я и бабката – прави обиколки, нищо че е на едно седемдесет и пет години, че и повече.
Искам да се почувствам или впечатлен, или засрамен, но не намирам сили за нито едно от двете. Просто пак отпивам от кена и прокарвам нокът по тенекето.
—
– Защо си толкова зрял? – пита ме Ва през сълзи, очната ѝ линия леко замазана. В апартамента ѝ сме, тя все още не е напълно изтрезняла и ръкавите на суичъра ми са подгизнали от хлипането ѝ. – Как успяваш?
Някаква част от мен иска да сподели с нея, че съм един изключително незрял кретен и най-вероятно процентите алкохол в кръвта ѝ водят до подобни заключения. Една малка част от мен желае да се съгласи в непохватен опит да се мисля за по-велик, отколкото съм.
– Ям поне по двеста грама зрял ананас на ден – отговаря трета част от мен, която печели в крайна сметка. – За грубо казано 90 долара на месец си гарантирам лукса да съм адекватно човешко същество. Що не пробваш и ти?
—
Обратно към оградата и вече настанилата се липса на тичащи баби.
Понякога имам чувството, че ако имах двеста хиляди долара, щях да си платя за лукса да се разкарам от всичко живо за две години. След месец сигурно щях да искам да се гръмна, но нямаше да мога, защото съм далеч от цивилизацията и преди това не съм се сетил да взема нещо, с което да се гръмна със себе си.
Може би трябваше да формулирам тази логическа последователност, за да докажа на Ва, че съм просто един обикновен идиот и че е нужно да спре да плещи глупости. Ананасите звучат много по-неутрално, обаче.
Освен това можеш да се разкараш от всичко живо и безплатно, ебати.
Някъде около момента, в който бирата ми е преполовена, телефонът ми извибрира два пъти един след друг.
Ситуация 1: японка, която обича да играе шуутъри и Battlefield, за да разпуска от работата си като медицинска сестра.
Ситуация 2: американец, който отива до Швейцария, само за да се разведе и да започне мечтата си да има собствена градина в центъра на Филаделфия.
В друго „понякога“ се възхищавам на това колко различни и все пак еднакви можем да сме всички. Какво би станало, ако препоръчам на американеца да играе по два часа Battlefield всеки ден, а на японката ѝ препоръчам да засади мушкато след съботния скалпел по тялото на пациент?
—
– В последно време ме е страх да излизам навън – изправя се Ва, след което си сипва чаша вода. Сега осъзнавам, че задникът ѝ е станал малко по-голям, отколкото беше в началото на годината. – Чувствам се адски самотна. Все едно нещо е готово да ми открадне дъха всеки момент. Затова искам да си стоя само тук, и това е.
– Чакай, не е ли логично да се чувстваш самотна вкъщи – питам я. – Освен това, отпрала си по-голям задник отпреди. Да няма връзка между двете?
Ситуация 1: Ва хвърля пластмасовата чаша по мен и разплисква останалата вода по леглото си.
Ситуация 2: Ва оставя чашата върху хладилника и ми тегли един шут с крака си, облечен в доста прилично изглеждащ чорапогащник.
Печелившият е ситуация 2, което малко ме разочарова, защото този сценарий се случва достатъчно често и без това.
– Не бях такава преди – отмята тя част от бретона си. – Искам да върна себе си от преди, не харесвам себе си „сега“.
– Честно казано, и аз – признавам си и повтарям, защото първоначалната ми реакция явно не вдъхва доверие. – Сериозно. Някъде преди три години бях доста приличен.
– Какво трябва да направим?
– Никаква идея. Като начало, на теб ти трябват повече хора, а на мен – по-малко. Ти трябва да спреш да се сравняваш с другите толкова много, аз трябва да започна да се сравнявам с тях малко повече – протягам ръката си и масажирам прешлените на врата ѝ, докато се опитвам да проследя тъпата линия на мислите си. – Просто крайният ни резултат е един и същ, но начина, по който стигаме до това да не се чувстваме окей със сегашното си „аз“ е различен.
Нито аз, нито тя разбираме напълно какво бръщолевим, но поне сме наясно, че нещата не са тотално наред. А това, ако трябва да сме честни, е добро начало само по себе си. Проследявам плавната заобленост на шийните ѝ прешлени, а колите от булеварда до апартамента ѝ се опитват да ни подскажат някой и друг отговор с мимолетно преминаващите си мърморения.
—
Ситуация 1: отговарям на японката и кълчотя пръстите си по японската клавиатура.
Ситуация 2: пиша на американеца и бързо тракам с нормални буквени комбинации.
Не избирам нито едно от двете, допивам си бирата и изчаквам да видя дали няма да засека още някоя баба, която да ме накара да се почувствам тъпо за това колко съм мързелив. Това не се случва, защото дори в Япония едва ли огромно количество баби тичат около полунощ.
Пъхам кена в джоба на якето си и се запътвам обратно към вкъщи. Още една вечер без особени поуки, но това, предполагам, е окей до известна степен. Поне кутията ананас ме чака в хладилника.
Bad apple 