Дзен, Праскови и Традиции: Поглед към една по-провинциална Япония

Как ли изглежда лобното място на един от по-популярните японски фолклорни герои? Какво е да си част от дзен ритуал? Защо буквално всяка праскова по дърветата там е „облечена“ в ето такива пликчета?

Часът е едва 5 сутринта, но навън вече е общо-взето ясен ден. Мятам издутата раница и се запътвам към гарата възможно най-бързо, за да избегна потния ад на час пика. След това ме очакват няколко часа в уютно хладен автобус на фона на шамар от 34 градуса и 80% влага, от който вече са умрели 11 човека. Последна спирка: Шоо, Окаяма (с дълги о-та).

Шоо се смята за лобното място на Кинтаро (пак с дълго о), дете със свръхчовешка сила, чийто най-добри приятели били планинските зверове. Ако се чудите как е представен в легендите, ето един пример:

(Между другото, феновете на Mortal Kombat може да се сетят за четириръкия здравеняк Кинтаро. Вдъхновението за създаването му е именно този мини-Херкулес 🙂 )

Честно казано, не знам нищо друго за Шоо. Освен приблизителната му локация, де:

Преди няколко седмици обаче, от водещият японски туроператор JTB са ме поканили на т.нар. мониторинг тур. Местните в Шоо и околните градчета са любопитни какво би привлякло чуждестранни туристи наоколо.

Ах, този проблем: как да привлечем повече туристи в по-малко знайните кътчета от провинцията…

Той е валиден за всяка държава, но в Япония ситуацията е особено тежка. Има толкова много места, където най-неочаквано изникват интересни преживявания и причини да наминеш.

Ето и как протече тестовият двудневен тур.

Ден I

След отскок с местни прасковени тарталети ни очаква доза Шинтоизъм в храма Катсумата. Отварям скоба, че на японски „Катсумата“ се пише 勝間田, а Шоо е 勝央. Общото между изписването на двете е канджито 勝, което означава „победа“. Затова и местните смятат, че моленето в този храм води до повече късмет и житейски победи от където и да е другаде в Япония.

Храмът е мъничък, но ми харесва. Започваме с ритуал…

…който включва и нас самите по някое време:

Бяха ни разяснени и някои основни правила относно етикета в храма. Защо не се стъпва по самата пътека? Защото боговете ходят по нея. Как се молиш – колко пъти се покланяш, колко пъти ръкопляскаш, преди да дръпнеш камбаната и т.н. и т.н.

След това директно скачаме на друг фрагмент от традиционната японска култура: мини матча-церемония. Над 70-годишната ни домакиня е жизнерадостна, бъбрива и повече от остроумна. Сетът изглежда простоват:

…но това е само, ако не са ти обяснени някои неща. Като например лъжичката, която е била проядена от буболечки, но после възстановена и “запълнена” със специална смес от злато, сребро и платина. Това е част от т.нар. вековна практика kintsugi, според която счупени съдове се слепяват или запълват с подобни нишки. Ето я и отблизо:

От една чаровна възрастна жена и интериор от кимона, матча и традиции, се гмуркаме в селскостопанския свят. Там ни очакват три пъргави бабета (и две котки) и тяхната мини-ферма.

Какво правим тук?

Ами…зарзават.

Окей де, не зарзават. По-скоро запретнахме ръкави, набрахме яко краставици и тикви от градината, и си направихме японския вариант на кисели краставички и ъ…кисела тиква. Затова и в хладилника ми в момента има едно кило от тези симпатяги, ама не от тези с лютите чушлета, че ми идват малко вповече.

(Ако искате рецепта, свирнете в коментарите.)

Какъв е най-добрият начин за отмора след убийствената жега и брането на зеленчуци под сърдитото слънце?

Онсен или японски минерални бани. Пипкавият елемент с въпросните онсен е, че някои от тях забраняват влизането, ако имаш татуировки. В този случай имаше точно такова правило, затова с лисичите ми лапи кривнахме малко и се намърдахме до ето този симпатяга:

Онсен за крака, ха! Тематичен като форма, този извор си висеше на публично място до улицата и нямаше никакви ограничения спрямо това кой може да си топне краката в него.

След малко по-дълга почивка под климатиците в колибата ни се оказа, че са ни запланували една много специална вечеря. Такаши и Йоко – местно семейство, държат мини-ресторант на втория етаж от къщата си сред оризовите поля.

Вместо типичният безличен ресторант или хотелски менюта, насред уютна атмосфера и приятна компания, Йоко надмина себе си и ни поднесе…

…крехко месо в сладка панировка от тофу:

…прясно уловена скумрия сред зелен лук, подправки и ориз (оризът е отдолу)

…и редица други ястия, кое от кое по-вкусни. Освен талантът на Йоко, мисля, че значителен фактор играеше и факта, че повечето от съставките идваха от късчето земя на Такаши и Йоко. Зеленчуци, месо, яйца, ориз…

Предоволен от цялостната програма, при завръщането ни в колибата се проснах на футона и скоро заспах. Очакваше ни ставане в 5 часа, за да бъдем част от една друга магия:

Дзен церемония в спокоен будистки храм.

Ден 2

Май не ви представих колибата, в която отседнахме. Казва се Okayama Farmers’ Market North Village. Понеже отседнахме през делничен ден беше по-скоро пусто. Въобще не обърнах внимание, защото в мъгливата магия на пет сутринта, колибата ни сякаш бе излязла от някоя приказка:Същото можех да кажа и за храма, надничат иззад пелената на сутрешната мъгла:

Без съмнение, това се превърна в любимата ми част от тестовия тур. Практикувам випассана медитация и си нямах никаква представа как протича дзен вариантът на медитационната практика. Ръководени от трима монаси, заедно с още 30-ина човека направихме едно кратко “седене” от десетина минути. Местните будисти също дойдоха и се включихме към техния напев, огласящ стените на малкия храм.

След дзен усамотението на медитацията ни бе поднесена сенча. В духа на нескончаемите церемонии, сенчата първо бе внимателно приготвена от майстор, а после ни бе поднесена от жени, облечени в семпли кимона. На всяка дървена масичка имаше по три чашки – по една за всеки присъстващ. Подобно на някои наши традиции, и тук при поднасянето са важни нечетните числа – 1, 3, 5 и т.н.

След сенча сеансът се отправихме към столовата за аскетична закуска в будистки стил:

Естествено, имаше някои правила. Започва се с един напев преди хранене, и се завърша с друг след него. Ядеш колкото се може по тихо и не говориш по време на хранене. От двете зеленчукови късчета (в жълто) оставяш едното. Защо? След като си изядеш оризовата каша, сипваш чая, спускайки го по клечките за хранене в купата. След това използваш второто късче за да “изчистиш” останалия ориз от купата. Едва тогава може да го изядеш, а сипаният в купата чай го изпиваш. 🙂

Обон е будистки празник, в който се чества паметта на мъртвите. Има известни регионални вариации на това кога се чества той, но най-често това се случва в средата на Август. Понеже нашата визита бе близо до честването му, приготвихме ето тези фенери:

Монасите ни дадоха нужните материали (както се сещате, не е кой знае колко трудоемко) и всеки написа (или нарисува) по нещо лично. Фенерите ни ще бъдат пуснати сред тези на местните след около две седмици, когато настъпи самият Обон.

След духовното преживяване в прегръдката на мъгливата сутрин, под жежкото слънце се отправихме да берем праскови. Както споменах и преди, Окаяма е известна като Кралството на Прасковите в Япония. Гроздето тук също е известно в цяла Япония, но прасковите взимат короната.

Спомняте ли си, че споменах как всяка праскова си има по едно хартиено пликче?

Не се шегувах:

Първоначалната ми мисъл беше: “Еми, да, сигурно помага като контра на всички буболечки, вредители и прочие!”

Бързо получих пояснение от симпатичния дядо, който отговаряше за контрола на градината. Торбичките са измислени, за да може прасковите да останат специфично бели – символът на продукцията на Окаяма. Единственият отвор е от долната страна на прасковата – той позволява за леко розовеене, което указва, че прасковата е узряла.

Ето как изглежда една окаямска узряла бяла праскова:

Подобни праскови са бая скъпи (нещо от типа на тройка за осемнайсетина лева). Беше много мило, че ни дадоха да си изберем по пет праскови на човек като подарък. Желаещите можеха да си купят допълнително за по 150 йени (около два лева) парчето 🙂

С това и краткият ни двудневен тур приключи. Дискусията относно фийдбек, впечатления, предложения за подобрение и прочие се състоя в къщата, която Ая – една от местните, е получила като завещание от наскоро починалата си баба.

Възхитително място, честно казано – дървено изящество на над век, изпъстрени с традиционно наследство от изминали японски ери.

От ето такива красоти с пейзажи и жерави…

…до истински антики в лицето на подобни старовремски чадъри:

Интериорът също е издържан в традиционен японски стил. Съзерцавайки го усещаш хода на времето и как днешните ти преживявания са просто мимолетен миг в грандиозния пъзел на вековете:

Ая е в процеса на краундфъндинг кампания за реновация на това магично място. Идеята ѝ е да обнови някои елементи и да ги комбинира с духа на традициите. Дали ще са японски или чуждестранни туристи, AirBnB или друга платформа – според мен няма значение. Огромната къща предлага очарование, което според мен ще се оцени ако не от всеки, то от повечето пътешественици.

Вкусен обяд в подобна атмосфера, изчерпателни дискусии относно Шоо и какво може да се направи за него, и след това – обратно под слънцето, за да хвана автобуса. След два дни спокойствие и природа, някакси връщането към шумната бетонна джунгла на Осака ми се струва прекалено изморително. Може да обичам този град, но с удоволствие бих прекарал още поне ден-два из хълмистата отмора, която Окаямската провинция ми предложи.

Ето как едно китно японско градче се бори с проблемите на провинцията

Свикнали сме да свързваме Япония с много клишета – от суши, през нинджи, самураи или гейши. Често го асоциираме и с величествения пейзаж на планината Фуджи, или древната красота на Киото.

Например, ето тази улица с традиционни дървени сгради и изискана архитектура:

Само че ви излъгах. Това не е Киото, а Мима. Никому непознато градче от няма и 30 хиляди души. За Япония, това е нищо. На всичкото отгоре, Мима се намира в една от най-неудобните части на Япония – Шикоку.

Шикоку е неудобно, защото дотам не може да стигнеш с комфортните японски влакове. Първо трябва да вземеш автобус, с който да прекосиш няколкото огромни моста, свързващи откъснатия остров с останалата част на Япония:

Пътувам дотам от Осака в съседната префектура, и въпреки това цялото нещо ми отнема 7 часа. За сравнение, мога да мина от Осака до Токио с бързия влак за точно 2 часа и 15 минути.

Защо въобще ви говоря за Мима?

Защото това малко градче прави всичко по силите си да намали бесните ефекти на свръх-урбанизацията. Подобно на българската провинция, японската също среща трудности – липса на работа, обезлюдяване, угнетяваща атмосфера.

Местните от Мима са решили да направят всичко по силите си да обърнат процеса 🙂

Пътуване из дълбоката провинция

За да стигна до заветната дестинация от мястото, където живея, сменям два влака, един автобус, и нещо, което японците наричат one man. Т.е. по-малко влакче. Последното върви само веднъж на час, което си е шокиращо за тукашните стандарти.

Не се оплаквам. Има нещо успокояващо в този по-бавен бяг на деня. Пътниците в one man-a ме зяпат учудено – какво ли прави един чужденец тук, а аз с наслада наблюдавам пейзажите отвъд стъклото.

Понякога това са посеви, оризови полета или всякакви типове култури:

Друг път са малки, изглеждащи по-добре от обикновеното селца от по 300-400 човека, сгушили се под синьото небе:

Японската провинция изглежда по-запазена от нашенската, но атмосферата е сходна. Усеща се липсата на млади хора, на адекватен поминък. Забравени скелети на трактори и празни къщи надничат тук-таме. Да, спокойно е, но на моменти е плашещо спокойно.

Пристигане и запознаване с местните занаяти

Пристигам в Мима, за да се видя с двама общински съветници. Единият е на 3-годишен мандат тук. Японското правителство води кампания, която разпраща хиляди мъже и жени като него с една цел: стимулиране на идеите и икономическия потенциал на провинцията.

Япония е изправена пред демографски срив, сравним с българския. През следващите 30 години се очаква населението ѝ да падне от 122 милиона на има-няма 100. Подплътено от свръх-урбанизацията, това явления води до скоростно обезлюдяване в редица префектури тук. Шикоку и префектура Токушима – където се намира Мима, не са изключение.

Китното фоайе на гарата в Мима ми прави много приятно впечатление. Кроткият застой, през който пътувах, е нарушен от щипка дизайнерство и модерност:

Интервюто ми с двамата представители продължава почти два часа, на японски. Говорим си за много неща. За общите проблеми на японската провинция, за предизвикателствата пред Мима…и за това как местните се опитват да смекчат неумолимия ход на човешкия прогрес.

В града има няколко много характерни забележителности. Една от тях е изработката на традиционните хартиени японски чадъри wagasa. Ателието, в което влизам, изглежда ето така:

Друго местно късче очарование е боядисването на тъкани с индиго от ето такива казани:

Минаването на индигото един път отнема около минута. Ако искате хубав, наситен цвят, може да се наложи да повтаряте процеса 15-20 пъти. В зависимост от усилията ви ще получите различно синьо. Мини-галерия показва една малка част от нюансите, които може да получите:

Наоколо е пълно с ластичета, малки хартиени чадърчета и всякакви сувенири, изработени благодарение на тази техника. Грабвам един малък сувенир за приятелката ми и се запътваме към Главния Момент.

Защо Главния Момент?

Макар и въпросните занаяти и работилнички да привличат туристи – японци и чужденци, те хич не са много. До известна степен е разбираемо – особено за чужденците. Мима е малко място, отдалечено от другите японски атракции.

Трябва да има друг начин за стимулиране на местната обстановка.

Удатсу:
Елегантният, фин гений на японската архитектура…в ново амплоа

Кратка разходка ни отвежда то Удатсу – права улица с традиционни дървени сгради, чинно подредили се от двете ѝ страни. Онази първа снимка, сякаш взета насред Киото? Щракнах я точно насред Удатсу 🙂

Удатсу всъщност се наричат ‘крилатите’ орнаменти по стените. Целта им е била да предпазват дървените сгради от пожари. Улицата, по която ходя, е била търговски център, място, където са живели местните богаташи. Някои от сградите тук датират от началото на 18 век.

Ето един пример на ‘двойно’ удатсу, който щракнах:

От друга сграда пък ме наблюдава друго удатсу – единично, но с допълнителни очарователни орнаменти:

Това е главната атракция на Мима и локация, която японската кино индустрия често ползва при заснемане на исторически филми. Но и тя не е достатъчна, за да поддържа Мима на желаното от местните ниво.

През февруари тази година участвах в събитие в префектурата, целящо създаване на устойчиви бизнес идеи за региона, с фокус на Мима. Проектът все още тече, но общината вече е намерила малък лъч надежда за насърчаване на местната инфраструктура:

Т.нар. сателитни офиси.

Няма спор – с напредващата дигитализация и разгръщане на все повече и повече професии на свободна практика (фрийлансинг) идва и разбиване на понятието ‘работно място’. Coworking spaces е един от хитовете на последните години.

Мима е малък град, но разполага с основната инфраструктура (магазини, ограничен брой ресторанти и т.н.) и с нещо, което е ключово за всеки работник. Добър, евтин интернет.

Макар и отдалечено, селището също така разполага и с едно много важно предимство: удатсу.

Смесицата между традиционната японска архитектурна красота и модернизацията ражда 8 сателитни офиса в Мима. Налице са партньорства с немски компании, които изпращат своите служители на т.нар. Workation, заигравка с думите work + vacation.

Влизам в един от тях и ме посреща старовремска, елегантна красота:

Насреща ми е младо момиче, което е обслужващия персонал. Тя събира таксите (по час, месечна или каквато си изберете) и сервира напитки или храна от менюто.

Мястото е снабдено с отопление, собствен санитарен възел и хрумки, дело на дизайнерски екип от Токио. Нацелен е уместният баланс между вдъхновението от старовремската японска архитектура и съвременното излъчване. Не е кич, не става въпрос и за жертва на модерни удобства с цел ‘наслаждаване’ на автентичността отминалите векове.

Налице е и книжка за оставяне на впечатления от посетилите сателитния офис – било то за някое и друго кафе, или важна бизнес среща. Една от страниците е особено забавна:

Оставям своите впечатления – на български, и се приготвям за пътя наобратно, дискутирайки с местните представители.

Пътят пред Мима е нелек, както е пътят на по-голямата част от провинцията – и в Япония, и в България. Въпреки всичко общината се бори както може.

Не знам за вас, но аз наблюдавам един все още бавен, но упорит процес. На малка част от хората им писват стреса и шума на градския живот и правят завой на 180 градуса, обратно към по-малко населените места. Разчупването на някои професии улеснява още повече този процес.

Когато се качвам на влака обратно към столицата на префектурата – Токушима, си мисля за това. И се чудя дали някъде в този малък пример не може и ние, българите, да намерим нещо, което да помогне на нашата провинция.

Опознавайки Окинава: перлата на японския юг [Част I]

След толкова месеци туткане, най-сетне стигам до заветния момент: да посетя островите Окинава. Откъснати далеч от останалата японска територия, те са по-скъпа дестинация за японците, отколкото едно пътуване до Тайван или Южна Корея, например:

Макар да е част от Япония, Окинава е с тотално различен етнически състав. Историята на Кралство Рюкю (окинавци = рюкю етнос) е много интересна, но в крайна сметка към залеза на 19 век местността е анексирана от японците. Рюкю населението е известно с това, че е едно от най-дълголетните в целия свят.

Планът ни: да бъдем полу-туристи, полу-откриватели на местни скрити местенца. С Ванката знаем японски, така че второто няма да е прекалено трудна задача.

Едно от първите любопитни неща в Окинава за мен е т.нар. Monorail: мини-влакчета, издигнати над градската среда. В Осака също имаме този начин на транспорт; интересно ми е какви са разликите. Окинавската версия се оказват супер малки и сладки влакчета:

То ни отвежда директно в AirBnB апартамента ни – уютно, евтино място буквално на 10 минути пеша от центъра:

Разопаковаме се и се впускаме по все още тихата нощна Наха, столицата на островите. Хем е късно, хем е малко рано за истинските тълпи. Достатъчно да се насладиш на уличните пейзажи на главната Кокусай Дори (буквален превод: ‘Международна улица’):

Кокусай Дори обаче не ни устройва в момента. Искаме нещо по-закътано и се впускаме да го търсим. Из затънтените малки преки успяваме да си намерим не-туристическо място, където местните окинавци отсядат:

В меката прегръдка на нощта, празната пряка, водеща до него е буквално като изскочила от приказка:

Но нека прескочим към малко туристически забележителности и замъкът Шури, който е един от символите на Окинавската красота.

Тръгваме рано сутринта и успяваме да се изръсим малко, преди тълпите да ударят. Интересното е, че почти няма западни туристи: главно китайци и корейци, тук-таме някой и друг японец. Количеството корейци е учудващо за мен – понякога са повече дори от китайците.

Алените окраски на храма са възхитителни. Принципно не съм фен на японските храмове и прочие, но Рюкю-стилът ми допада:

Елегантни в семплите си одежди монаси ни наблюдават и насочват хората, ако решиш да се объркаш по пътя:

Пристигаме точно за мини-танцовия спектакъл, емблематичен за местността. Състои се от 4 акта, всеки от които включващ различен вид танц и различни традиционни одежди от кралството. Първите са пищни, в агресивни цветове, които въпреки това се движат по линията на старовремска деликатност.

Следва по-простоват танц с ветрила:

Малко босоноги движения…

И за завършек: малко по-лежерен имидж:

Кралете на Рюкю до известна степен ми приличат на нашите ханове. Сериозни лица, солидно количество бради, усещане, че не гледаш японци. Тронът им отново е издържан в пищна цветова гама, преплитаща алено със златисти нишки и тук-таме многоцветни елементи:

Ето драконите му от по-близо:

Има даже макет на древните церемонии, състояли се тук:

Каменните шиса (Shiisa) – полу-дракони, полу-кучета, които пазят храма, са неочаквано миловидни:

Шииса са типични за Окинава и идват по двойки. Едното е със затворена уста; другото с отворена.

Правят се от камък, глина, метал; позите им могат да бъдат най-различни. Може да ги видите пред магазини, пред дворове, по покриви, въобще на най-различни места. Няколко примера!

Шииса пред каменна карта на града:

Озъбено шииса пред един друг храм:

Игриви и цветни сувенирни шииса:

Една от атракциите на града е цяла улица с магазини, които продават шииса във всякакви пози и в най-различни размери. Може да си вземете дизайнерска мини-шииса от глина, или пък метър и половина шииса от камък.

По улицата пък се забелязват ето такива шикозни котки. По някаква причина, в Окинава беше пълно с котки, разхождащи се по улиците. В Осака не съм видял нито едно бездомно куче и може би три-четири щъкащи котки за тези две години, откакто съм тук:

На връщане от замъка се запознах с ударна доза патки. За моя жалост се оказа, че приятелството им е основано на желанието да изкълват фунийката ми със сладолед:

Утеших се с ето тази пасторална гледка:

Някъде тук е редно да отбележа нещо за архитектурата в Окинава. Като цяло, из Осака, Киото, Кобе и прочие градове има много интересни сгради, които може да видиш. Колкото са скучни японските апартаменти, толкова свобода на изразяването има в друг тип сгради.

Два по-интересни примера в Наха бяха сградата на общината, един колос, на 30% завзет от всякакви плъзгащи се растения измежду етажите му. (Да, тези тъмни петна, които виждате, са все растения):

И един музей, който обърках с някакви сай-фай бункер от едно пост-апокалиптично бъдеще:

В други отношения си личи, че Окинава си остава една от по-бедните префектури в Япония. Олющени, изпосталели сгради из улиците не са изключение, а норма в някои квартали:

Конструкцията им е адски интересна, защото никъде в централна Япония не съм видял нещо сходно.

За да разпуснем от туристическото, отново се впускаме в търсене на местни локации. Така намираме зала за мнооого ретро гейминг:

Какво да правим, поразцъкваме малко Street Fighter:

Фаворит ни се очертава едно мини-ресторантче на открито с някакво подобие на полу-изтърбушен трабант. Естетически бонус, който намалява и без това скромния капацитет на заведението:

Залафихме се с държащия мини-ресторантчето. Храната ми ставаше готова буквално пред мен, а той си пиеше биричката. След това се запознахме и с японката от другата страна на бара, след като седнахме до нея.

Местните също са накацали наоколо. Намираме се встрани от центъра и неговите туристически капани с неонови надписи и огромни тълпи. Усещането тук е различно – все едно си в кварталната кръчма.

Вместо пришпореното отношение на топ туристически места, получаваш спокойното, свойско обслужване без да се чувстваш притиснат.

В част 2 ще включа малко примери за това колко точно може да бъде красива дивата природа на Окинава, далеч от столицата Наха. Лазурни води, чисти небеса, буйна изумрудена растителност и дълбока, дълбока провинция.

Дотогава, един прощален кадър на залязващото в оранжева мекота небе:

Ако този фоторазказ ви е бил интересен, не забравяйте, че имам един такъв от Кобе, както и от посещението ми в Нагасаки 🙂

От Кинки до Шикоку: Мостове, интересни хора…и глигани

Намръщени облаци съпътстват придвижването ни от Кинки към Шикоку. Погледът ми прескача от тях към морската шир, която ни обкръжава отляво и отдясно. Връзката между частта от Япония, в която живея, и Шикоку е възхитителна.

Магистралата Кобе-Аваджи-Наруто е осеяна с няколко моста. В момента сме върху Акаши-Кайкьо, най-дългият висящ мост в света със своите 3911 метра дължина. За сравнение, култовият Golden Gate в Сан Франциско е 2737 метра. Не успявам да го снимам адекватно, но ето нещо из нета:

Два дни по-рано съм препрочел „Кафка на плажа“ на Мураками за 7ми път. Разстлалата се пред мен природа е същия маршрут, който Наката изминава, за да даде своя принос към развръзката на романа.

Крайната ни цел е Токушима – град, в който явно няма нищо. Така поне ми казва касиерката в мини-маркета до нас, преди да тръгна в хладната петъчна сутрин.

– Ще обсъждаме възможни решения за град Мима – уточнява професорът ми, пъхайки диск на Sex Pistols в уредбата. – Би трябвало да има поне 25 души, дошли от цялата страна.

Не съм чувал за Мима, но се изхилвам като виждам табелата с 美馬написано на нея. Канджитата буквално означават „красив кон“ и не пропускам да отбележа това.

– Не е ‘красив’ в този случай – вмъква Накагава. – Вече е старомодна употреба, но името на Мима използва 美 като „смел“ или „храбър“. По онова време канджито се е употребявало и с такъв смисъл, особено във военна обстановка.

Съвсем скоро се оказва, че и самите ние също ще бъдем изправени пред малко изпитание, което да докаже смелостта ни. След множество завои и безчетни гори от двете ни страни стигаме крайната цел – хотела, в който ще бъдем настанени.

Или поне така си мислим.

Неочаквано обилно количество сняг ни посреща в последната прилично стръмна отсечка от пътя. Ванът на професора ми няма зимни гуми и колкото и да се мъчи, единственото, което постига, е яростно буксуване нагоре. Бутането ми не допринася особено.

По пътя сто метра надолу минава японец, който ни вижда и спира веднага. След това още един. И още един. В крайна сметка с общи усилия успяваме да решим проблема, а залязващото слънце ни посреща на върха. „Не може току-така да идвате в Шикоку“, ехидно се усмихва то:

Хотелът е скромен и сравнително старомоден. По стените има разлепени сума ти постери с ухилени лица на гимназисти – явно често се ползва за зелени училища. Вторият етаж има типично ученическа атмосфера. Помещението е старо, но безупречно изчистено:

Кухнята е издържана в сходен стил:

Естествено, една от баните има от типичните тоалетни, с които Япония е известна. Менюто ѝ дава пълна свобода – къде да е струята, колко е силна, дали седалката да се затопля, за да ви е комфортно, и прочие.

Така или иначе нашите дискусии ще се състоят на първия етаж. Единственият ми досег с втория е спането – оказва се, че ще деля стая с двама японци…както и желанието да се пързалям по излъскания му под. (Не го правя все пак, де.)

Град Мима има проблеми, които са присъщи на провинцията във всяка развита държава. Младите хора си тръгват, местната икономика е на системи преди финалния си колапс, както и множество други малко по-специфични главоболия. 25 човека от цялата страна са се събрали, за да комбинират теоретичния семинар и практическия си работен опит в конкрентни предложения по темата.

Отборът с най-добра концепция ще спечели проектът, финансиран от общината на град Мима. Отвътре нещата изглеждат така:

А отвън, по японски…

Няма да ви отегчавам с по-подробен отчет за целия процес. Но докато си говоря с някои от присъстващите и наблюдавам как мислят, се чувствам повече от окей. Далеч от розовите очила и идеализирани представи, Япония може да бъде доста изпразнена от съдържание.

Смазващ конформизъм; мениджмънт тип ‘вие сте мои роби’; липса на иновации и креативни идеи сред типичното работещо население; убийствен материализъм на равнища, които ние в България не можем и да си представим.

Събралите се тук хора малко или много дават контра на всичко това. Между стените на този хотел не се случва нищо грандиозно, но концентрацията на идеи и ритъмът на събитието ми действат освежаващо.

В типичен японски стил, вечерта е посветена на дълга вечеря с фокус на социализация и алкохол. Изненадата обаче е месото от глигани, които са били уловени в околните хълмове:

Представям ви простичката рецепта за ботан набе, перфектна за всяка зима. Взимате една е такава красота:

Слагате в нея гъби, зеле, лук и подобни вкусотии:

Вкарвате и месото в кюпа, след което щракате газта и оставяте цялото това нещо да поври малко. Не забравяйте и тофу!

Крайният резултат е ето това (и спокойно, има още много месо – просто е потънало под зеленчуците):

В крайна сметка прекарваме над 4 часа на масата. За мое щастие събралите са японци не са типични (т.е няма тъпите ‘О, колко ти е добър японския!’ и прочие забележки), и разговорите варират между по-забавни теми, пиянски изцепки, и по-сериозни социални анализи. Хайлайт е единият по-масивен японец, чийто проблем е как да обясни на жена си, че обича и нея, и още едно момиче…като и двете знаят за ситуацията.

(Успех с това, нали.)

На втория ден идват репортери от местната телевизия. През по-голямата част от брейнсторминга те кротко заснемат кадри за вечерната емисия. Когато става време за кратка почивка обаче, репортерът се впуска на лов за кратки интервюта:

Привечерно всички се запътват към онсен (минерални бани), но ние с професорът ми трябва да се връщаме обратно към Осака. Целта на присъствието ми е да наблюдавам и да завържа някой и друг контакт, не да участвам кой знае колко активно в проектите. Въпреки това екипът ми от трима души беше супер и се постарах да допринеса с каквото мога, за да избистрят концепцията си.

В късния етап на брейнсторминга ни помагат двама местни. Особено важна роля играе човекът най-вдясно – представител на общината на града:

На връщане сменяме Sex Pistols с Мерилин Менсън и след това джаз. Вятърът по мостовете е безмилостен – толкова е мощен, че побутва туловището на вана без особени усилия. Все едно не пъплим по земята, а вместо това километри нагоре в атмосферата самолетът ни преминава през груба турбуленция.

– Майко мила – възкликва професорът ми и бързо намалява до 70 км/час, за да смекчи ефекта на вятъра.

За кратка почивка отбиваме малко преди Кобе:

Гледката от терасата пред ресторантите е възхитителна, независимо дали си там през деня или нощта. Акаши-Кайкьо се вижда в (близката) далечина, осветлението му преливащо от един цвят в друг, но най-вече залагащо на синьо и лилаво. Вятърът блъска бузите и брада ми, но се застоявам за кратко, съзерцаващ мастиления пейзаж отпред:

По едно време затварям очи и си представям Наката, отправил се на своето Шикоку пътешествие в „Кафка на плажа“. После нагласям презрамките на раницата си и се връщам обратно в топлия интериор и флуоресцентните светлини на заведенията.

Светлините на Кобе и Осака ми намигат нетърпеливо от отсрещния бряг. Време е да се връщам вкъщи.

От Осака до Кобе: ден преди тайфуна [Фоторазказ]

Предишните тайфуни се вихриха главно из Канто (сиреч, токийския регион) и Кюшу (по-южните територии). Тази вълна на скофтване на времето обаче ще удари и Кансай, затова използвам намусения понеделник, за да се отправя на пътуване от Осака до Кобе. Вторник и сряда обещават безумни бури, в които по-скоро ще гледам да се кефя на дъжда от уюта на апартамента си.

Първото нещо, което ме изненадва, е цената – излиза ми по-евтино да отида от нас до Кобе, отколкото от нас до центъра на Осака (370 йени за Кобе, 460 за центъра). Това се дължи на един полезен за мен факт: влаковете около мен се обслужват от Hankyu Railway, които са известни с достъпните си тарифи. Ако цъкнете тук ще видите цялата карта на Hankyu – от моята част по оранжевата линия (Ishibashi) до края на синята линия (Sannomiya) е едва петдесетина минути с едно прекачване.

Сърдито септемврийско Кобе: най-популярната част от града.

Пристигам в града насред неприветливо, сивеещо време. Първата цел е пристанищната част на Кобе, която е и най-известното нещо в града. Погледната от определен ъгъл, горната част на Port of Kobe сградата ми мяза на нищо повече от облепена в червени рамки сладоледена фуния. В пълен ръст – и особено на фона на това небе, тя всъщност изглежда леко зловещо за някои, може би. На мен ми харесва и така. Има нещо крехко и нежно в архитектурното ѝ тяло, честно казано.

Около пристанището се навъртят и ето такива симпатични бусчета, около които пък на свой сред пърхат служител(к)и в моряшки униформи. Гледам да не съм прекалено нахален, затова не ги тормозих за снимки. По-интересни са ми архитектурните особености в района. Много неща могат да се кажат за японците, някои от тях преиначени от интернетаджийската обсесия с Weird Japan. За мен едно от по-възхитителните неща из местата, където съм бил тук, са именно сградите и подхода на японците към тях. Няколко примера:

Вълнообразният Oriental Hotel

Или хотел, или по-тузарска жилищна сграда. Във всички случаи, доста сполучлива и интересна хрумка.

Всичко е симпатично хубаво, но за мен най-очарователните места са тези, където може да усетиш реалният пулс на града и неговите жители. Един добър пример за такова място в Кобе е Китайският квартал. Правопротивоположен на сивотата на пристанището, той приютява амалгама от цветове и добавя към нея къде познати, къде непознати миризми от множеството щандове за храна, разположени по протежението на главната улица. Посрещането е гарантирано от ето тази симпатична порта.

Цветове срещу сивото небе: Китайският квартал в Кобе, един от само трите обособени китайски квартали в Япония въобще.

Вметка: ако искате да видите снимките в по-голям размер, ето линк към галерията.

Понеже е почивен ден, има немалко хора…като за Кобе, вероятно. Свикнал съм с гмежта на Осака и виковете и шумът тук не ми пречат. Даже напротив, успокояват ме в сравнение с това, което се случва из центъра на Осака (за Токио не искам и да знам). Търговците са изложили на показ вкусотиите си и кулинарният фестивал е в разгара си. Ако не си скелет с ограничена вместимост на клетия ти стомах като мен, лесно можеш да изпукаш 3000 йени++ (грубо казано към 30 долара) и да не можеш да се помръднеш след това. А и как да не го направиш при ето такива гледки:

Чакащ симпатяга явно се притеснява някой да не вземе да му омете яденето тайно.

Всякакви конфигурации от всякакви типове храна. Ако тук изглеждат вкусни, наживо това важи тройно.

За мой кеф намирам магазин с китайски чай такъв, какъвто трябва да бъде… но за жалост цените са малко извън текущия ми бюджет в очакване на следващата стипендия. След като вече знам колко евтин ми излиза билета обаче, си заплювам мястото за скорошно посещение.

Малка част от асортимента, с който разполагаше магазина за чай.

В центъра на пазара е положена една павилионоподобна конструкция, около която текат дискусии, цъкане по смартфони, някоя и друга свалка или накратко – пъстротата, която така харесвам в градската среда където и да е по света.

Свивам към централната шопинг улица, която е със стандартни параметри за тукашните – дълга, обсипана с магазини от всякакъв тип – от втора употреба камери и обективи, през елегантно изработени кимона, до примамливи (но не и с цените си, за жалост) плодове. Изтокът среща Запада по интересен начин при ето този сблъсък между известното телешко от Кобе със… Спайдърмен:

Въртя се малко из относителната гмеж (ако съдим по софийски стандарти, но не и тукашни), и наблюдавам околностите. Естествено, няма как да пропуснем камео появата на любимия ми тип японки (които споменах и в предишен пост) – тотално неадекватно ходещи на високи токчета. Гледката на клетите им глезени и люшкащата се походка няма да ми омръзне и все още не мога да реша дали изпитвам възхищение, че не са си изкълчили нещо досега, или просто жал за състоянието на краката им.

Мотая се още малко безцелно с посрещналите ме домакини, които са ми донесли най-нужното нещо от България – буркан лютеница (!!), и след това се закачам за гарата в обратна посока. Осака ме посрещна още по-намусена от сутрешното ѝ помътняло, недоволно небе, но гледам да не ѝ се сърдя. И аз да очаквам тайфуни, и аз няма да съм особено възхитен. Взимам си една „руска сладка“ по пътя, каквото и да означава това за японците, и пристигам в нас точно преди дъждът да започне да плющи безмилостно.

Беше ли ви интересен този фоторазказ? Ако отговорът е “да”, вероятно и предишният ми фоторазказ за красивата Арашияма местност и Киото също ще ви допадне. Прочетете го! 🙂

Аларма от класическа музика, бамбукови гори, култистки японски и златни храмове

Навил съм си алармата за 7 и 30 сутринта, но не тя е това, което ме събужда.

По-скоро факта, че пичът в съседната стая до мен е надул класическа музика. Сто процента съм сигурен, че Вагнер (или който биде слушан) би се зарадвал на факта, че спомага за пунктуалността ми.

Схемата е проста: разбрали сме се да отидем до Арашияма, което е известно с красотата си място малко встрани от Киото. Три бързи прекачвания с толерируемо пълен влак и сме там около 9 и 35. Посреща ни следната изумрудена, спокойна гледка:

Наслаждаваме ѝ се лаишки, просто защото си нямаме и на идея какви тълпи ще се излеят час и половина по-късно. В своето невежество, щракваме лежерни снимки като ето тази, които са буквално невъзможни във всяко друго време на деня.

Зеленото на Арашияма е убийствено красиво. Имам чувството, че в ирисите ми започват да се заклещват късчета хлорофил и дробовете ми дават пълна тяга с рядко срещан сладък кеф. Как иначе да реагираш на гледка като тази:

Или пък тази?

Не всичко е широколистно обаче – Арашияма е известна и със своята малка, но достатъчно впечатляваща бамбукова гора. (Тук вече открихме съмнителният кеф на това да си част от все по-засилващият се туристически поток).

Истината обаче е, че никой от нас тримата не е традиционен турист. Затова свиваме леко встрани от тълпите и се запътваме към камъните, разпилени по брега на реката около Арашияма. Самата водна повърхност е окупирана от лодки с туристи. Други лодки – бръмчащи с галантното ръмжене на поовехтели мотори, пък са мобилни барове. Те плават от лодка на лодка, целуват леко „борда“ ѝ и снабдяват туристите с напитки или храна. На свой ред пък, въпросните туристи ни махат – японци или чужденци, няма значение, и ни казват по едно „хеелооуу“.

Нешо като да се качиш до някой чукар из Бояна и да казваш „добър ден“ на всеки от ултра енергичното бабе до тъпата мацка с токчета. Просто така е учтиво, но пък се поизненадах, предвид по-резервираните като манталитет японци.

Така де, едно кратко видео на кулинарно-напитковия абордаж:

По реката може да се блъснеш в редица интересни явления. Някои от тях са романтично-милички, други са „човек-това-е-перфектното-капанче-за-бира-и-цаца“ тип, а трети просто излъчват спокойствие. Е, винаги има място и за прословутата трансформация, която английският преживява в момента, в който бива „присвоен“ от японската популация:

И аз се интересувам от моментите, в които ще има супраисторическа…история.

Все още няма три часът, затова решаваме да посетим Киото – и по-точно, храмът Кинкакуджи. Трудно се впечатлявам от храмове (сори), макар че оценявам архитектурната им стойност и специфичната им атмосфера, но в Кинкакуджи го има онзи деликатен елемент „уау“. Нещо те подръпва леко отвътре – а и как инак, след като видиш подобна пасторална гледка:

(Естествено, пропускаме мравуняка от пъплещи туристи като нас, който заобикаляше споменатата гледка доста, доста мащабно).

Може да съм неразбирач, но всъщност ето тази страхотна конструкция в Киото ми хареса мааалко повече от Кинкакуджи. (Младата жена в кимоно до мен в автобуса ми хареса най-много, ама това няма да ме прави много културна-забележителност-тип-човек, нали).

Пред нея срещнах и една патица, (конструкцията, не жената – макар че патица в автобус звучи вълнуващо). Въпросната съвсем традиционна патица просто долетя насред мъничък фонтан и започна да кръжи наоколо, недоволно пищейки за нещо. В същия момент някакво малко японче на 2 метра от нея се мяташе насам-натам и също огласяше въздуха по подобаващ начин.

Което беше и подобаващ край на динамиката за деня. След това пред нас се разпростряха – опа, грешен глагол, Киото всъщност е доста малко, та… ‘извиха’ спокойните, почти мъртви улички на древната японска столица. Честно казано, свикнали с по-бумтящата Осака, се почувствахме малко не на място.

След още едни 5 километра пеша в брояча (за мен станаха близо 30 километра извървяни на крак за последните 2 дни), просто си хванахме влака за обратно. Финият финал на вечерта беше ултра пияната японка пред нас. Дланите и глезените ѝ извършваха абсолютно физически недопустими кълчения, за да я задържат права, но някакси мацката се справи.

Разбирам я. Животът за обикновения човек в Япония е безмилостен. За щастие, нашият ден кривваше доста встрани от въпросната месомелачка-рутина, и някъде из този важен детайл пропълзява ултра-гига-мега задоволството ни от тези близо 12 часа насам-натам.

Октопод в Токио/ Момиче в Бърно

– Какво става? Как е в Токио?
– Студено ми е. Сградата е висока. Калмарите са като презервативи – разтеглени и отвратителни на вкус.
– Ти кога си…?
– Остави ме, Клеос.
Тръшвам му телефона и изпъвам краката си на стола. Обръснала съм ги и сега лъщят срещу светлината на малката халогенна лампа. Като за получовек, полуелен, Клеос е много дразнещ. В повечето случаи еленочовеците са любопитни, но знаещи границата си същества. Може би нещо при него е сбъркано генетично и затова е такъв. Дояждам отвратителните калмари, избърсвам си пръстите в салфетката с йероглифи по нея и гася лампата.  Токио спи, и аз решавам да последвам примера му.

***

Азиатският начин на живот ме сбърква. През деня японците са много по-страховити, отколкото на тъмно. На светло техните машинарийни очи блестят фанатично, устремени към работната цел, полу-роботските им движения разсичат въздуха. Тълпите са плашещо подредени, сякаш съгласно римска военна тактика. В сърцето на гмежта, аз затварям очи и пожелавам всички да изчезнат. Нека в токийския обяд да бъда само аз, без тези човекохлебарки пред мен.
Когато ги отварям, естествено, нищо не е променено. Изплувам от хорската река и сядам на една пейка встрани. Фокусирала погледа си в някаква точка отпред, след малко осъзнавам, че нещо натрапчиво влиза в полезрението ми. Мъжът носи масленозелени панталони, които именно са привлекли вниманието ми на фона на черно-бялата тълпа. Изглежда на четиресет години, плешив е, има пуловер с прободено от черни линии сърце на него, както и чифт кафяви ръкавици. Безспорно обаче най-запомняща се е кокошката в ръцете му, около чийто врат той ги е пристегнал.

Мъжът съвсем невъзмутимо държи пилето за шията, а аз се оглеждам объркано – няма ли някой да го забележи. Все пак си говорим за мъж с кокошка в ръце…в центъра на Токио.
Явно забравен от тълпата, мъжът насочва погледа си към мен и ми се усмихва. Едната му ръка се маха от врата на кокошката и той я прокарва по диагонала на извезаното на пуловера сърце. Жестът ми носи хлад, изглежда неизказано заплашителен, и аз се опитвам да извърна поглед, но не успявам. Мъжът връща ръката си на пилето и с бързо движение извива врата на животинката. От избухналото насилие ми се повдига, но все още не мога да откъсна погледа си от него.
Околните го подминават все така невъзмутимо, а плешивецът захвърля безжизненото пернато на земята сякаш е боклук. Вдига ръката си в жест с допрени палец и показалец и чак сега виждам, че останалите разперени пръсти са пет на брой. Непознатият свива седемте си пръста в юмрук, ухилва се злобно, след което се разтваря в гмежта.
Това счупва оковите на вкаменеността ми, и все още с надигаща се топка от стомаха към гърлото ми, аз се махам оттук, разбутвайки забързани азиатци по пътя си.

***

– Клeос, аз в Токио ли съм? – питам го вечерта.
Струва ми се, че сградите са променени. Дори нямам идея защо, но с всеки миг това подозрение добива все по-голяма плътност в съзнанието ми.
– Доколкото знам, да.
– Заклевам се, днес бях в Токио. Но сякаш съм на друго място в момента. Когато нея я няма…не знам, едно и също е къде съм.
– Намери ли я там?
– Не. Знаеш ли, днес един човек уби пиле на площада.
– Уби пиле ли?
– Кокошка. Имаше седем пръста.
– Кокошката?
– Не, човека.
– А колко пръсти принципно имат хората?
– Пет, Клеос. Нали си виждал моите ръце.
– Е, много ще ти ги помня. Два пръста са добър бонус.
– По-скоро са плашещи. Ще ти затварям.
– Айде.
Клеос е малко по-хладен този път. Вместо калмари под халогенната лампа ям салата от домати, краставици, съвсем малко авокадо, и сирене фета. От време на време ми се привиждат шумолящи масленозелени панталони – на единият им крачол е извезано прободено сърце, а на другия – святото число седем.

***

На следващият ден вече знам, че това е друг град. Стаята ми е същата, но всичко извън нея е различно. Хората наоколо са по-високи, руси и кестеняви, със светли очи. Тълпите са по-спокойни от тези в Токио, стари трамваи прекосяват улиците с тежко тракане и спират на всеки има-няма 500 метра. Навсякъде се чува жуженето на млади момчета и момичета, няма и помен от механизирания японски бит.
Оглеждам се за нея, може да е някъде тук, сивите ѝ очи да се крият зад някоя качулка, макар да знам, че и без да ѝ виждам лицето ще я позная. Копнея да впия устните в нейните, да проследя контурите на тялото ѝ така, както художник несигурно опипва първите линии на рисунката си, а после да влеза в нея с пръстите си така, както същият художник вече уверен изпълнява идеята си. Натъжавам се и се прибирам обратно в стаята си с халогенната лампа, която да осветява объркването и тъгата ми.
По някаква причина ми се гади от мен, така, както ми се е повдигнало на площада в Токио, когато мъжът прекърши врата на кокошката. Опитвам се да потисна чувството, но то ме удавя безкомпромисно. Олюлявам се към тоалетната и на силни тласъци повръщам парчета от себе си, докато не се изтощавам докрай и не прегръщам тоалетната чиния.
– Клеос, аз какво съм? – питам го след като съм изплакала всичко, което съм могла.
– Какъв е този въпрос?
– Такъв. Кажи, аз какво съм?
Еленочовекът мълчи малко, след което затваря телефона без да каже нищо.
– Клеос? Ало? – набирам го отново, но ми казва, че абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Хвърлям устройството по прозореца и то го счупва. Взимам един по-голям къс стъкло и взирам лицето си в него. Не съм се гледала от месеци, осъзнавам, откакто нея я няма. Впервам очи и виждам главата на октопод, като само очите ми са човешки.
Изпищявам.

***

Мъжът стои на пейка до алеята в Бърно, Чехия, и съвсем кротко чете книга. Писва му и си взима малко почивка. Оглежда околностите си – кучета със стопаните си, една тантуреста госпожа дори разхожда на каишка мини-прасе, няколко деца играят на волейбол, баба с бастун крепи дядо, който е в очевидно по-тежко положение.
Младата жена, която привлича вниманието му, има лъскавочерна коса, очи с нездравословна доза тежък грим около тях,  и високи скули. Отпред на блузата ѝ има огромна верижка с еленска глава. Някой извиква и тя се обръща с гръб към младежа. Отзад косата ѝ е оформена в осем расти, сякаш катранените пипала на октопод. Момичето поклаща глава – явно не е за нея, и отново се обръща в неговата посока. Чак сега той вижда, че в ръцете ѝ има книга, черна като косата ѝ, книга, която не е друго, ами самата Библия.
Когато погледът му попада върху кръста на писанието, момичето застива. Очите ѝ се забиват в него, сякаш го виждат за пръв път. Присвиват се първо невярващо, а после в тях се настанява някаква мекота – като при човек, намерил нещо открай време търсено и изстрадано.

Момичето тръгва към него с уверена походка.

By Chiara Bautista

Петъчен лежерен пост: Японци, китайци, Gangnam Style и тероризъм

Тези дни с кеф чета (и пиша), второто малко по-бавно, естествено, за две неща.

Едното са терористични организации из целия свят, които обаче са различни от раздухваните “Ал Кайда”, “Хизбула” и прочие сунитски/шиитски/фундаменталистки групировки. Те са най-честата медийна облицовка на стената между Изтока и Запада и огромната културна пропаст между нас и тях. В световен мащаб има учудващо много групировки, обагрени както в леви политически изповедания, така и в десни, или пък в странни смесици от тях. Има религиозни, социални, политически, културни, дори и субкултурни. Материята наистина е интересна, макар и поизтощаваща. За конспективно заинтересуваните – освен традиционната IRA, погледнете и малко за ETA, FARC, “Сияйната пътека”, ELN, ALF (които подкрепям и не възприемам като терористи)…

Другото е Китайско-Японския конфликт (с подгласник във второстепенната роля Тайван) относно островите Дяою (китайски) или Сенкаку (японски). Дяою/Сенкаку са островна верига с предполагаеми богати залежи на газ и това ги прави толкова ценни и желани. Азиатските ерудирани, колективистични и нахъсани общества пък са едни от най-успешните spearheader-и на подобен тип конфликти, затова следенето на сблъсъка им е като висш пилотаж холивудски екшън. От палеж на Тойоти и Хонди в Китай, до спиране на любимия ми автор Мураками по щандовете пак там, през горенето на китайски флагове в Япония и огледално – на японски в Китай и Тайван, нещата са наистина драматични. И това

Ако ви се следи какво съм написал засега по тема 1 – тук.
Тема две се надявам да бъде разискана в най-скоро време, особено като вкарах в интрото към нея и небезизвестния (и също критикуващ Запада, между другото), PSY с неговия хит Gangnam Style.

А за моя жалост работната седмица не свършва днес, ами продължава и утре. Е, можеше и да е по-зле. Поне имаме неделя.