Нощно стъкло (1/2)

– Трябва ми повече свобода – започна отново момичето. – Задушаваш ме, не мога така. Моля те, разбери ме.

– Какво се е променило? Друг ли има, а? Кажи си!!

Завъртях очи към тавана и се сгуших една идея повече в тъмносиньото си яке, докато момчето теоретизираше апокалипсиса на връзката си. Тирадата започваше за трети път в разстоянието на пет спирки и дежавуто заплашваше да строши полузаспалия ми мозък. Така или иначе никога не съм разбирал хората, които толкова обичат да се разправят в градския транспорт. Пък бил той и късновечерен 76 с петима души на кръст в него.

Със слизането ми от неочаквано чистия автобус, вратите затръшнаха досадната глъчка от спора. Четвъртият рунд може и да започваше, но някакси щях да мина и без него, много благодаря. Взех си едни ментолови Lucky Strike от лелката, надвиснала над плота на денонощното зад „Плиска“, и закрачих навътре, към утробата на квартала.

Жуженето от пешеходния светофар на кръстовището до УниКредит ме посрещна както обичайно. Колкото и глух да беше „Изток“, това жужене винаги присъстваше. Зазяпах нагоре, чудейки се какво точно иска да ми каже. Мечтаеше да бъде като сирените от националния сигнал за тревога? Мънкаше нещо машинно-нечленоразделно от името на всички глупави спорове в 76? Искаше ми се да го потупам по хладното метално тяло, но нямаше как да се покатеря до горе.

Котката обаче умело се беше изкачила на капака на кофата с боклук и облизваше белите си лапи. Метнах ѝ един среднозаинтересован поглед – все пак кварталът беше пълен с котки, нищо особено, и я подминах, пушейки страйка.

– Не мислиш ли, че е странно да има толкова малко опадали листа?

Прехапах изненадано цигарата и за малко да я сдъвча не на шега, след което се обърнах. Животното ме гледаше от упор със скрити от сенките очи и продължаваше да ближе лявата си лапа. Дясната бе насочило към мен. Направих няколко крачки към кофата.

– Предполагам по-странно е да чуя котка да се оплаква от това. Но не, не ме притеснява – изкарах цигарата и издишах в стегнатия нощен въздух. – Нито едно от двете, всъщност.

– Все пак е жалко. Толкова хубав квартал, пък толкова малко листа. Дори не са шума още – по-скоро едва изгаснал живот, още показващ цветовете си.

– Слушай, ти фетиш ли имаш нещо?

– Може би – котката наклони глава и спря да ближе лапата си. Сенките се отместиха и сега видях, че едното ѝ око бе изцяло прозрачно, без нищо в него. Другото беше тази пъстрост, която може да очакваш от очите на средностатистическите улични котки. – Всъщност е много приятно да се въргалям в падналите листа. Но понеже тази година са прекалено малко, няма как да го правя. И това ме прави тъжен.

– Звучи наистина зле.

– Така си е. Ти опитвал ли си ?

– Като малък, да – спомних си за синьо-черното яке, което бях отрупал с останки от листа във втори клас. – Но нека сме честни, би било доста странно, ако го правя сега. Хората ще ми се смеят, а аз ще се чувствам тъпо и без това.

– В някои отношения е по-лесно да си улична котка – заключи котаракът и се завъргаля по гръб върху кофата, сякаш за да компенсира липсата на листа по земята. След кратък спектакъл, животното отново зае стегната поза. – Както и да е, радвам се, че успях да те хвана на време.

– Да ме хванеш на време? – повторих объркано.

– Точно така. Иначе нещо ужасно щеше да се случи.

Прецедентът

Заби зъб в долния си ляв венец и от него бликна леко лилава кръв, като сок от боровинки, брани по върховете на Пирин.
– Не съм сигурна дали може да приемем нещата по друг начин – досадено премрежи очи тя. – Единственото, за което можем да бъдем сигурни, е, че това е прецедент.
Облиза с език кръвта, чудейки се защо е лилава, и я промаза по долната си устна. Нямаше плодов вкус. После я погледна.
– Говориш прекалено дълго. Някой казвал ли ти е? Изреченията трябва да са къси.
Лисицата наклони леко глава и цианът в очите ѝ потъмня. Две от четирите опашки замряха, докато останалите две лениво описваха кръгове във въздуха.
– Във всички случаи, е прецедент – повтори тя и оранжевеещите ѝ зъби блеснаха с красотата на приближаваща болест. – С или без дължината на изреченията.
Изръмжа и засили юмрук към нея.
Лампите по мократа от дъжд улица навън изгаснаха и тъмнината прикотка погледа; първо ласкаво, след това с пестник, десетки пъти по-силен от размахания преди малко.

Планината – море от зелено, синьо и мастило, побрало вълните си и издигнало ги над хорския взор, мълчаливо целуваше небето. То кашляше някой и друг облак в отговор, колкото да запази честта си насред тази избуяла страст; бели платна, които да симулират невинност.

При приближаването си спря да ѝ обръща внимание. Вместо това започна да се фокусира върху горските площи, високи, неошлайфани стъбла, колкото различни, толкова и еднакви. Мислеше на квадранти, в периметри, из ъгли и перспективи. Гледаше, пресмяташе, преценяваше. Долу вдясно, рязко встрани, горен ляв квадрант с подредени дървета, в средата малко сечище.
– Подушвам буря – подтича лисицата, сбърчила бежов нос в посока небето. – Още е далеч, но ще се появи, и ще те хване, ако избереш да отидеш по-далече.
Сред ясния ден опашките ѝ бяха сребро и злато, преплетени в едно. Зъбите привличащи окото със своята лилавост, но очите все така обагрени в циан, този път по-светъл. Подтичваше бавно, едва докосвайки земята, кадифеният шум на крака от полусвета, нито тук, нито там. Призрак от плът, без принадлежност.
– Обичах бури преди. Кожата ми настръхваше. Като алергия от гневни връхчета, но насочени към грозните облаци по небето. Все едно парченце от него се скриваше с мен и причиняваше това. Застояваха се кратко и едва чувствах по-голямата част от тялото си. Не знам защо. Щом настръхваш, би трябвало да имаш чувствителност. Но не и аз, не и по време на бури.
Лисицата си намери пръчка от бук и я полигави малко, след което я изплю обратно. Бяха се приближили малко до долната лява част от квадрантите.
– В известен смисъл, не би следвало да обичах бурите. Все пак тялото ти все едно го няма. Кой желае подобно нещо? Нямаш контрол над себе си. Дори не знаеш дали съществуваш: ако съществуваш, защо не го усещаш? Но за мен нямаше проблем. Можех да реша да се покатеря по някое стълбище до покрива. И след това да скоча от него. Това, което щеше да умре, евентуално, нямаше да бъде аз. Така се чувствах по време на буря, и това ми харесваше. Тялото често е тежест.
– Може да говоря с по-дълги изречения, но поне не говоря по-дълго – изсмя се лисицата и една от опашките ѝ шибна с ален размах пръстта под нея. По земята останаха резки, пълни с лилавеникава кръв. – Бурята наближава, ако не спрем тук, или в близките десетина минути, няма да има какво да направиш.
Понечи да я срита, но тя се шмугна покрай засилилия се крак и изчезна между стволовете на дърветата вдясно.

Бурята започна тъкмо, когато стигна до първото дърво от избраното място. Повечето от капките се сбираха по дъбовите клони отгоре, но достатъчно от тях плъзваха по кожата. Както преди, тя настръхваше и миниатюрни могилки надигаха глава по нея и вперваха взор нагоре, извън клетката си. Заби зъб в долния си ляв венец, или поне така мислеше. Нямаше как да знае, защото не усещаше нищо. Опита се да прецени има ли кръв, но не успя. Понечи да пипне с пръст устата си, да види има ли сок там, но мускулите отказваха.

Преди не беше така. Може да имаш тялото, което нямаш, и все пак да го контролираш по време на буря. Но бурите в гората са други, бурите в долния ляв квадрант на морето под гневно влюбеното небе, погълнало невястата си, тези бури явно отнемаха дори това илюзорно имане.

Във всички случаи е прецедент.

От толкова години насам, точно това и точно сега е прецедент.

Падна на земята и челюстите удариха влажната пръст. Наоколо имаше корени, тях някак усещаше, тяло, вече обвързано с земята. Не успя да забележи дали почвата наоколо се обагри в цвета на боровинки. Нещо прошумоля, звукът на гъвкаво, малко тяло. Малки нокти върху обагрени в сребро лапи – просветваха около него, задращиха по земята. Отначало безсилно и несигурно, но с времето, набирайки скорост, танцувайки забързано и все по-уверено.

Три нощи по-късно, между замлъкналите дървета се прокраднаха две сребърно-златисти сияния. Задържаха се за кратко на сечището в центъра на планината, след което продължиха бяга си надолу, надолу, надолу към сърцето на катранения град.

Как се запознах с момичето без зърна (Част III/Край)

Част I и част II.

– Как така? – попитах аз объркано. Когато момичето спомена тази част със зърната си помислих, че става дума за нещо общо-взето метафорично – също като откриващата ѝ реплика. Наистина не знаех какво точно да мисля. – В смисъл, сериозно?

– Съвсем сериозно. Искаш ли да видиш?

– Защо не.

– Но това не значи, че ще спя с теб.

– Кой въобще говори за това?

– Добре – тя приглади кичура и вдигна тънката си кремава блуза, откривайки все толкова невзрачен, но едновременно с това нелош за гледанe торс. Носеше светлосин сутиен, под който се бяха поместили две гърди с размер малко по-малък от нормалното. Така поне изглеждаше. Момичето разкопча и сутиена (оказа се, че съм прав) и наистина, закръглените ѝ гърди бяха без зърна. Не, че имаше дупки или нещо такова – просто кожата си беше гладка, и това е.

– Егати – успях да отроня аз.

– Нещо такова – кимна тя. – Първата ми реакция беше да затворя очи и да ги отворя пак. Мислех си, че все още сънувам и съм травмирана от водата. Но случаят не беше такъв. Зърната ми просто ги нямаше и нещо в мен подсказваше, че няма и да се върнат. Две седмици по-късно за пръв път усетих това, за което ти споменах в началото. Все едно липсата на зърна беше дала път на това нещо да се опитва да излезе от мен, да напусне окончателно организма ми. Дали е запомнило сезона, в който ограничаващите го зърна са си отишли, или предпочитанието му към лятото е случаен факт, не знам. Но двете са взаимосвързани.

Тя си облече обратно блузата, преди това покривайки гърдите си със светлосиния сутиен, и замислено забарабани по масата. Не знам дали заради липсата на зърна, но излъчването ѝ се попромени. Не, че стана по-красива, но по чертите ѝ започнах да откривам късчета от целеустременост и нещо неизказано, огледало на неизказаната тъмнина в очите ѝ отпреди малко. Топката в съзнанието ми трополеше все още, но на забавени обороти. Наближаваше ли вратата? И ако стигнеше до нея, щеше ли да я отвори, или ѝ трябваше някаква помощ? Като контурите на момичето без зърна и липсата на зърна?

– Когато бях на шестнайсет, – започнах аз, без да знам защо думите излизат от устата ми – реших, че ще съм умрял на двайсет и пет. Дори не знам защо. Просто беше усещане, някаква убеденост във факта, че това ще се случи. Независимо дали го искам или не, то ще ме чака там. Неизбежно е.

– На колко си сега?

– Двайсет и четири.

– Има време, значи – усмихна се тя. – Макар че не ми изглеждаш като човек, който би умрял на двайсет и пет.

– И аз мисля така – смачках вече опразнената опаковка от шоколад в ръката си я хвърлих на мушамата. – Поне сега, имам предвид. Двайсет и пет не се отнася за реалната ми смърт, а за нещо отвъд физическото и обяснимото. Може би нещо като твоето лятно усещане и това, което е отвъд теб и в теб. Нещо, което да си тръгне, за да не се върне никога повече. Какво е точно, не знам, но подобно на теб не смятам, че е добра идея да го пускам. И въпреки това то ще си тръгне. Усещах го, когато бях по-млад, но едва сега започвам да осъзнавам реалните му измерения.

– Значи все пак имаш своя каръшки момент, от истинските такива.

– Предполагам – отприщилата се река от думи пресъхна също толкова неочаквано, колкото се и появи. Почувствах някакво особено изтощение и влажна, лепнеща носталгия. – Слушай, а тази работа със зърната…

– Дали ми е пречила с момчетата?

Досетливо момиче.

– Есента на същата година си хванах приятел и направих грешката да не прикрия това. Нещата не се получиха, защото му беше прекалено странно. Предполагам не е неочаквано, все пак в единайсти клас хората не сме от най-сложните, нали така? Въпреки всичко ми стана кофти. Толкова, че цяла година се затворих в себе си и така и не погледнах към момче. Чак в университета добих увереност, но този път си знаех – липсата ми на зърна не трябваше да бъде забелязана. Затова когато спях с момчета, просто оставах по сутиен.

– И никой не питаше защо?

Тя изсумтя.

– Ти би ли попитал защо в такъв момент?

– Не знам. Сигурно. Зависи.

– Е, само две момчета попитаха, и набързо скалъпвах нещо. Сериозно, добра съм с измислянето на истории. А и тези неща не влияят толкова на секса, не мислиш ли?

За трети път между нас настъпи плътна тишина. Използвах случая, за да вдигна пак бутилките и да изхвърля лилавата опаковка от шоколад – дразнеше ме да се въргаля по мушамата. През ума ми мина, че трябва да видя дали някой клиент не ми е писал, но това можеше да почака. Нужна ми беше почивка, бях си го казал още по-рано през годината, февруари месец. А ето, че сега беше юни и все още не си бях взел полагащото се.

– Всъщност… – започна момичето без зърна и този път не посегна към кичура над дясното си ухо. – Ще е проблем ли да поостана тук още малко?

– Никакъв, даже напротив. Но стига толкова бири.

– Ами! – възрази тя, но си личеше, че наистина ѝ стигат така или иначе. Та аз не пиех толкова бира за месец! – Това, което имам предвид е… – отново везните, теглилките, Младост 1, начална спирка и крайна спирка, подземие и надземие, метро и ходене пеша – Може ли да спя тук?

Боботенето на топката – все по-затихващо в последните минути, намаля съвсем. Дочух глухо щрак, като от натискането на брава, която е извита надолу.

Image by Romain Trystram

Как се запознах с момичето без зърна (Част II)

Част I е тук.

– Случи се преди десет години, – започна тя – тъкмо когато завършвах десети клас. Знам, че звучи детинско, но с по-близките ми приятелки все още обожавахме да се катерим за джанки. Не звучи много момичешко, нали?

– На мен не ми пречи. Хубавите джанки оправдават доста неща.

– Тези, които си бяхме харесали, бяха велики. Двете дръвчета се намираха в задния двор на една кооперация. Всеки, който разбираше от джанки, знаеше колко точно ценни са тези. За жалост обаче две семейства – едното на втория, другото на четвъртия етаж, постоянно дежуреха. Понеже входът към двора беше една-единствена много висока – и доста скърцаща врата, им беше лесно. Чуваш прорязващия звук и ти е ясно какво става.

– Не ми казвай, че са хвърляли камъни по деца заради едни джанки?

– Не, не – засмя се тя, но смехът ѝ дойде пресилен. – Кофи с вода. Но ако ти излеят вода на главата – особено от четвъртия етаж, разликата не е много малка.

Дадох ѝ знак да продължи и станах да отсервирам вече празните чинии. Обрах и бутилките, оставяйки ги до прага на балкона.

– Този ден обаче и двете семейства бяха на почивка. Информацията беше конфиденциална – наистина малък кръг от хора знаеха за това. С приятелките ми разполагахме с тази информация, защото една от тях спеше с едно от момчетата, разбрали първи. Направихме си бърз график така, че всички да имат достатъчно джанки за ядене. Без прекаляване, естествено. След което се разбрахме още на последващия ден да отидем.

– Защо не веднага?

– Вече беше тъмно и не ни се рискуваше другите съседи – които не се интересуваха от джанките, да ни помислят за крадци. Можеше да викнат полиция, нали така? Или пък да вземат да ни замерят, този път с нещо съвсем сериозно. Вратата скърцаше наистина много. А и двете семейства щяха да са на почивка още поне осем дни. Да не говорим, че бяхме малко по-назад в графика – компанията, която беше разбрала първа, окупира първия ден. Така си е и редно – момичето разтърка очи и се огледа. – Бирата свърши ли?

– Да. Да отида да взема още?

– Моля те – тя посочи към мивката в другия край на кухнята. – Аз през това време ще измия чиниите и приборите.

– Не е нужно.

– Няма проблем, обичам да мия чинии. Успокоява ме.

Запътих се към най-близкото квартално магазинче по-надолу по улицата. И през ум не ми мина, че момичето без зърна може да открадне нещо или пък да направи каквото и да е зло. Просто не изглеждаше като такъв човек. Взех пет бири за всеки случай, и два шоколада. Когато се върнах, тя беше измила чиниите и гледаше през балкона.

– Улицата изглежда много красиво от тук – наклони глава момичето. – Сигурно е много приятно да живееш в този квартал.

– Приятно е – съгласих се, след което отворих една бира и ѝ я подадох. От своя страна започнах шоколада с ягоди. Какаото не се усещаше от болезненото количество захар.

– Влязохме в двора на двайсет и първи юни. Беше вторник, типичен горещ ден от края на юни. Разбрахме се да се катерим по дърветата една по една – тоест на два курса, защото бяхме четири. Аз бях от втората двойка. Катеренето не беше трудно, защото дърветата си имаха удобни разклонения, на които можеш да се задържиш. Носихме със себе си найлонови торбички, тези зелените или сините, сещаш се. Бяхме се разбрали да не взимаме повече от двеста-триста грама на човек. Все пак и след нас имаше хора. Приятелките ми се покатериха набързо, набраха джанките с отработени движения, и се спуснаха обратно на земята. Аз и другото момиче ги сменихме.

Рязкото бръмчене на евтин мотор нахлу през отворения прозорец. Звукът беше отвратителен и ме накара да сбърча нос.

– Случвали ли са ти се наистина каръшки неща? – попита ме момичето. – Неща, за които си си казал „Наистина ли точно на мен, а не на някой друг?“

– Естествено. Това не е ли ежедневие за повечето хора?

– Говоря ти за съвсем искрено чувство от такъв тип. Не обичайното „защо на мен“ усещане. Нещо… – тя пак потупа с пръст по устните си – все едно светът изведнъж е изгаснал само за теб, докато при всички други свети с пълна сила. На всичкото отгоре виждаш как светлината е на точно ръка разстояние от теб, но просто не ти се удава да я докоснеш. Просто някой е решил така и си изключен от системата.

– Чак така не – поклатих глава искрено и си отчупих още две блокчета шоколад.

– В момента, в който стигнах до върха на дървото, ме лисна студена вода. Не момичето на другото дърво, а мен.

– Падна на земята?

– Не, короната пое известно количество. По-скоро се стреснах, но най-отвратителното беше изключителната студенина на тази вода. Все едно някой те е обгърнал в кубче лед и го вкарва под кожата ти. Беше отвратително, никога не съм усещала вода по този начин. С другото момиче набързо слязохме на земята и четирите се махнахме от двора. Женски глас ни обещаваше още кофи, ако се върнем обратно – едва после разбрах, че това е самотна майка, на която двете семейства са предали щафетата. Дежурен все пак имаше, но само на мен се падна късмета да съм залята с вода.

Момичето направи кратка пауза, за да отпие още от бирата. Подадох ѝ шоколада, но тя махна с ръка. Не се сещах някога да съм срещал някой, който да залива с вода хората заради едни джанки. И такива персонажи имало значи.

– Естествено не е кой знае колко страшно да те намокрят със студена вода на подобна жега. Само че мразът не се отлепи от мен през целия ден. Трябваше да се завия с три одеала, и пак не можах да се оттърся от студените му пръсти. Сякаш се виеха между ребрата ми и натискаха по всяко малко късче от тялото ми. Заспах с надеждата, че на сутринта този просмукващ се мраз няма да го има – очите ѝ отново се впиха в мен, приковавайки ме в някакво неизказано тъмно пространство. – И действително, на сутринта той липсваше. Само че с него бяха изчезнали и зърната ми.

Image by Romain Trystram.

Как се запознах с момичето без зърна (Част I)

Срещнах момичето без зърна съвсем случайно. Естествено, въобще и не предполагах, че всъщност то няма зърна. Допълнително съвсем си нямах и идея на колко точно години е – нещо, което щеше да ме изненада по-късно.

Връщах се от обичайната покупка на зеленчуци, плодове и млечни продукти, резултат от обикаляне на пазара в Младост 1. Хората в метрото, както винаги, бяха една идея по-грозни от начина, по който биха изглеждали отгоре. С това съвсем не искам да кажа, че бяха обективно грозни. Просто под земята всеки изглежда няколко идеи по-неугледен и безличен. Вината не е в него, а идва от метрото. Нещата просто са така.

Момичето без зърна седна до мен и допря коляното си до моето. Двамата си разменихме дежурния поглед на „извинявай/няма проблем“ и зазяпахме жълтата линия. Едно хлапе с чанта, побрала поне десет учебника по вида ѝ, ту стъпваше с един крак на нея, ту го отдръпваше. Малкият му бунт срещу транспортната система – нещо като другите хлапета, които слагат стотинки на релсите и чакат трамвая да мине отгоре.

Когато остават още шест минути до следващото метро, уплътняваш времето си с гледане на околните. Само че този път нямаше нищо кой знае колко интересно – освен хлапето, на което май също му пописваше да настъпва линията. Незнайно защо фокусирах вниманието си на момичето без зърна – което тогава все още си беше съвсем обикновено момиче, чакащо метрото със слушалки в ушите и светлокафява кожена чанта. Не беше нищо особено, честно казано. Дори и без ефекта на метрото си представях как минава по улицата като призрак с тази светлокафява чанта и слушалките. Хората може би си спомнят чантата – беше доста стилна все пак, но ако ги попиташ за носещата я, ще поклатят глава. „Просто някакво момиче“, ще кажат, и дотам.

При все това, по стените на мозъка ми почука сериозното желание да я заговоря. Няма що, изсумтях наум, с три сини найлонови торби и хляб с маслини в ръка представлявам най-топ кандидатът за събеседник. Пък и сам знаех колко е дразнещо да ти прекъснат слушането на музика.

Четири минути до следващото метро.

Докоснах леко рамото ѝ – под земята може да беше що-годе хладно, но отгоре юнската жега безпощадно се стелеше над главите ни. Момичето отправи въпросителен поглед и махна лявата си слушалка.

– Слушай, смятам да си правя салата вкъщи – „Боже, наистина ли каза това?“. – Обаче е по-окей, когато човек не яде сам. Искаш ли да се включиш?

Мъжът от другата ми страна се опита да заглуши изпръхтяването си, но не му се получи. Както и да е, помислих си, това е метрото. Голяма работа. По-важно е да кажеш това, което мислиш. Иначе денят ми нямаше да тръгне на добре.

Момичето наклони леко глава, черната слушалка спускаща се до нивото на гърдите ѝ и люлееща се във въздуха. Представих си как в ума ѝ се оформят две везни, като онези, старите, от пазара в Младост 1. След малко взе решение.

– Всъщност защо не? – гласът ѝ беше също толкова безличен. Само че подобно на външния ѝ вид, в него имаше нещо едновременно притегляващо и успокояващо. Особена работа.

Така двамата с момичето без зърна се запътихме към вкъщи. По пътя се отбихме да си вземем по една бира – рядко пиех бира, но в случая ми се стори уместно. У дома беше хладно и приятно, за разлика от пека навън. И двамата си отдъхнахме и доволно отворихме бирите, без да се чукаме или да си казваме дума. Продължихме и да мълчим след като свикнахме със свежата стайна температура. Очаквах тази настъпила тишина да е неловка и откровено неудобна, но в липсата на звуци нямаше какъвто и да е порок. Тишината просто беше и изглеждаше съвсем естествено да се навърта наоколо.

– Понякога имам чувството, че нямам контури – каза по някое време тя. Бяхме преполовили бутилките, торбите със зеленчуци стояха на мушамата пред нас. – Случва се най-вече през лятото, като сега.

Въобще не бях сигурен кой по дяволите открива разговор така, нито какво точно имаше предвид. Отпих малка глътка от бирата и се опитах да осмисля каква реакция се очакваше от мен. Просто заговорих момиче в метрото, защото нещо необяснимо в мен искаше да я заговори. Само че това нещо си свърши работата и ме изостави с ето такива неща: метафизичен разговор с марули и домати разпилени около него.

– Звучи малко ъ-ъ, а? – мина по гърлото на зелената си бутилка тя.

– Честно казано, да. Но не мога да разбера лошо ли е, или не. Това да нямаш контури, де.

– По-скоро лошо – замислено отвърна момичето. – Представи си, че има нещо извън теб…но едновременно е и в теб. Само че в определен момент то иска да спре да бъде и в теб, а да е само извън.

– Като птица със счупено крило, за която си се грижила месец и е време да я пуснеш на свобода?

– Не точно, но горе-долу близо. Както и да е, ще правим ли все пак тази салата?

– И още как. Един от продавачите е мой човек. Гаранция, че толкова крехка маруля не си опитвала въобще.

Всеки ще ви каже, че правенето на салата е лесно, но това си е безочлива лъжа. Салатата – хубавата салата, имам предвид, е като математическо уравнение. Трябва много внимателно калкулиране, за да получиш точния резултат. Не може просто да експериментираш и да нахвърляш каквото ти дойде подръка. Освен това не трябва да се забравя нещо много важно: никакво олио или оцет. И двете задушават съставките дори на най-обикновената салата (каквато ние с момичето без зърна приготвяхме). Сол е позволена, но в умерени количества.

Момичето беше добро. Обели краставиците и ги наряза с плавни, деликатни движения, лишени от всякаква излишност и стряскащо ефикасни. През това време аз чистех марулята и миех доматите, преди да се включа също в рязането. Отново се настани онази тишина, но отново не се почувствах зле от липсата на разменени думи. Чак сега огледах малко по-внимателно момичето. Както си и мислех под земята, дори извън метрото, то си беше по-скоро невзрачно. Средноголям нос, малко очна линия, светла кожа, по-скоро слабо телосложение. Единственото малко по-открояващо се нещо беше кичурът кестенява коса, който закриваше дясното ѝ ухо. Момичето се протягаше да го върне зад ухото, докато режеше, но той неизменно се връщаше на мястото си.

Сипахме общата зеленчукова маса в една купа и внимателно разбъркахме. Оказа се, че подобно на моите виждания, и момичето смяташе употребата на олио и оцет за неефективен подход към салатното изкуство. Отворихме си по още една бира, но този път чукнахме стъклото и едновременно отпихме.

– Прав беше – каза тя и бодна марулята с вилица. – Страхотна си е. Пресният лук също не отстъпва. Макар че от краставиците има още какво да се желае.

– И все пак, защо главно лятото? – попитах аз, играейки си с резен домат. Нещо в мен се търкаляше по коридорите на мислите ми и търсеше точната врата. Представях си я дървена, с непретенциозна дръжка, която се натискаше настрани и надолу.

– Може би му е задушно и иска да излезе навън? Знам ли и аз – поклати глава тя. – Просто се случва.

– Нещата рядко просто се случват – настоях аз. Търкалящата се топка – осъзнах, че става дума точно за топка, затътна по коридора. Имах чувството, че ще ме заболи глава. – Има причини, подбутвания, отправни точки – свих рамене. – Както искаш ги наричай, просто са там.

Момичето остави вилицата и ме погледна от упор. Дори не си направи труда пак да помръдне кичура над дясното си ухо. В очите ѝ имаше нещо несъотвестващо на цялостната безличност, която излъчваше. Сега ли се появи това, или си беше така и преди? Отново тази физиономия на претегляне, двете везни от пазара на Младост 1, и крайното решение.

– Ако ти кажа нещо, обешаваш ли да не се чувстваш прекалено странно?

– Не съм сигурен, че мога да контролирам как реагирам. Но съм чувал и виждал достатъчно смахнати неща.

– Трябва да ми обещаеш, иначе нямаме сделка. Също така няма да казваш на никого.

– Окей. Така да бъде – вдигнах успокояващо ръка. – Обещавам. Толкова ли е сериозно?

– Абсолютно – кимна тя и слабата ѝ дясна ръка с момчешки подрязани нокти потупа по тънките ѝ устни. – Става въпрос за това как изгубих зърната си.

Image by Romain Trystram

Борис Немцов е мъртъв – както и родния политически диалог

Борис Немцов почина, но далеч не по своя собствена воля, а подпомогнат от няколко услужливи куршума. Локацията е безапеллационна. Приблизителен нейн еквивалент е аз да се размятам по патка пред Президентството и хем нито една кука да не ми шибне един зад врата и да ме пречука, хем Роската да ми ръкопляска от някой висок прозорец.

Принципно трябва да си а) дебил или б) хитро копеле, за да очистиш някого по такъв начин, на такава локация и по това време.

Поредната политическа кутия на Пандора ни прави свидетели на диалог, обсъждащ дали е а) или б), и кой по-точно е извършителят, към който да прикачим първите две букви на азбуката. Прясното мляко, нищо неподозирайки врящо на котлона ми, би могло да се пресече от кинетичната енергия, генерирана от бясно удрящите по клавиатурите пръсти на политически агитирани индивиди. Нивата на фанатичен circle jerk надвишават обичайните.

За пореден път се води политически диалог.

Политически украсеният диалог у нас е изключително явление. Най-адекватният паралел, за който бих се сетил, е в момента да се хвана и да отида до магазин за играчки, за да си купя тамагочи. Да, сигурно ще ми е забавно, но ще съм закъснял с едно 16-17 години. Така е и с родния политикодиалог, който все още живее в зората на демокрацията и се придържа към биполярния политически модел.

В смисъл, след като различните крила се окичват с интелектуалния мнения като това или това, предполагам си представяте какво се случва по по-долните етажи на диалогичността.

Но нека завием към самата тема: кой и защо уби Немцов. Бившият съветник на мосю Виктор Юшченко и доктор по физика и математика (наред с политическата си и бизнес кариера), едва ли е предполагал как смъртта му ще се превърне в мократа мечта на конспиратори по цял свят.

Естествено, начело са ЦРУ, стелт-агенти и всякакви други елементи със Западен привкус. Един добър изперкал пример на това крило е разпенявилия се Моти Нисани в някаква полит-чикия от Pravda.ru. Вътрешноруски медии пък плямпат за ядосани жени, джихадисти и всякакви други екзотични персонажи.

Начинът на мислене на конспиративната флотилия.

Що се касае до не-конспираторите, съвсем логично най-адекватният таргет за тях е не друг освен Вова. Не задължително собственоръчно, естествено, а през някой институционален/военен обръч, който да го покрие подобаващо.

Сега, Путин, със сигурност донякъде провокиран от ръстовия си дефицит, е доста добре познат с авторитарната си докачливост (справка: Анна Политковская). Вова е строго диктаторче, което обича да напомня на опозицията, че докато житейската му чаша с водка не приключи, ‘дисидентите’ в Россия е хубаво да са по-ниски от тревата.

Случаят с Немцов обаче като че ли рискува прекалено много и е прекалено явен, дори за вкуса на Путин. Въпреки медийните фанфари, Немцов не беше чак толкова голям трън в очите на Вович. Да, изтъкна, че милиарди долари са източени от Путин и близкия до него олигархичен кръг покрай Олимпийските игри в Сочи (родния град на Немцов, бтв), но това не е нищо ново. Всеки с повече частици мозък в главата си от средностатистически мопс знае, че достатъчен процент от събитието Сочи си беше пране на кинтаж и създаването на поредния пост-олимпийски призрачен град.

Дори доклада, по който е работил – доклад, който по думите му, ще докаже, че руски военни са пукали по украински граждани наред с изчатканите про-руски бунтовници в източните територии на Украйна, не е достатъчна причина.

В смисъл, добра причина е Путин да иска този човек мъртъв. Но не е достатъчна причина да надупчиш свой опонент два дни преди организирано от него масово събитие (утрешния опозиционен марш, който май в крайна сметка ще се трансформира във възпоменателно шествие). Путин може да го играе на луд, но в действията му има известна математическа и политическа прецизност. Все едно да изпуца един доста по-влиятелен негов опозицонер – Алексей Навални, и то пред камера на CNN.

Вова е доста добър в blend in-ването

Нещата не бачкат така. Или поне аз така смятам, де, което оставя пролука за правото ми да съм в грешка.

Във всички случаи ситуацията е изключително интересна и в комбинация с дискусиите около събитията в Украйна ще развие рекордни нива политически фанатизъм у нас. От тук усещам как русофили и русофоби още по-яростно забелват капс лока и проверяват USB кабелите на клавиатурата си.

Междувременно, тази седмица се случи и друго нещо, което поне мен ме притеснява доста повече. Ненормалните пекинези от ISIS (грозни, космати, смачкани и чалнати) направиха поредна успешна ПР акция и този път изпочупиха безценни реликви и антики в Мосул. Мисля, че сами се сещате колко е дебилно това и каква трагедия е фактически, докато ислямистките денсинг старове подготвят следващия си фуутидж.

По своему, ISIS могат да бъдат бутилиращ агент за изострените дискусии у нас. Защото, нека сме честни – дори да разселим техни членове на главните площади на световните столици и да ги разстреляме публично, всички ще се съгласим: това просто не са хора.

А Немцов нека почива в мир и дано в публичната среда изгравитира най-близката до реалността версия за убийството му. Макар че може би ще мине някоя и друга година дотогава.

Денят, в който заведох паяка си да пазарува в Billa

От банята се разнесе накъсано тракане. Доопипах ръба на счупеното ми стъкло, без да обръщам внимание. Приличаше на гърба на дебел слон, дори за слонските стандарти. Отпуснах се на канапето и запалих нова цигара, но тракането се повтори.

– Деба казанчето – измърморих. Три пъти го бяхме оправяли, три пъти се разваляше. Стъклото поне е лесна работа, веднъж го сменяш и си готов. Казанчетата, от друга страна…

Не съм сигурен кой беше по-смутен, когато нахлух в банята. От една страна, не очаквах колония паяци да се вози на лодки по улеите между красивите ми сини плочки. От друга, паяците явно си нямаха идея, че аз принципно си живея тук. А освен че живея тук, имам и арахнофобия.

– КОПЕЛЕ! – изпищях и треснах измъчената врата толкова силно, че и на нея щеше да ѝ потрябва майстор. – Венци, в банята ни има много паяци. Не, нямаме Райд. Но те имат лодки. Не бе, не се бъзикам – карат ги по…Ало?

Ясно ми беше, че съквартирантът ми е на работа и тежкия отчетен сезон тамън започва, обаче и тук нещата бяха напечени. Нужно ли беше да ми затваря телефона? Опипах дръжката на вратата и захапах долната си устна. Ако ги снимам, щеше да ми повярва, нали? Да не говорим, че паяци на лодки ще оберат доста лайкове във Фейсбук. Може дори да ги шитна на някой вестник за хонорар, или пък да стигне до световните таблоиди като оная зелена котка от Варна.

Понеже егото е по-силно от арахнофобията, взех олющената qwerty Nokia и внимателно открехнах вратата. Паяците не бяха мръднали и няколкостотинте им очички ме гледаха изпитателно от лодките в улеите на вече струващите ми се не-чак-толкова-красиви сини плочки. Вдигнах телефона и…

– Няма да стане – извика някой от тях, дори нямах идея кой точно. – Не сме фотогенични.

– Всъщност дори няма да се появим на снимката – изшумтя друг паяк.

– Да не са ми малко мегапикселите?

– Не е там проблема – продължи първия и чак сега видях един по-тантурест паяк с малка червена шапка идиотка. – Просто фактически ние не съществуваме.

– Но ето, че сте тук. Ако поискам, мога да ви пипна… – тръпки преминаха по тялото ми и преглътнах. – Не, че ще го направя.

– Честно, по-добре да не ни пипаш, защото сме адски отровни.

– Е, нали не съществувахте? Как може нещо, което го няма, да ме убие?

– Чи кой мьисли за тьеб, бье? – недоволно се развика едно седемкрако паяче, застанало срещу паяка с червената шапка. – Ако ньи докосньеш, ше си уставим отровътъ в тьеб – но нищо няма да ти стани на тьеб. Ний, от друга страна, ша омрем.

– Да не са го били като малък, че говори така?

Гневен ропот се надигна от улеите между плочките и отстъпих крачка назад. Учудващо, но недоволните паяци явно се намираха от лявата част на банята ми. Другите си мълчаха и даже дочух леко подхилкване.

– Ей са ща найбъ – озъби се един издължен паяк със сивкави ивици по гърба.

Той махна с единия си крак и лодката, на която се намираше с още четири по-малки осмокраки, залетя по улеите към мен. Две преки по-надолу – сиреч, плочка и малко към мен, обаче пътят му бе препречен от махагонова лодка с три обемисти паяка. Преди да успея да реагирам по какъвто и да е начин, големите паяци спуснаха мини-дъска.

– На абордаж! – извикаха те, и в този момент в банята ми настана паешка суматоха. Навсякъде по улеите се разнесе шумът от междулодчена битка, който, както предполагам се досещате, беше точно това тракане, което бях чул от стаята си.

През първите две минути ми беше интересно, но после ми доскуча, затова затворих вратата и отидох да поизмия една-две чинии. Миенето на чинии винаги ме успокояваше и ми проясняваше съзнанието, а в момента нещата си плачеха точно за това. В крайна сметка в банята ми имаше доволно количество паяци, които се биеха на лодки и по думите им не съществуваха.

– Странно, а? – паякът се стрелна по издължената лампа над мивката, а аз хвърлих гъбата по него и опръсках всичко в пяна. – Ей, ей, стига бе. Що така?

– Цялата шибана къща ли е в говорещи паяци? Какво, къде е твоята лодка, или ти си от аероконтингента?

– Луд ли си, братле. Имам по-добри неща да правя с времето си, а и не съм от нито един от двата клана. Боли ме фара, тва искам да ти кажа.

– Двата клана?

– Ъхъ. Едните са от клана на Махагона, а другите от този на Сакурата.

– И за какво се бият?

– Ти ще ми кажеш.

– Откъде-накъде пък?

– Скивай ся – паякът се спусна по силиконова мрежа и започна да мие краката си в розовия Pur с балсам за ръце. – Ти им даваш тон на тея паяци. В крайна сметка, те си го казаха – фактически не съществуват. От друга страна – ето, че явно съществуват, щом ги виждаш. От трета страна, и аз не съществувам, но едновременно с това съм си баш тук. Своята цел знам, но тяхната цел, за да се бият с лодки по улеите на плочките ти не знам.

– И твоята цел е…?

– Ми изфрабрикуван съм от съзнанието ти със специалната цел да съм медиатор, който оправдава нерационалната ситуация, в която си попаднал. В обичайния сюжет такива като мен се наричат plot device, така че предполагам с това можем да обясним и целта ми – паякът приключи с къпането си и ми обърна гръб. – Ето, виж, гърбът ми даже е като формата на стъклото в стаята ти.

Така си беше. Черния му гръб беше наситен с индиговосини точици и се извиваше точно като счупеното ми стъкло.

– Еби му майката, май не съм излизал от доста време – с въздишка избърсах ръцете си в кърпата до мивката и попих разпръсканата пяна. – Ще отида до Billa за земели, тамън може да измисля за какво точно се бият.

– Ей, може ли да ме вземеш?

– Имам страх от паяци.

– Аз съм паяк, само ако мислиш за мен като такъв. А и не забравяй, че реално не съществувам. Аре бе, братле, имат бял Rittersport на промоция. Знаеш ли колко го обичам?

Въздъхнах и го закачих да виси на един немирен кичур от косата ми. Явно щях да кибича на клинча без шапка.

Изображение: Jumpyjim.tumblr.com

Световният ден на чая, нов проект и защо не се мяркам толкова из блога

Честит световен ден на чая! Бягайте до котлоните, слагайте водата да се запари и пускайте пликчетата. Друг избор няма, особено на такова време навън.

В последно време не съм имал време да пиша каквото и да е в блога. От една страна причината е хубава, от друга – малко ми липсва да пълня пространството тук със съдържание, за което ме грее.

Причината да нямам време е фрийлансърството, с което се захванах. Пиша като луд и накрая на деня просто нямам силите да разпиша нещо и за тук.

За щастие се събрах с още няколко адекватни човечета и извън фрийлансърската ми работа, се занимавам с доброволно развитие на лежерна медия. Името ѝ е TrueStory, но няма много общо с поп културното “тру стори”, с което сме свикнали. По-скоро ни се пише за истински неща – гражданска журналистика и нещата от заобикалящата ни действителност, за които други медии не си мърдат пръста да пишат.

Ако ви е интересно, щъкнете натам и проверете дали нещо ви харесва. По случай празника днес разписах статия за странните факти около чая, която принципно трябваше да бъде за блога. Мисля, че ще ви е забавна 🙂

“Чети с мен” – ултра интелектуалеца и неговите социалномрежови истерии

Интернет има шитави и не толкова шитави странични ефекти. Като например шитавият ефект, че средностатистическият потребител е решил, че:

а) е с най-важното и правилно мнение
б) е най-интелигентен и всеобхватно велик
в) е по-мъдър от третия дълбочинен пласт на Марианската падина.

Естествено, не е, и всъщност всеки от нас е доста по-простичък и елементарен, отколкото ни се иска.

Вълната от елитарност обаче е най-великият страничен ефект на интернет. Мрежата е перфектното място да:

а) усилиш интереса си и да го представиш като абсолютен
б) да си припишеш експертиза, защото винаги можеш да я защитиш с търсения в Гугъл
в) да приложиш бърза мултимедия, за да разгърнеш въпросния интерес и да станеш ултра гуру

И ако е нормално да има елитарност във виртуалната комуникация, то цунамито от мрънкане срещу инициативата “Чети с мен” е булшит на абсурдно смехотворно ниво. Прилагам собствено FAQ по въпроса с моят недоволен събеседник, който ще нарека Мара.

Q: Четенето е нещо свещено, изконно лично и духовно извисено, прави човекът суперинтелигентно същество, което е готово да срива социални, икономически, политически и психологически стереотипи. Ако се събера с още 100 души на поляна, това няма ли да раздели свръхспособностите ни на 100 и да станем обикновени хора? Не искам да бъда обикновен човек!

A: Не, Маре, това всъщност ще бъде добър сборен пункт на хора, които имат общ интерес и са обединени от някаква обща кауза в този специфичен случай. Като колоездачите, които карат колела X на брой пъти в месеца и искат повече велоалеи…примерно. Отделно, че колкото и да ти се иска, ти все пак си си стандартно човешко същество. Сори.

Q: ПР-ът на инициативата е ужасен. Има думата “селфи” и хората ще се снимат! Това е погнусяваща показност, съвсем-не-ефирно разкъсване на крехкия химен на четенето като мистична вълшебна дейност.

А:  Де да знам, Маре, поглеждам ти Фейсбук профила и виждам едно-две-три селфита. Освен това 50% от постовете ти, свързани с книги, включват и теб в кадъра. Лице, или крака, или ръце, няма значение. Значи е лошо много хора да се снимат с книги, но само ти може? А за ПР-ът – един къс ПР не прави цялостния ПР на една инициатива, особено когато има още почти месец до нея и ще има поне 2-3 релийза, които да дообяснят това, което е останало неразбрано.

Q: Ама и Министерството на културата участва. Политиците са лоши, amirite?

A: Да, Маре, една инициатива е шитава само и единствено, защото има участие на държавна институция в нея.

Q: Четенето е уединено и лично занимание, и не трябва…

Окей, майната му, писна ми.

Хора, вие наред ли сте?

Някакви пичове – Книголандия, Детски Книги, Аз Чета и други ентусиасти, са се хванали да направят нещо по-адекватно като събитие, и елитардите веднага скачат да пищят. Било опростяване и елементаризиране, кощунствен ПР, как можело да се мисли, че ще се постигне някакъв кампаниен таргет с подобна концепция…

А какво искате? Ултра-затворен-и-таен-като-достъп клуб с философски дискусии като откриване на събитието?

Четенето е поп култура. Социалните мрежи осъществиха крайната точка на прехода на четеното към ултимативният начин за валидация на това колко си различен, интелигентен и ‘нам си какво си още. В случай, че водите високопарни дискусии по фейсбук групи и си шлякате подобни неща по стената, вие също сте част от четенето като поп web култура. Аз – също.

И сега идва инициатива, която е генезисно сходна на това явление, с идеята за малко повече достъпност и красноречивост с концепцията си, и вие ревете, че опорочава/масовизира/’нам си какво си пак четенето? Вие какво, гравитиращи извън текущата интернет инфраструктура ли сте, че да сте пропуснали да сте част от това? Един пост от вас със снимка с книга във Фейсбук група е също толкова “фатален” за разрушаването на четенето като ултра-интимно занимание, колкото инициативата. (Hint: Въобще не е фатален, но всеки обича драма ефекти, нали?)

Стегнете се. Подобна елитарност е не просто смешна, а ултра смотана.

Bottom line:

Четенето не ви прави ултра енигматични, великоинтелектуални и “различни”.
(Сърби ме да добавя безумието и за “не гледам телевизия” – ми какво ми пука, човек, ако ползваш интернет като телевизор, както правят повечето хора? Big deal.)

Да организираш по-достъпна и по-ПР/малко “лъскава за стандартите на четящия на 3400 метра в планината отшелник кампания не е кофти. Окей е и ѝ пожелавам всичко най-добро, защото ще участвам в нея.

Една подобна кампания няма да разводни четенето. То вече е достатъчно разводнено, защото цялата текуща инфраструктура на човешкото поведение в условията на социални мрежи е разводнена. Лошо ли е това? Не чак толкова, защото всяко време има своите поведенчески и комуникационни модели. И не, няма да ги оправите с три реда ореваване, все едно са ви откраднали копието на “Вълшебната планина” от удобоството на канапето.

Оставете хора да се кефят и да организират неща.

Оставете хората да четат – да, и онези, които четат попкултурна литература и не са на вашето “високо” ниво (което пак е част от поп култура, всъщност).

Пийте един китайски зелен чай, погледнете се в огледалото и се запитайте:

“Нужно ли е да съм толкова бътхъртнат/а?”

Аз предлагам да си отговорите “не”.

Не е нужно протезите да са грозни: Няколко наистина уникални дизайнерски хрумвания

Напоследък съм изключително впечатлен от идеята за трансхуманизма и технологизацията в обозримото бъдеще (15-20-30 години). Дотам води преминаването през вселената на Ghost In The Shell отново, комбинирано с преглед на “Neuromancer” и “Snow Crash” (пак отново).

В съзнанието ни протезите неизменно са нещо грозно, тромаво и пречещо на естетиката на тялото. Реакцията е нормална и очаквана, но всъщност се различава от текущата реалност. Аз поне нямам търпение производството да се ошлайфа още повече 🙂 До тогава, ето няколко прекрасни примера за дизайнерски протези.

By Reddit user Kuester

 

Scott Summit е страхотен дизайнер, наблягащ на протези. Някои от творенията му:

 

 

Креативността няма граници и при протезите.

                                                                            LEGO дизайн 🙂

 

                                                           Хрумка на Alternative Limb Project

              Това също е на Alternative Limb Project. Протеза с вградени колонки 🙂