Дзен, Праскови и Традиции: Поглед към една по-провинциална Япония

Как ли изглежда лобното място на един от по-популярните японски фолклорни герои? Какво е да си част от дзен ритуал? Защо буквално всяка праскова по дърветата там е „облечена“ в ето такива пликчета?

Часът е едва 5 сутринта, но навън вече е общо-взето ясен ден. Мятам издутата раница и се запътвам към гарата възможно най-бързо, за да избегна потния ад на час пика. След това ме очакват няколко часа в уютно хладен автобус на фона на шамар от 34 градуса и 80% влага, от който вече са умрели 11 човека. Последна спирка: Шоо, Окаяма (с дълги о-та).

Шоо се смята за лобното място на Кинтаро (пак с дълго о), дете със свръхчовешка сила, чийто най-добри приятели били планинските зверове. Ако се чудите как е представен в легендите, ето един пример:

(Между другото, феновете на Mortal Kombat може да се сетят за четириръкия здравеняк Кинтаро. Вдъхновението за създаването му е именно този мини-Херкулес 🙂 )

Честно казано, не знам нищо друго за Шоо. Освен приблизителната му локация, де:

Преди няколко седмици обаче, от водещият японски туроператор JTB са ме поканили на т.нар. мониторинг тур. Местните в Шоо и околните градчета са любопитни какво би привлякло чуждестранни туристи наоколо.

Ах, този проблем: как да привлечем повече туристи в по-малко знайните кътчета от провинцията…

Той е валиден за всяка държава, но в Япония ситуацията е особено тежка. Има толкова много места, където най-неочаквано изникват интересни преживявания и причини да наминеш.

Ето и как протече тестовият двудневен тур.

Ден I

След отскок с местни прасковени тарталети ни очаква доза Шинтоизъм в храма Катсумата. Отварям скоба, че на японски „Катсумата“ се пише 勝間田, а Шоо е 勝央. Общото между изписването на двете е канджито 勝, което означава „победа“. Затова и местните смятат, че моленето в този храм води до повече късмет и житейски победи от където и да е другаде в Япония.

Храмът е мъничък, но ми харесва. Започваме с ритуал…

…който включва и нас самите по някое време:

Бяха ни разяснени и някои основни правила относно етикета в храма. Защо не се стъпва по самата пътека? Защото боговете ходят по нея. Как се молиш – колко пъти се покланяш, колко пъти ръкопляскаш, преди да дръпнеш камбаната и т.н. и т.н.

След това директно скачаме на друг фрагмент от традиционната японска култура: мини матча-церемония. Над 70-годишната ни домакиня е жизнерадостна, бъбрива и повече от остроумна. Сетът изглежда простоват:

…но това е само, ако не са ти обяснени някои неща. Като например лъжичката, която е била проядена от буболечки, но после възстановена и “запълнена” със специална смес от злато, сребро и платина. Това е част от т.нар. вековна практика kintsugi, според която счупени съдове се слепяват или запълват с подобни нишки. Ето я и отблизо:

От една чаровна възрастна жена и интериор от кимона, матча и традиции, се гмуркаме в селскостопанския свят. Там ни очакват три пъргави бабета (и две котки) и тяхната мини-ферма.

Какво правим тук?

Ами…зарзават.

Окей де, не зарзават. По-скоро запретнахме ръкави, набрахме яко краставици и тикви от градината, и си направихме японския вариант на кисели краставички и ъ…кисела тиква. Затова и в хладилника ми в момента има едно кило от тези симпатяги, ама не от тези с лютите чушлета, че ми идват малко вповече.

(Ако искате рецепта, свирнете в коментарите.)

Какъв е най-добрият начин за отмора след убийствената жега и брането на зеленчуци под сърдитото слънце?

Онсен или японски минерални бани. Пипкавият елемент с въпросните онсен е, че някои от тях забраняват влизането, ако имаш татуировки. В този случай имаше точно такова правило, затова с лисичите ми лапи кривнахме малко и се намърдахме до ето този симпатяга:

Онсен за крака, ха! Тематичен като форма, този извор си висеше на публично място до улицата и нямаше никакви ограничения спрямо това кой може да си топне краката в него.

След малко по-дълга почивка под климатиците в колибата ни се оказа, че са ни запланували една много специална вечеря. Такаши и Йоко – местно семейство, държат мини-ресторант на втория етаж от къщата си сред оризовите поля.

Вместо типичният безличен ресторант или хотелски менюта, насред уютна атмосфера и приятна компания, Йоко надмина себе си и ни поднесе…

…крехко месо в сладка панировка от тофу:

…прясно уловена скумрия сред зелен лук, подправки и ориз (оризът е отдолу)

…и редица други ястия, кое от кое по-вкусни. Освен талантът на Йоко, мисля, че значителен фактор играеше и факта, че повечето от съставките идваха от късчето земя на Такаши и Йоко. Зеленчуци, месо, яйца, ориз…

Предоволен от цялостната програма, при завръщането ни в колибата се проснах на футона и скоро заспах. Очакваше ни ставане в 5 часа, за да бъдем част от една друга магия:

Дзен церемония в спокоен будистки храм.

Ден 2

Май не ви представих колибата, в която отседнахме. Казва се Okayama Farmers’ Market North Village. Понеже отседнахме през делничен ден беше по-скоро пусто. Въобще не обърнах внимание, защото в мъгливата магия на пет сутринта, колибата ни сякаш бе излязла от някоя приказка:Същото можех да кажа и за храма, надничат иззад пелената на сутрешната мъгла:

Без съмнение, това се превърна в любимата ми част от тестовия тур. Практикувам випассана медитация и си нямах никаква представа как протича дзен вариантът на медитационната практика. Ръководени от трима монаси, заедно с още 30-ина човека направихме едно кратко “седене” от десетина минути. Местните будисти също дойдоха и се включихме към техния напев, огласящ стените на малкия храм.

След дзен усамотението на медитацията ни бе поднесена сенча. В духа на нескончаемите церемонии, сенчата първо бе внимателно приготвена от майстор, а после ни бе поднесена от жени, облечени в семпли кимона. На всяка дървена масичка имаше по три чашки – по една за всеки присъстващ. Подобно на някои наши традиции, и тук при поднасянето са важни нечетните числа – 1, 3, 5 и т.н.

След сенча сеансът се отправихме към столовата за аскетична закуска в будистки стил:

Естествено, имаше някои правила. Започва се с един напев преди хранене, и се завърша с друг след него. Ядеш колкото се може по тихо и не говориш по време на хранене. От двете зеленчукови късчета (в жълто) оставяш едното. Защо? След като си изядеш оризовата каша, сипваш чая, спускайки го по клечките за хранене в купата. След това използваш второто късче за да “изчистиш” останалия ориз от купата. Едва тогава може да го изядеш, а сипаният в купата чай го изпиваш. 🙂

Обон е будистки празник, в който се чества паметта на мъртвите. Има известни регионални вариации на това кога се чества той, но най-често това се случва в средата на Август. Понеже нашата визита бе близо до честването му, приготвихме ето тези фенери:

Монасите ни дадоха нужните материали (както се сещате, не е кой знае колко трудоемко) и всеки написа (или нарисува) по нещо лично. Фенерите ни ще бъдат пуснати сред тези на местните след около две седмици, когато настъпи самият Обон.

След духовното преживяване в прегръдката на мъгливата сутрин, под жежкото слънце се отправихме да берем праскови. Както споменах и преди, Окаяма е известна като Кралството на Прасковите в Япония. Гроздето тук също е известно в цяла Япония, но прасковите взимат короната.

Спомняте ли си, че споменах как всяка праскова си има по едно хартиено пликче?

Не се шегувах:

Първоначалната ми мисъл беше: “Еми, да, сигурно помага като контра на всички буболечки, вредители и прочие!”

Бързо получих пояснение от симпатичния дядо, който отговаряше за контрола на градината. Торбичките са измислени, за да може прасковите да останат специфично бели – символът на продукцията на Окаяма. Единственият отвор е от долната страна на прасковата – той позволява за леко розовеене, което указва, че прасковата е узряла.

Ето как изглежда една окаямска узряла бяла праскова:

Подобни праскови са бая скъпи (нещо от типа на тройка за осемнайсетина лева). Беше много мило, че ни дадоха да си изберем по пет праскови на човек като подарък. Желаещите можеха да си купят допълнително за по 150 йени (около два лева) парчето 🙂

С това и краткият ни двудневен тур приключи. Дискусията относно фийдбек, впечатления, предложения за подобрение и прочие се състоя в къщата, която Ая – една от местните, е получила като завещание от наскоро починалата си баба.

Възхитително място, честно казано – дървено изящество на над век, изпъстрени с традиционно наследство от изминали японски ери.

От ето такива красоти с пейзажи и жерави…

…до истински антики в лицето на подобни старовремски чадъри:

Интериорът също е издържан в традиционен японски стил. Съзерцавайки го усещаш хода на времето и как днешните ти преживявания са просто мимолетен миг в грандиозния пъзел на вековете:

Ая е в процеса на краундфъндинг кампания за реновация на това магично място. Идеята ѝ е да обнови някои елементи и да ги комбинира с духа на традициите. Дали ще са японски или чуждестранни туристи, AirBnB или друга платформа – според мен няма значение. Огромната къща предлага очарование, което според мен ще се оцени ако не от всеки, то от повечето пътешественици.

Вкусен обяд в подобна атмосфера, изчерпателни дискусии относно Шоо и какво може да се направи за него, и след това – обратно под слънцето, за да хвана автобуса. След два дни спокойствие и природа, някакси връщането към шумната бетонна джунгла на Осака ми се струва прекалено изморително. Може да обичам този град, но с удоволствие бих прекарал още поне ден-два из хълмистата отмора, която Окаямската провинция ми предложи.

Аюбован, културен шок! vol. 2

След малко по-социалните ми впечатления от Шри Ланка е време да премина в по-стандартните полета на туризма. Островът не е особено голям, но има много разпокъсани забележителности, така че тези девет дни не ми стигнаха за целия. Според повечето местни, а и по-професионални туристи, ако искаш цяла Ланка, трябва да си заделиш едни хубави две седмици. Ето карта с по-големите градове на страната. Маршрутът, който аз посетих, е по-западно брегово и централно ориентиран и минава през Негомбо, Коломбо, Анурадхапура, Поллонарува, Кенди, Сигирия и Дамбулла и най-накрая – Нувара Елия.

Преди всичко ми се иска да започна с храната на ландците (отново: за да не ги бъркаме с ланци!). Естествено, тя е люта, но по-голямата част от нея е люта в измерения, които не познаваме и които поне за един европеец могат да доведат до обезвкусяване на цялата храна поради подправеността. Ако кажеш на шри ландец да ти препоръча нещо не-люто, той ще го направи…и ще получиш ястие, което е все пак лютивичко. Има сума ти традиционни ястия и продукти из магазините и е хубаво да пробвате колкото се може повече от тях. Ландският алкохол се нарича арак и може да е от захар или кокос, силата му е около 32 градуса и има вкус на ракия плюс уиски, но много по-мек и ненатрапчив. Бирите (джинджифиловата е безалкохолна и лютичка) също си заслужават, като има някои с приятните 8,9% алкохол, но като цяло алкохолът е доста скъп като за Ланка (т.е. от 3-4 долара нагоре за бира в повечето случаи).

Специално внимание обръщам на плодовете: шриландците ядат супер много плодове, сутрин, обед и вечер. Независимо дали сте в хотел или не, пригответе се за ударна доза манго, папая, банани и ананаси. Някои от тях – произведения на изкуството. Особено бананите са уникални – в Ланка има редица видове, като най-симпатични са ултра-малките бананчета, не повече от 7-8 сантиметра, които са и най-сладки. По улиците пък е фраш с плодове, чиито имена така и не можах да запомня, и продавачи на кралски кокоси. Те са супер колоритни със своите ножове най-различен тип и разфасоват кралския кокос така, че да можете да пиете от горната му част. След това кралският кокос се реже почти изцяло, за да се стигне до пласта вкусен плод на дъното му, който прилича на мъничка чинийка от кокосов плод. Ако пък сте достатъчни щастливци като мен, съседите ви ще ви носят някое и друго интересно ястие като тези макарони с редица зеленчуци и специфичен ландски омлет отгоре.

Поклонниците носят цветя, най-често – лотуси в храмовете

След като храната е покрита, време е за типичния туризъм. Няма да разказвам за историите около всеки обект, защото ще стане твърде дълго. Но ги потърсете, защото има някои прекрасни исторически особености!
Най-голямата ми любов от Ланка се нарича Сигирия. Това е изумително красива област с над 200-метрова скала в сърцето си. Качването е поне един час нагоре, пълно е с други туристи от цял свят, маймуни и катерици, навсякъде около теб има древни площадки и остатъчни руини. По стените има страхотни фрески, някъде там е и Огледалната стена, която не можах да снимам, а лъвските лапи известяват за последния етап от изкачването. Гледката отгоре е изумителна и си заслужава умората и блъскането дотам. Единственият проблем е ако дъждът реши да покаже лицето си от облаците, защото и без това тесните и хлъзгави стълби утрояват усложняването на изкачването.

Най-различните руини и дагоби (местно име: ступа) около Анурадхапура са нещо като Tomb Raider в реален живот, само че на открито. Индиана Джоунс би се побъркал от кеф и със сигурност би желал да влезе в Руванвели Сая например, или поне в Абхаягири дагоба. Нацелих неделно честване в Руванвели Сая, и бялата й хипнотична фасада бе допълнена с облечените в бяло поклонници, сигурно стотици, ако не и две-три хиляди. Беше нещо неописуемо. Освен дагобите, в Анурадхапура има редица музеи, а руините са както езера (като Близнашките езера (Куттам Покуна) или Слонското езеро), така и остатъчни жилища на будисти или оризови корита, изхранвали стотици от тях. Интересни са Сандакаха пахана (moonstones на английски) и архитектурата около тях е прекрасна. Самите пахани ми напомнят на отрязана наполовина самсара и за щастие едно местно момиче ми обясни концепцията на всеки един, дори и миниатюрен, елемент от тях.

Доста хубаво място покрай Анурадхапура е и Исурумуния, която е един от най-древните храмове в Шри Ланка. Легендарният крал Тисса, един от най-ранните владетели и на древна Ланка и любител на архитектурата, е построил това място преди близо 2400 години. Исурумуния не е голяма, но има едно много особено излъчване на спокойствие и уединеност.
Кенди е нещо като перлата на централна Шри Ланка. У мен предизвика асоциации с Велико Търново поради някаква причина, може би заради някои издигнати части на града, от където можеш да го видиш целия. Разходката около езерото е много забавна, стига да не е тъмно, защото тогава човек се пребива поради липсващи плочки или хлъзгави мостове (доказано: от мен). Задължително посетете фабриката за батик над града, за да ви се обясни технологията, а и да си вземете нещо за спомен. Най-красивото нещо тук е Храмът на Свещения зъб на Буда, който си е един огромен комплекс. Поклонниците са огромни тълпи, смесени с множество туристи тук, така че се въоръжете с лакти и търпение. Казвам лакти, защото два пъти в деня има свещени ритуали за по петнайсетина минути и тогава тълпите се превръщат в кипяща маса от хора, всеки от които желае да е по-близо до монасите и реликвата. Аз поне се почувствах като в едно лепкаво, облечено почти изцяло, пого от деца, възрастни, ниски и високи, чужденци и ландци…но пък беше забавно!

Орнаментирането на много места е удивително

Дамбулла е друго особено религиозно наситено и старинно място. Посрещнати от златната статуя на Буда, която е съвсем нова, ви очаква изкачване от двайсетина минути към пещерите на Дамбулла. Пригответе се за спиращи дъха конструкции, направо извънземни фрески и стенописи, множество статуи на Буда – включително лежащият “спящ” Буда от камък, голям 14 метра, както и монументи на древни ландски крале. Подходих с Дамбулла с подозрение след всички храмове, които посетих, но след Сигирия, за мен това е най-важното място за посещение в Шри Ланка. За жалост от Кенди нагоре (посока Сигирия и Дамбулла), туристите се увеличават наистина много, и се пълни с руснаци и азиатци. И докато не искам да дискриминирам, точно тези два типа туристи са най-шумните, несъобразяващи се с културните обекти и правилата в тях, и въобще антипатични.
Каакто и да е – посоката ни вече е Нувара Елия. Спомняте ли си онази Шри Ланка, която е 40-градусова, с влага във въздуха, изгарящо слънце и прочие? Забравете я. Пътят към Нувара Елия минава през чаени плантации, изумителни върхове, крайпътни сергии, мъгла и дъжд и лъкатушещи пътища. Температурите падат до 10 градуса, планината е навсякъде и се провира през ноздрите ви с всеки дъх. Задължително посетете чаена плантация, за да ви се разкаже (от симпатяги) за това колко вида чaй има (колкото по-ситносмлян, толкова по-силен) и за техните особености (черният ферментира, зеленият – не), и други симпатични факти.

След като е покрито религиозното и историческото, време е за малко флора и фауна. За жалост не можах да посетя Яла или някой друг огромен природен парк, но вместо това имах щастието да мина през:

1) Ботаническата градина в Перадения. Това място е огромно, но в най-тоталния смисъл на огромно. Различните части от градината греят с различна красота, като пътеката от кралски палми, или пък един квадрат, в който всяко дърво е ето толкова отрупано с прилепи, които летят доста успешно. Засякох и сватба и ми казаха, че много двойки използват красотата на Ботаническата за своите сватбени фотосесии…което, мисля, е разбираемо.

2) Милениум фондацията за слонове, която пък е близо до Пиннавала (която не посетих, но е задължителна в един нормален маршрут). Безпроблемно можеш да яздиш слон срещу известна сума (варираща от това колко точно да продължи язденето, дали искаш после да го изкъпеш и нахраниш и т.н.), след което да посетиш малкия музей на слона. Искаше ми се да пусна Раджа на свобода, но не съм сигурен дали би се оправила, а и изглеждаше привързана към хората там. Полезно е и да се научи някоя и друга дума на слонски език…както и разликите между азиатския и африканския слон, или пък факта, че всеки слон може да има само по двама приятели-обучители.

3) Зоологическата градина в Коломбо. Не съм особен фен на зоопарковете, но Шри Ланка е толкова разнообразна откъм животни, а и хората толкова ги обичат, че мислех, че ще е нещо различно от традиционното. Истината е 50/50, защото имаше някои животни в доста измъчен вид, но други бяха в доста добро настроение – или мързелуващи на воля, или надменно гледайки посетителите от някоя и друга скала. Други бяха достатъчно радостни, за да танцуват пред нас. За жалост, както винаги, се намира по някой идиот, който да дразни и крещи на животните, само защото са зад клетка и той се чувства силен и в превъзходство. За щастие върху тази жалост, въпросният мъж набързо беше скастрен от персонала и си затвори устата 🙂

И сред животните има пътуващи на стоп

Постът стана дълъг и затова няма да добавям тук препоръките си за бъдещи пътуващи натам. Това ще стане в трети и последен (обещавам!) такъв, защото има доста клопки с туризма  в място като Ланка и е хубаво човек да е наясно. Също толкова добре е и да бъде по-адекватен турист спрямо местните, а не надменният западняк, който е господар на света. За това – до следващия пост!