Нощно стъкло (1/2)

– Трябва ми повече свобода – започна отново момичето. – Задушаваш ме, не мога така. Моля те, разбери ме.

– Какво се е променило? Друг ли има, а? Кажи си!!

Завъртях очи към тавана и се сгуших една идея повече в тъмносиньото си яке, докато момчето теоретизираше апокалипсиса на връзката си. Тирадата започваше за трети път в разстоянието на пет спирки и дежавуто заплашваше да строши полузаспалия ми мозък. Така или иначе никога не съм разбирал хората, които толкова обичат да се разправят в градския транспорт. Пък бил той и късновечерен 76 с петима души на кръст в него.

Със слизането ми от неочаквано чистия автобус, вратите затръшнаха досадната глъчка от спора. Четвъртият рунд може и да започваше, но някакси щях да мина и без него, много благодаря. Взех си едни ментолови Lucky Strike от лелката, надвиснала над плота на денонощното зад „Плиска“, и закрачих навътре, към утробата на квартала.

Жуженето от пешеходния светофар на кръстовището до УниКредит ме посрещна както обичайно. Колкото и глух да беше „Изток“, това жужене винаги присъстваше. Зазяпах нагоре, чудейки се какво точно иска да ми каже. Мечтаеше да бъде като сирените от националния сигнал за тревога? Мънкаше нещо машинно-нечленоразделно от името на всички глупави спорове в 76? Искаше ми се да го потупам по хладното метално тяло, но нямаше как да се покатеря до горе.

Котката обаче умело се беше изкачила на капака на кофата с боклук и облизваше белите си лапи. Метнах ѝ един среднозаинтересован поглед – все пак кварталът беше пълен с котки, нищо особено, и я подминах, пушейки страйка.

– Не мислиш ли, че е странно да има толкова малко опадали листа?

Прехапах изненадано цигарата и за малко да я сдъвча не на шега, след което се обърнах. Животното ме гледаше от упор със скрити от сенките очи и продължаваше да ближе лявата си лапа. Дясната бе насочило към мен. Направих няколко крачки към кофата.

– Предполагам по-странно е да чуя котка да се оплаква от това. Но не, не ме притеснява – изкарах цигарата и издишах в стегнатия нощен въздух. – Нито едно от двете, всъщност.

– Все пак е жалко. Толкова хубав квартал, пък толкова малко листа. Дори не са шума още – по-скоро едва изгаснал живот, още показващ цветовете си.

– Слушай, ти фетиш ли имаш нещо?

– Може би – котката наклони глава и спря да ближе лапата си. Сенките се отместиха и сега видях, че едното ѝ око бе изцяло прозрачно, без нищо в него. Другото беше тази пъстрост, която може да очакваш от очите на средностатистическите улични котки. – Всъщност е много приятно да се въргалям в падналите листа. Но понеже тази година са прекалено малко, няма как да го правя. И това ме прави тъжен.

– Звучи наистина зле.

– Така си е. Ти опитвал ли си ?

– Като малък, да – спомних си за синьо-черното яке, което бях отрупал с останки от листа във втори клас. – Но нека сме честни, би било доста странно, ако го правя сега. Хората ще ми се смеят, а аз ще се чувствам тъпо и без това.

– В някои отношения е по-лесно да си улична котка – заключи котаракът и се завъргаля по гръб върху кофата, сякаш за да компенсира липсата на листа по земята. След кратък спектакъл, животното отново зае стегната поза. – Както и да е, радвам се, че успях да те хвана на време.

– Да ме хванеш на време? – повторих объркано.

– Точно така. Иначе нещо ужасно щеше да се случи.