Как ли изглежда лобното място на един от по-популярните японски фолклорни герои? Какво е да си част от дзен ритуал? Защо буквално всяка праскова по дърветата там е „облечена“ в ето такива пликчета?
Часът е едва 5 сутринта, но навън вече е общо-взето ясен ден. Мятам издутата раница и се запътвам към гарата възможно най-бързо, за да избегна потния ад на час пика. След това ме очакват няколко часа в уютно хладен автобус на фона на шамар от 34 градуса и 80% влага, от който вече са умрели 11 човека. Последна спирка: Шоо, Окаяма (с дълги о-та).
Шоо се смята за лобното място на Кинтаро (пак с дълго о), дете със свръхчовешка сила, чийто най-добри приятели били планинските зверове. Ако се чудите как е представен в легендите, ето един пример:
(Между другото, феновете на Mortal Kombat може да се сетят за четириръкия здравеняк Кинтаро. Вдъхновението за създаването му е именно този мини-Херкулес 🙂 )
Честно казано, не знам нищо друго за Шоо. Освен приблизителната му локация, де:
Преди няколко седмици обаче, от водещият японски туроператор JTB са ме поканили на т.нар. мониторинг тур. Местните в Шоо и околните градчета са любопитни какво би привлякло чуждестранни туристи наоколо.
Ах, този проблем: как да привлечем повече туристи в по-малко знайните кътчета от провинцията…
Той е валиден за всяка държава, но в Япония ситуацията е особено тежка. Има толкова много места, където най-неочаквано изникват интересни преживявания и причини да наминеш.
Ето и как протече тестовият двудневен тур.
Ден I
След отскок с местни прасковени тарталети ни очаква доза Шинтоизъм в храма Катсумата. Отварям скоба, че на японски „Катсумата“ се пише 勝間田, а Шоо е 勝央. Общото между изписването на двете е канджито 勝, което означава „победа“. Затова и местните смятат, че моленето в този храм води до повече късмет и житейски победи от където и да е другаде в Япония.
Храмът е мъничък, но ми харесва. Започваме с ритуал…
…който включва и нас самите по някое време:
Бяха ни разяснени и някои основни правила относно етикета в храма. Защо не се стъпва по самата пътека? Защото боговете ходят по нея. Как се молиш – колко пъти се покланяш, колко пъти ръкопляскаш, преди да дръпнеш камбаната и т.н. и т.н.
След това директно скачаме на друг фрагмент от традиционната японска култура: мини матча-церемония. Над 70-годишната ни домакиня е жизнерадостна, бъбрива и повече от остроумна. Сетът изглежда простоват:
…но това е само, ако не са ти обяснени някои неща. Като например лъжичката, която е била проядена от буболечки, но после възстановена и “запълнена” със специална смес от злато, сребро и платина. Това е част от т.нар. вековна практика kintsugi, според която счупени съдове се слепяват или запълват с подобни нишки. Ето я и отблизо:
От една чаровна възрастна жена и интериор от кимона, матча и традиции, се гмуркаме в селскостопанския свят. Там ни очакват три пъргави бабета (и две котки) и тяхната мини-ферма.
Какво правим тук?
Ами…зарзават.
Окей де, не зарзават. По-скоро запретнахме ръкави, набрахме яко краставици и тикви от градината, и си направихме японския вариант на кисели краставички и ъ…кисела тиква. Затова и в хладилника ми в момента има едно кило от тези симпатяги, ама не от тези с лютите чушлета, че ми идват малко вповече.
(Ако искате рецепта, свирнете в коментарите.)
Какъв е най-добрият начин за отмора след убийствената жега и брането на зеленчуци под сърдитото слънце?
Онсен или японски минерални бани. Пипкавият елемент с въпросните онсен е, че някои от тях забраняват влизането, ако имаш татуировки. В този случай имаше точно такова правило, затова с лисичите ми лапи кривнахме малко и се намърдахме до ето този симпатяга:
Онсен за крака, ха! Тематичен като форма, този извор си висеше на публично място до улицата и нямаше никакви ограничения спрямо това кой може да си топне краката в него.
След малко по-дълга почивка под климатиците в колибата ни се оказа, че са ни запланували една много специална вечеря. Такаши и Йоко – местно семейство, държат мини-ресторант на втория етаж от къщата си сред оризовите поля.
Вместо типичният безличен ресторант или хотелски менюта, насред уютна атмосфера и приятна компания, Йоко надмина себе си и ни поднесе…
…крехко месо в сладка панировка от тофу:
…прясно уловена скумрия сред зелен лук, подправки и ориз (оризът е отдолу)
…и редица други ястия, кое от кое по-вкусни. Освен талантът на Йоко, мисля, че значителен фактор играеше и факта, че повечето от съставките идваха от късчето земя на Такаши и Йоко. Зеленчуци, месо, яйца, ориз…
Предоволен от цялостната програма, при завръщането ни в колибата се проснах на футона и скоро заспах. Очакваше ни ставане в 5 часа, за да бъдем част от една друга магия:
Дзен церемония в спокоен будистки храм.
Ден 2
Май не ви представих колибата, в която отседнахме. Казва се Okayama Farmers’ Market North Village. Понеже отседнахме през делничен ден беше по-скоро пусто. Въобще не обърнах внимание, защото в мъгливата магия на пет сутринта, колибата ни сякаш бе излязла от някоя приказка:
Същото можех да кажа и за храма, надничат иззад пелената на сутрешната мъгла:
Без съмнение, това се превърна в любимата ми част от тестовия тур. Практикувам випассана медитация и си нямах никаква представа как протича дзен вариантът на медитационната практика. Ръководени от трима монаси, заедно с още 30-ина човека направихме едно кратко “седене” от десетина минути. Местните будисти също дойдоха и се включихме към техния напев, огласящ стените на малкия храм.
След дзен усамотението на медитацията ни бе поднесена сенча. В духа на нескончаемите церемонии, сенчата първо бе внимателно приготвена от майстор, а после ни бе поднесена от жени, облечени в семпли кимона. На всяка дървена масичка имаше по три чашки – по една за всеки присъстващ. Подобно на някои наши традиции, и тук при поднасянето са важни нечетните числа – 1, 3, 5 и т.н.
След сенча сеансът се отправихме към столовата за аскетична закуска в будистки стил:
Естествено, имаше някои правила. Започва се с един напев преди хранене, и се завърша с друг след него. Ядеш колкото се може по тихо и не говориш по време на хранене. От двете зеленчукови късчета (в жълто) оставяш едното. Защо? След като си изядеш оризовата каша, сипваш чая, спускайки го по клечките за хранене в купата. След това използваш второто късче за да “изчистиш” останалия ориз от купата. Едва тогава може да го изядеш, а сипаният в купата чай го изпиваш. 🙂
Обон е будистки празник, в който се чества паметта на мъртвите. Има известни регионални вариации на това кога се чества той, но най-често това се случва в средата на Август. Понеже нашата визита бе близо до честването му, приготвихме ето тези фенери:
Монасите ни дадоха нужните материали (както се сещате, не е кой знае колко трудоемко) и всеки написа (или нарисува) по нещо лично. Фенерите ни ще бъдат пуснати сред тези на местните след около две седмици, когато настъпи самият Обон.
След духовното преживяване в прегръдката на мъгливата сутрин, под жежкото слънце се отправихме да берем праскови. Както споменах и преди, Окаяма е известна като Кралството на Прасковите в Япония. Гроздето тук също е известно в цяла Япония, но прасковите взимат короната.
Спомняте ли си, че споменах как всяка праскова си има по едно хартиено пликче?
Не се шегувах:
Първоначалната ми мисъл беше: “Еми, да, сигурно помага като контра на всички буболечки, вредители и прочие!”
Бързо получих пояснение от симпатичния дядо, който отговаряше за контрола на градината. Торбичките са измислени, за да може прасковите да останат специфично бели – символът на продукцията на Окаяма. Единственият отвор е от долната страна на прасковата – той позволява за леко розовеене, което указва, че прасковата е узряла.
Ето как изглежда една окаямска узряла бяла праскова:
Подобни праскови са бая скъпи (нещо от типа на тройка за осемнайсетина лева). Беше много мило, че ни дадоха да си изберем по пет праскови на човек като подарък. Желаещите можеха да си купят допълнително за по 150 йени (около два лева) парчето 🙂
С това и краткият ни двудневен тур приключи. Дискусията относно фийдбек, впечатления, предложения за подобрение и прочие се състоя в къщата, която Ая – една от местните, е получила като завещание от наскоро починалата си баба.
Възхитително място, честно казано – дървено изящество на над век, изпъстрени с традиционно наследство от изминали японски ери.
От ето такива красоти с пейзажи и жерави…
…до истински антики в лицето на подобни старовремски чадъри:
Интериорът също е издържан в традиционен японски стил. Съзерцавайки го усещаш хода на времето и как днешните ти преживявания са просто мимолетен миг в грандиозния пъзел на вековете:
Ая е в процеса на краундфъндинг кампания за реновация на това магично място. Идеята ѝ е да обнови някои елементи и да ги комбинира с духа на традициите. Дали ще са японски или чуждестранни туристи, AirBnB или друга платформа – според мен няма значение. Огромната къща предлага очарование, което според мен ще се оцени ако не от всеки, то от повечето пътешественици.
Вкусен обяд в подобна атмосфера, изчерпателни дискусии относно Шоо и какво може да се направи за него, и след това – обратно под слънцето, за да хвана автобуса. След два дни спокойствие и природа, някакси връщането към шумната бетонна джунгла на Осака ми се струва прекалено изморително. Може да обичам този град, но с удоволствие бих прекарал още поне ден-два из хълмистата отмора, която Окаямската провинция ми предложи.
Bad apple 