– Какво става? Как е в Токио?
– Студено ми е. Сградата е висока. Калмарите са като презервативи – разтеглени и отвратителни на вкус.
– Ти кога си…?
– Остави ме, Клеос.
Тръшвам му телефона и изпъвам краката си на стола. Обръснала съм ги и сега лъщят срещу светлината на малката халогенна лампа. Като за получовек, полуелен, Клеос е много дразнещ. В повечето случаи еленочовеците са любопитни, но знаещи границата си същества. Може би нещо при него е сбъркано генетично и затова е такъв. Дояждам отвратителните калмари, избърсвам си пръстите в салфетката с йероглифи по нея и гася лампата. Токио спи, и аз решавам да последвам примера му.
***
Азиатският начин на живот ме сбърква. През деня японците са много по-страховити, отколкото на тъмно. На светло техните машинарийни очи блестят фанатично, устремени към работната цел, полу-роботските им движения разсичат въздуха. Тълпите са плашещо подредени, сякаш съгласно римска военна тактика. В сърцето на гмежта, аз затварям очи и пожелавам всички да изчезнат. Нека в токийския обяд да бъда само аз, без тези човекохлебарки пред мен.
Когато ги отварям, естествено, нищо не е променено. Изплувам от хорската река и сядам на една пейка встрани. Фокусирала погледа си в някаква точка отпред, след малко осъзнавам, че нещо натрапчиво влиза в полезрението ми. Мъжът носи масленозелени панталони, които именно са привлекли вниманието ми на фона на черно-бялата тълпа. Изглежда на четиресет години, плешив е, има пуловер с прободено от черни линии сърце на него, както и чифт кафяви ръкавици. Безспорно обаче най-запомняща се е кокошката в ръцете му, около чийто врат той ги е пристегнал.
Мъжът съвсем невъзмутимо държи пилето за шията, а аз се оглеждам объркано – няма ли някой да го забележи. Все пак си говорим за мъж с кокошка в ръце…в центъра на Токио.
Явно забравен от тълпата, мъжът насочва погледа си към мен и ми се усмихва. Едната му ръка се маха от врата на кокошката и той я прокарва по диагонала на извезаното на пуловера сърце. Жестът ми носи хлад, изглежда неизказано заплашителен, и аз се опитвам да извърна поглед, но не успявам. Мъжът връща ръката си на пилето и с бързо движение извива врата на животинката. От избухналото насилие ми се повдига, но все още не мога да откъсна погледа си от него.
Околните го подминават все така невъзмутимо, а плешивецът захвърля безжизненото пернато на земята сякаш е боклук. Вдига ръката си в жест с допрени палец и показалец и чак сега виждам, че останалите разперени пръсти са пет на брой. Непознатият свива седемте си пръста в юмрук, ухилва се злобно, след което се разтваря в гмежта.
Това счупва оковите на вкаменеността ми, и все още с надигаща се топка от стомаха към гърлото ми, аз се махам оттук, разбутвайки забързани азиатци по пътя си.
***
– Клeос, аз в Токио ли съм? – питам го вечерта.
Струва ми се, че сградите са променени. Дори нямам идея защо, но с всеки миг това подозрение добива все по-голяма плътност в съзнанието ми.
– Доколкото знам, да.
– Заклевам се, днес бях в Токио. Но сякаш съм на друго място в момента. Когато нея я няма…не знам, едно и също е къде съм.
– Намери ли я там?
– Не. Знаеш ли, днес един човек уби пиле на площада.
– Уби пиле ли?
– Кокошка. Имаше седем пръста.
– Кокошката?
– Не, човека.
– А колко пръсти принципно имат хората?
– Пет, Клеос. Нали си виждал моите ръце.
– Е, много ще ти ги помня. Два пръста са добър бонус.
– По-скоро са плашещи. Ще ти затварям.
– Айде.
Клеос е малко по-хладен този път. Вместо калмари под халогенната лампа ям салата от домати, краставици, съвсем малко авокадо, и сирене фета. От време на време ми се привиждат шумолящи масленозелени панталони – на единият им крачол е извезано прободено сърце, а на другия – святото число седем.
***
На следващият ден вече знам, че това е друг град. Стаята ми е същата, но всичко извън нея е различно. Хората наоколо са по-високи, руси и кестеняви, със светли очи. Тълпите са по-спокойни от тези в Токио, стари трамваи прекосяват улиците с тежко тракане и спират на всеки има-няма 500 метра. Навсякъде се чува жуженето на млади момчета и момичета, няма и помен от механизирания японски бит.
Оглеждам се за нея, може да е някъде тук, сивите ѝ очи да се крият зад някоя качулка, макар да знам, че и без да ѝ виждам лицето ще я позная. Копнея да впия устните в нейните, да проследя контурите на тялото ѝ така, както художник несигурно опипва първите линии на рисунката си, а после да влеза в нея с пръстите си така, както същият художник вече уверен изпълнява идеята си. Натъжавам се и се прибирам обратно в стаята си с халогенната лампа, която да осветява объркването и тъгата ми.
По някаква причина ми се гади от мен, така, както ми се е повдигнало на площада в Токио, когато мъжът прекърши врата на кокошката. Опитвам се да потисна чувството, но то ме удавя безкомпромисно. Олюлявам се към тоалетната и на силни тласъци повръщам парчета от себе си, докато не се изтощавам докрай и не прегръщам тоалетната чиния.
– Клеос, аз какво съм? – питам го след като съм изплакала всичко, което съм могла.
– Какъв е този въпрос?
– Такъв. Кажи, аз какво съм?
Еленочовекът мълчи малко, след което затваря телефона без да каже нищо.
– Клеос? Ало? – набирам го отново, но ми казва, че абонатът е изключил телефона си или е извън обхват. Хвърлям устройството по прозореца и то го счупва. Взимам един по-голям къс стъкло и взирам лицето си в него. Не съм се гледала от месеци, осъзнавам, откакто нея я няма. Впервам очи и виждам главата на октопод, като само очите ми са човешки.
Изпищявам.
***
Мъжът стои на пейка до алеята в Бърно, Чехия, и съвсем кротко чете книга. Писва му и си взима малко почивка. Оглежда околностите си – кучета със стопаните си, една тантуреста госпожа дори разхожда на каишка мини-прасе, няколко деца играят на волейбол, баба с бастун крепи дядо, който е в очевидно по-тежко положение.
Младата жена, която привлича вниманието му, има лъскавочерна коса, очи с нездравословна доза тежък грим около тях, и високи скули. Отпред на блузата ѝ има огромна верижка с еленска глава. Някой извиква и тя се обръща с гръб към младежа. Отзад косата ѝ е оформена в осем расти, сякаш катранените пипала на октопод. Момичето поклаща глава – явно не е за нея, и отново се обръща в неговата посока. Чак сега той вижда, че в ръцете ѝ има книга, черна като косата ѝ, книга, която не е друго, ами самата Библия.
Когато погледът му попада върху кръста на писанието, момичето застива. Очите ѝ се забиват в него, сякаш го виждат за пръв път. Присвиват се първо невярващо, а после в тях се настанява някаква мекота – като при човек, намерил нещо открай време търсено и изстрадано.
Момичето тръгва към него с уверена походка.
By Chiara Bautista
Bad apple 