Аюбован, културен шок!

 Колелата на самолета удрят в спечената земя на летището в Коломбо. Добре, а оттам нататък – какво? Какво ли не, е отговорът и в следващите два поста ще се опитам да синтезирам многобройните си учудвания, очарования, втрещявания и всички други емоции по време на краткия ми престой в Шри Ланка.
Запознаването на човек с Шри Ланка преминава през три етапа. Първият е съвсем началното сблъскване с жегата, врящата глъчка и многоцветността на тълпите пред летището. За втория са нужни между 15 и 30 минути и това е свикването с обърнатото движение и тоталния хаос по пътищата. Третият може да е въпрос на часове или дори на дни, и тук става дума за разбирането на начина, по който функционират шриландците (ще добавям по едно д, защото ланци все пак звучи като нещо друго).

Ако някой ви каже, че иска рязък прилив на адреналин, забравете за парашутизъм, бънджи и подобни конвенционалности. Вместо това го пуснете за трийсетина минути по улиците на страната. Тук светофари има веднъж на 100 километра, а дори в столицата Коломбо те са кът (ако приемем, че се спазват въобще). Пътищата масово са двулентови с по една лента за всяка посока на движение и приютяват наистина огромен поток от превозни средства. Знаци също почти няма, освен в редки случаи като преминаващи слонове. Пешеходните пътеки са примамливи, но едва ли някой ще спре, за да минат пешеходците. Затова и много често има полицаи, специално стоящи около пешеходните пътеки и гарантиращи безопасно пресичане.
Шриландците имат удивителната способност да разбиват всяко платно на две. Така задминаващите превозни средства биват на свой ред задминавани магически чрез влизания в насрещното, разминаване на една боя разстояние и множество други маневри на широчина тип „малка квартална улица”. Тротоари дори в някои по-големи населени места няма, има 40-50 сантиметрово пространство за ходещите по джапанки или пък направо боси пешеходци. Това пространство понякога се използва като буфер за сгъчкване на още повече превозни средства в едното платно.

Може би 70% от трафика в Шри Ланка се състои от мотори и най-вече от уникалните тук-тук. Тук-тук са с три гуми, във всякакви цветове, внасят се от Индия, влачат се с между 20 и 50 км/час и са най-якото возило, което съм ползвал. Вътрешната и външната част на един тук-тук са поле за изява на неговия шофьор. Седалките отзад са изрисувани в тигри или дракони, оставени са чисто черни, боядисани в зелено, със златни райета по тях и прочие ексцентричности. Истинският карнавал е навън – религиозни послания, марки, крилати фрази, Че Гевара или Боб Марли, всичко това може да бъде забелязано по фасадата на тук-тука.  Рейсовете са царете на пътищата. Идват в три цвята – червени, бели и сини, всички очукани и извадени от 60-те. Червените са правителствени линии, а белите и сините – частни. От тях често висят пътущи шриландци, защото са претъпкани до изкривяване на физическите закони. Всички автобуси са продукт на индийската TATA Motors, която е и най-популярната марка тук. Ландците са влюбени в азиатските коли и Тойота, Мицубиши, Исузу, Киа и Нисан се ползват с особена почит.
Навсякъде около пътищата пък може да се видят билборди и плакати с президента на Шри Ланка. Общото между всички тях е, че 1) графичната им обработка е пълна скръб и 2) представят президента в епични пози и моменти. Ландците обаче явно като цяло си падат по него и често окичват по домовете си сини ленти – цветът на управляващата партия (опозицията е в зелено, президентът задължително трябва да е будист).

За храна ще говоря в другия пост, но отбелязвам, че сергиите често надхвърлят дори очакванията на заклетите любители на плодовете и зеленчуците

Що се касае до хората…ландците са най-комуникативните, сърдечни, интуитивни и темпераментни хора, които съм срещал. От бъбренето от тук-тук на тук-тук по време на задръствания, през факта, че нито веднъж не видях шриландец да откаже на друг помощ, независимо с какво се занимаваше, до постоянните приятелски докосвания (я потупване по рамото, я прегръщане), ландецът има нуждата да е социален. Поклащането на главата, което е характерно и за индийците, важи с пълна сила и тук и е неизменна част от комуникацията. Интуитивността на тези хора е феноменална, учтивостта – направо плашеща.
Не са лишени от тъмните си страни, естествено, като две отличаващи се са меркантилността им и избухливостта им, лесно водеща до агресия. Второто като цяло е свързано с това, че ландците могат да завъртят емоционалния си компас на 180 градуса преди да се усетиш, поне по моите впечатления. Макар че спрямо туристи и особено белокожи са много по-сдържани в изблиците си. Ако един ландец се привърже към вас, знайте, че е готов да направи почти всичко, дори да ви познава от пет-десет минути. Ако като чужденец покажете, че знаете дори десетина простички думи, очите му светват и той енергично и доволно поклаща главата си и жестикулира весело (жените пък се кикотят и мятат закачливи погледи).

Интересна е и стереотипизацията при половете. Младите жени са слаби, но с течение на времето наедряват. Поради живота в бедност и усиления физически труд е сложно да преценя точна възраст, но след 30-ина жените стават доста обемни. Може би това се корени във факта, че около тези години те вече имат по 4-5 деца. Повечето от жените са – нека сме си честни, грознички, но тези, които са красиви, са еквивалента на двутонен шамар през лицето. Мъжете са жилави, кльощави и гъвкави, независимо от възрастта си. Дебелите сред тях са нищожно количество. Децата са жизнени, шумни, пъргави и любопитни, на моменти нахални. Сред популацията за жалост се ширят множество зарази поради покъртителните условия на живот за голяма част от нея. Над половината от шриландците са диабетици, множество от тях са с конюнктивит в различен стадий, обривите са обичайна гледка, проказата също отбелязва присъствие.
Доста странен е факта, че много често физическият труд се заплаща по-високо от офис работата. Офисните длъжности на средно ниво носят по 250 долара на месец, докато физическото натоварване осигурява по 300 и нагоре. Огромна част от работата в Шри Ланка се върши на ръка поради технологичната и индустриална изостаналост на страната. Има една уникална атмосфера на всеобща заетост – почти няма просещи, безработицата е около 5,4% (и то по данните на опозиционен вестник). Всеки върши някаква работа, била тя странна за нас (като например момчета, които само опаковат торбите с покупки в супермаркетите). Докато ние често комбинираме няколко функции и задължения в едно при работата си, ландците по-скоро действат разделно. Военните и някои други прослойки се радват на особена почит…

…същото важи и за образованието. То е задължително за всички и училището започва от 5-годишна възраст. Задължително изучаем език във всички училища е английският, но много ландци не го знаят никак добре. В повечето училища първият е синхалски, но мюсюлманските и тамилските даскала нямат синхалски, а съответно техния си език (интересното е, че все пак запазват задължителния английски). Частните училища са доста популярни, но и адски скъпи – приемен изпит от около 2500 долара, следван от вноски по 250 долара на всеки три месеца. Учебната година се състои от три срока по три месеца, с по един месец почивка между тях. Униформите са задължителни и различните училища имат различни униформи.

Маймуни щъкат навсякъде, особено около храмовете и туристическите забележителности

За мое щастие успях да присъствам на час по спорт. Един ден тръгнах по бреговата ивица край морския курорт Негомбо и след като бях достатъчен късметлия да тегля лодка от водата към брега с пет ландци (един от които тук-тук шофьорът ми), забелязах няколко деца в ето тази конфигурация. Оказа се, че това е игра на елле, доста популярен спорт в училищата. Влях се в редиците на стотина бъбрещи, викащи и шаващи малчугани, и отново останах възхитен от гостоприемството на тези хора, когато учителка в ярко сари ми предложи стол да седна до нея да ги гледам. Играта на елле беше интересна, но еднакво вълнуващи бяха и наблюдаващите ученици. Някои от тях крещяха в подкрепа на отбора си, други бяха изнамерили стъклени шишета от водка и потракваха с камъни по тях, сякаш са тъпани, трети коментираха еллето по „микрофон” (с невъоръжено въображение – просто бамбукова пръчка). В Шри Ланка всичко – от пътищата до хората, е в движение, и никой не може да си позволи да е безучастен.

В движение са и многобройните животни. Катерици, маймуни, костенурките (Вадда, който храних със смачкани банани и накълцана трева), птици и гущери, раците по бреговете (прекарах два часа в опит да изровя някой от дупките, в които се укриват под пясъка), кравите навсякъде из градовете…и най-вече кучетата. Последните са тъжна гледка – кльощави, почти всички крастави, с липсващи парчета плът от телата им, озъбени и разпръскващи зараза. В някои градове няма кучета, но в туристическите селища ситуацията е много тежка. Повечето от тях нито гонят хора, нито хапят, нито реагират дори ако минеш на сантиметър от тях – ефект от съществуването в подобно специфично общество, явно. Положението е съвсем различно през нощта, когато те освирепяват и атакуват на глутници.
Какво още друго има в нощните шриландските градове ще разкажа в следващия пост, в който ще поразгледам и някои от по-интересните туристически обекти в Шри Ланка. С бонус някои препоръки за бъдещи желаещи за посещение на острова 🙂

Алфонс Муха – бледият чех на ар нуво

Не е нужно да сте скитали из Чехия, за да сте се запознали с Алфонс Муха. Но пък чешките сувенирни магазини и улични плакати могат да ви проведат един бърз курс на запознаване в случай, че нямате никаква идея кой е той. Именно така се запознах и с вече един от най-впечатляващите (макар и не толкова разнообразни) художници, чиито творби съм разглеждал.

Роден през 1860 година в Иванчице (малко градче с текущи под 10 хиляди жители в Южноморавския край на Чехия), Муха израсва с любов към източноевропейски фолклор и религиозни традиции, като обръща и особено внимание на славянските обичаи и култура. Последното донякъде е и плод на про-немската пропаганда по времето на династията на Хабсбургите, на която Муха дава отпор. Образователната система често се е оказвала непоносима част от битуването за много творци през вековете и художникът не прави изключение – така и не завършва местния лицей в Бърно. Отношенията му с пеенето също не процъфтяват и преди пълнолетието си той напуска катедралния хор, в който е участвал години наред.
Сблъскването със зрелостта дава е под формата на чиновническа работа, която той съвместява с уроци по рисуване. Вярно на елитарните и консервативни правила на академиите по изкуство, ръководството на Художествената академия в Прага отсича, че Муха е некадърник (т.е. “лишен от талант”) и не го допуска в редиците си.

Постер за комедията “Amants” от 1895 година. Изображение от Alphonse Mucha Estate-Artists Rights Society (ARS)

Ще пропусна множеството други биографични елементи и ще отбележа само два много важни такива за популяризирането на Муха и развитието му като творец.
Единият е факторът граф Карл Хан-Беласи, който наема художника с цел възстановяване на многобройните стенописи в замъка “Хрушовани Емахоф”. Муха си свършва работата неотразимо и Хан-Беласи му става официален покровител, което впоследствие позволява и до следването на чешкия художник в Мюнхенската художествена академия.
Вторият фактор е постановката “Жизмонда”, за която Муха е нает да изработи плакат. Чехът никога не се е занимавал с подобно нещо и представя нестандартна трактовка на заданието – тесен и висок плакат (каквито параметри между другото остават и знакови за него след това), с бледи, бели тонове, вместо ярките и удрящи окото цветове и агресивен стил на другите художници по негово време. Актрисата Сара Бернар, напук на недоволните отзиви на критиците, се влюбва в плаката, и подписва шестгодишен договор с Муха.
От тук трамплинът за Муха е готов. В края на 19 век той става част от истерията на стила ар нуво, доразвива таланта си, и изгражда един стил, който няма как да бъде сбъркан. В платната и рисунките му неизменно присъстват млади жени в оскъдни, ефирни дрехи в бледи цветове, с изключително дълги коси, често и с ореоли или друг отличителен символ около главите им. Муха залага на обилното присъствие на цветя и орнаменти (най-вече камшиковидни криви).

Чехът не е истерично популярен и дори към края на живота си по-скоро се брои за художествено остарял от критиците, но пък завещанието му се радва на периоди на съживяване на XX век. Каквото и да си говорим, Муха няма да е от ранга на Модиляни, Пикасо, Дали и други по-скорошни супер известни художници, но далеч не е лишен от чара си. Може би неправолинейното му възприемане от публиката всъщност допринася за обаянието на неговите произведения.

БОНУС: Малко смесица между Муха и сериалът “Game of Thrones” с героините от него, нарисувани в стила на чешкия художник.

Окупация на комуникацията

След проблеми с времевия график най-сетне успях да посетя окупирания СУ и екосистемата, която се е изградила само за няколко дни там. Едната дума за нея е: уникална. Социалните ни поети от миналото биха изпаднали във възторг. И най-малкото, което мога да кажа, е че човек има за какво да бъде позитивно настроен. За всеки пишещ пък атмосферата в сградата е изпълнена мокра мечта.
Не всичко уникално е перфектно и това е очаквано, особено когато се вписва в коловозите на младите поколения. Слушайки дискусиите, особено разпалената такава в аудитория 65, мислено очертах двата най-големи проблема, пред които са (сме) изправени тези, които симпатизираме на цялата идея на окупацията. Те са добре познати и за жалост печално неглижирани и неефективно овладявани.

Първият е емоционалността, която е добра подпалка за инициатива, но не трябва да бъде практикувана като постоянно огнище. Дългосрочните цели и постигането им са плод не само на еуфория (тя утихва бързо), а с употреба на “хладна стомана” – аналитичност, критично мислене, дистанцираност от емоциите, готовност за провали редом до успехите.
Но този първи проблем е вързан с втория, който е най-страшната пречка. И това е комуникацията и по-точно начинът, по който се води тя. Независимо дали говорим за комуникация между самите окупиращи и техните различни идеи (ниво А) или комуникацията между окупиращите и тези, които не са (напълно) съгласни с тях (ниво Б). В дискусиите имаше добри примери за провала в комуникацията и на ниво А, и на ниво Б.
В условията на окупацията на СУ много лесно започна да се размята думата “радикално”. Критиците казват, че блокирането на неутрална територия като университета е “радикално” в смисъл на “грешно”, “неоправдано” и “ненужно”. Това не е така. Университетите никога няма да са неутрална територия, защото до голяма степен раждат гражданското/политическо/комуникационно образование на младите. Нещо повече – подобна радикална акция е нужна. Но това, което е не по-малко нужно след извършването й е оправдаването на тази акция.

А това оправдаване далеч не е революция в сферата на политическата система. Защото тя е устроена така, че реформа в нея е подвластна изцяло и единствено на правилата, която партиите и политиката са създали. Те са непоклатими, нямат огъване, просто козметично сменят някой и свой фрагмент за доволство на масите. Революцията в политическата система води до цикличния момент на 1997, 2013, 2020, 2026, до вечното недоволство от аморфното явление “прехода”. Нито една от тези времеви точки не води до истински желаното.
Истинската радикална революция е тази на втория проблем, който отбелязвам. Няма нищо по-радикално от това да промениш начина, по който хората комуникират помежду си. Защото от комуникацията се раждат всички социални и политически процеси. Общуването между мен и теб, между моята “група” и твоята “група”, между прослойките и интересите е производно на тази най-базисна система. Да, и политиката е нейн продукт. Оставката не е крайна цел. Тя ще се случи, защото правителството е бутафорна конструкция, паметник на оскърблението. Но случването на тази оставка е едва един от много междинни фрагменти по пътя към радикалната революция на комуникацията.

Аз вярвам адски много в моето поколение. За мен то е културно и адекватно, белязано с типичните проблеми на една млада генерация. Интернет обаче добави една много тежка дамга върху нас – леснотата на това да осъзнаем колко различни всъщност сме. И вместо да приемем това и да сблъскаме различията си, като в процеса на комуникация и диспут очертаем къде стоим, защо стоим, и как можем да съжителстваме стоейки така, изпитахме страх и бясно желание за капсулация. Защото ни е страх от различията ни, ние разчитаме на хомогенизация. Стремим се към нея. Претопяваме важни фрагменти в името на постигането на едно “цяло”. Създаваме твърдо ядро, което отблъсква електроните около него, които то самото смята за различни и невписващи се в коловозите.
На каква цена е това “цяло” и доколко е адекватно и работещо то, ако в него се съдържат стотици премълчани “нецялости”? Ако въобще го постигнем.
Ето тук е революцията на комуникацията. Радикалният акт да приемеш, че си различен от другия, и това не те поставя задължително в пряка конфронтация с него. Окупиращите студенти (ние), можем само да извлечем ползи от това да предизвикаме диалог с конструктивни тези на тези, които не са съгласни с нас. Пример за конструктивна теза: тук.
Можем да извлечем само ползи от това и да не ни е страх от различията ни и да не ги сблъскваме на инстинктивно антагонизиращо ниво. А да ги обсъждаме.
И да сме радикални в най-забравения, най-нужен и най-труден смисъл на тази толкова охотно плъзгана по езиците и пръстите дума.

Рибните неволи на господин Хесе

Господин Хесе никога не бе смятал, че ще има проблем с рибите. Да, вярно, беше мразил съботите, в които баща му го бе взимал със себе си на лов за риба и малкото момче бе задължено да ходи. Ненавиждаше разплитането на кордата, набучването на червеи на кукичката, стоенето на едно място, докато баща му явно се забавлява. Но това бе в миналото и оттогава господин Хесе имаше само един досег с рибите – като ги ядеше пушени или пържени, вкъщи или в някой ресторант.
Неговата безрибена идилия продължи до една майска сряда сутрин. Господин Хесе си пиеше съвсем спокойно кафето и си тананикаше с усмивка, докато от устата му не паднаха няколко рибени люспи право в чашата с топла течност. Той загледа сребристите парченца изумено и бързо ги махна с показалеца си. Избърса пръста си в бяла салфетка и тамън да отпие, се случи същото. Мъжът отиде до огледалото, отвори уста, за да види дали няма нещо в нея, но тя изглеждаше като една съвсем обикновена човешка уста. Само езикът му бе пожълтял леко от кафето. До края на деня не се случи нищо по-особено и рунтавите вежди на господин Хесе отново заиграха весело като черни гъсеници, а очите му заискряха с предишното доволство.
Хесе отиде на психоаналатик след втория път, който беше далеч по-срамен. Облечен в хубавия си бежов костюм, той пиеше съвсем спокойно червено вино в изискан пиано бар. От лявата му страна се бе разположила не красива, но приемлива дама на неговите години. Господин Хесе бе сладкодумец още от малък и не му бе трудно да предизвиква женския интерес. Точно в най-сюблимния момент обаче – този, в който два чифта устни пърхат внимателно един към друг, люспите отново започнаха да валят от устата му. Дамата немного дамски изпищя и му удари шамар, а господин Хесе бе изхвърлен от бара.
– Дали не е нещо от стреса, докторе? – попита той смутено.
– Не съм чувал за подобен случай, господин Хесе. – още по-смутено му отговори психоаналитикът. – Хората проявяват какви ли не симптоми от нерви, но никога не съм виждал някой да ръси рибени люспи от устата си.

След като науката не му помогна, господин Хесе реши да прибегне до езотериката. Не вярваше във врачки и знахари, но бе толкова притеснен, че пренебрегна пренебрежението си към тях. Леля Алана – старица с гърбав нос и телешки очи, му заяви, че в него има риба. Тя се била скрила някъде из тялото му и докато не я намерел, нямало никакъв шанс люспите да спрат да падат от устата му. Господин Хесе помисли няколко дни и реши да пробва нещо.
– Искам най-добрия ви частен детектив. – каза той пред младото момиче с много бенки по лицето в една агенция.
– Но това е господин Ман! – възкликна тя. – Ще ви свържа веднага.
– Съпруга, приятел, сътрудник? – въпросително вдигна вежда господин Ман, когато се появи. Както всеки уважаващ се детектив, той пушеше цигара дори на закрито. Палеше си я със Zippo.
– Проблемът ми е с една риба. – уточни господин Хесе. – Трябва да я намерите по някакъв начин.
– Риба? – всмукна замислено господин Ман срещу него. – Ако не е в аквариум или в магазин, къде може да е една градска риба?
– В мен, но понякога сигурно излиза. Искам да следите мен, и чрез мен да стигнете до рибата.
Детективът се замисли и прие. Докато господин Хесе спеше, той правеше снимки, за да се знае дали рибата излиза от него. Ман въобще не вярваше, че има риба, защото според него рибите наистина бяха или в аквариум, или в магазин, що се касае до градската среда. Господин Хесе пък се изнервяше, защото рибата явно разбираше за какво става дума и се криеше доста добре. Нито веднъж не изръси люспите си през устата му, докато господин Ман го следеше.
– Не мисля, че има смисъл да продължаваме, Хесе. – обви се в цигарен дим един ден потайният детектив. – Или рибата ти е много хитра, или просто я няма.

Господин Хесе ядно заплати парите и запсува наум и рибата, и господин Ман, който се мислеше за многознайко. Два дни след това отново започна да ръси люспи. Отчаян, той реши да прибегне до най-крайната мярка – да опита да говори със самата риба.
“Защо го правиш?”, мислено я попита той. Не очакваше отговор от нея, но бавните, хлъзгави думи потекоха по реката на мислите му.
“Какво да правя?”, отговори рибата за негово изумление.
“Стоиш си в мен и ръсиш люспи, как какво. Пречиш ми да живея нормално!”
“О, боже. – разплиска се рибата. – Аз пък как не съм разбрала. Как се казваш?”
“Господин Хесе.”
“Приятно ми е, Скумрина. Много съжалявам за неудобството. Тук е малко по-сухо, отколкото е полезно за мен. Затова се отлюспвам от време на време, но въобще не предполагах, че предизвиквам такова неудобство.”
“Има ли как да оправим нещата?” – попита господин Хесе. Той бе изумен както от факта, че говори с рибата в себе си, така и от просветлението, че тя всъщност е една доста учтива риба, която не му желае злото.
“Естествено. Пий по шест литра вода всеки ден. Така ще се хидратирам както трябва и няма да имаме проблеми.”

Скептичен отначало, господин Хесе откри, че животното бе напълно право. Проблемите му спряха и той заживя по старому. Нещо повече – сега разполагаше и с  интелигентен събеседник. Рибата му даваше съвети, подкрепяше го в начинанията му и стана много близък негов приятел.
“Недей да плачеш. – зауспокоява го рибата един ден. Тя бе вече прекалено стара и взимаше последните си капки живот. – На мое място ще дойде друга и тя също ще ти е от полза.”
“Но аз искам теб!” – хлипаше господин Хесе безутешно.
Без рибата си господин Хесе изпадна в тежка депресия. По навик пиеше шест литра вода, ровеше вътре в себе си, но без успех. Докато един септемврийски вторник следобед от устата му не паднаха няколко люспи, право в млякото му с какао.
“Здравей.” – пресегна се той и усети как поздравът му отекна по люспите на някакво хлъзгаво тяло.