“Чети с мен” – ултра интелектуалеца и неговите социалномрежови истерии

Интернет има шитави и не толкова шитави странични ефекти. Като например шитавият ефект, че средностатистическият потребител е решил, че:

а) е с най-важното и правилно мнение
б) е най-интелигентен и всеобхватно велик
в) е по-мъдър от третия дълбочинен пласт на Марианската падина.

Естествено, не е, и всъщност всеки от нас е доста по-простичък и елементарен, отколкото ни се иска.

Вълната от елитарност обаче е най-великият страничен ефект на интернет. Мрежата е перфектното място да:

а) усилиш интереса си и да го представиш като абсолютен
б) да си припишеш експертиза, защото винаги можеш да я защитиш с търсения в Гугъл
в) да приложиш бърза мултимедия, за да разгърнеш въпросния интерес и да станеш ултра гуру

И ако е нормално да има елитарност във виртуалната комуникация, то цунамито от мрънкане срещу инициативата “Чети с мен” е булшит на абсурдно смехотворно ниво. Прилагам собствено FAQ по въпроса с моят недоволен събеседник, който ще нарека Мара.

Q: Четенето е нещо свещено, изконно лично и духовно извисено, прави човекът суперинтелигентно същество, което е готово да срива социални, икономически, политически и психологически стереотипи. Ако се събера с още 100 души на поляна, това няма ли да раздели свръхспособностите ни на 100 и да станем обикновени хора? Не искам да бъда обикновен човек!

A: Не, Маре, това всъщност ще бъде добър сборен пункт на хора, които имат общ интерес и са обединени от някаква обща кауза в този специфичен случай. Като колоездачите, които карат колела X на брой пъти в месеца и искат повече велоалеи…примерно. Отделно, че колкото и да ти се иска, ти все пак си си стандартно човешко същество. Сори.

Q: ПР-ът на инициативата е ужасен. Има думата “селфи” и хората ще се снимат! Това е погнусяваща показност, съвсем-не-ефирно разкъсване на крехкия химен на четенето като мистична вълшебна дейност.

А:  Де да знам, Маре, поглеждам ти Фейсбук профила и виждам едно-две-три селфита. Освен това 50% от постовете ти, свързани с книги, включват и теб в кадъра. Лице, или крака, или ръце, няма значение. Значи е лошо много хора да се снимат с книги, но само ти може? А за ПР-ът – един къс ПР не прави цялостния ПР на една инициатива, особено когато има още почти месец до нея и ще има поне 2-3 релийза, които да дообяснят това, което е останало неразбрано.

Q: Ама и Министерството на културата участва. Политиците са лоши, amirite?

A: Да, Маре, една инициатива е шитава само и единствено, защото има участие на държавна институция в нея.

Q: Четенето е уединено и лично занимание, и не трябва…

Окей, майната му, писна ми.

Хора, вие наред ли сте?

Някакви пичове – Книголандия, Детски Книги, Аз Чета и други ентусиасти, са се хванали да направят нещо по-адекватно като събитие, и елитардите веднага скачат да пищят. Било опростяване и елементаризиране, кощунствен ПР, как можело да се мисли, че ще се постигне някакъв кампаниен таргет с подобна концепция…

А какво искате? Ултра-затворен-и-таен-като-достъп клуб с философски дискусии като откриване на събитието?

Четенето е поп култура. Социалните мрежи осъществиха крайната точка на прехода на четеното към ултимативният начин за валидация на това колко си различен, интелигентен и ‘нам си какво си още. В случай, че водите високопарни дискусии по фейсбук групи и си шлякате подобни неща по стената, вие също сте част от четенето като поп web култура. Аз – също.

И сега идва инициатива, която е генезисно сходна на това явление, с идеята за малко повече достъпност и красноречивост с концепцията си, и вие ревете, че опорочава/масовизира/’нам си какво си пак четенето? Вие какво, гравитиращи извън текущата интернет инфраструктура ли сте, че да сте пропуснали да сте част от това? Един пост от вас със снимка с книга във Фейсбук група е също толкова “фатален” за разрушаването на четенето като ултра-интимно занимание, колкото инициативата. (Hint: Въобще не е фатален, но всеки обича драма ефекти, нали?)

Стегнете се. Подобна елитарност е не просто смешна, а ултра смотана.

Bottom line:

Четенето не ви прави ултра енигматични, великоинтелектуални и “различни”.
(Сърби ме да добавя безумието и за “не гледам телевизия” – ми какво ми пука, човек, ако ползваш интернет като телевизор, както правят повечето хора? Big deal.)

Да организираш по-достъпна и по-ПР/малко “лъскава за стандартите на четящия на 3400 метра в планината отшелник кампания не е кофти. Окей е и ѝ пожелавам всичко най-добро, защото ще участвам в нея.

Една подобна кампания няма да разводни четенето. То вече е достатъчно разводнено, защото цялата текуща инфраструктура на човешкото поведение в условията на социални мрежи е разводнена. Лошо ли е това? Не чак толкова, защото всяко време има своите поведенчески и комуникационни модели. И не, няма да ги оправите с три реда ореваване, все едно са ви откраднали копието на “Вълшебната планина” от удобоството на канапето.

Оставете хора да се кефят и да организират неща.

Оставете хората да четат – да, и онези, които четат попкултурна литература и не са на вашето “високо” ниво (което пак е част от поп култура, всъщност).

Пийте един китайски зелен чай, погледнете се в огледалото и се запитайте:

“Нужно ли е да съм толкова бътхъртнат/а?”

Аз предлагам да си отговорите “не”.

Насила хубост не става: Мекият фарс на световното в Бразилия

Когато бях малък бях луд по три неща: футбол, компютърни игри и коли. Франция ’98, беше отбелязана с масова истерия от моя страна и попълнен изцяло албум за лепенки. Финалът между Манчестър Юнайтед и Байерн Мюнхен през ’99 ме накара да излеза от нас посред нощите (тогава бях на 8) и да викам навън. “Червените дяволи” начело със Солскяер, Гигс, Шерингъм и Бекъм бяха символ на спортен дух и воля за мен.

Доста неща са се променили оттогава (с изключение на игрите) и през годините гледам все по-малко и по-малко спорт. Световните и евро-първенствата обаче се запазиха като нещо любимо за мен . От Евро ’00 до Евро ’12, от Южна Корея и Япония през ’02 до ЮАР ’10, всеки път този месец на футбол съм възприемал като един голям облак дишане на спокойствие и дзен-кеф. Единият път дори с баща ми помъкнахме телевизора и отперихме към задънена в гората вила с променливо присъстващ ток.

Бразилия ’14 е изключение. Не бих казал, че ще “бойкотирам” първенството, което ще започне след няколко часа в седмата по сила световна икономика. Не бих призовал и други да правят това, защото за мен е вмешателство в личния избор. Всеки решава за себе си.

Просто го намирам за относително неправилно:

– с оглед на текущата конюнктура в латиноамериканската държава – социална, икономическа, образователна

– хвърляйки поглед към изминалата година на социални вълнения и причините за тях

– изкарвайки наяве някои изводи от ЮАР 2010

– осъзнавайки, че от известно време глобалните спортни събития вече са доста далеч от спортното

Спортът е просто поредният канал за прокарване на политика. Това не е нищо ново, нито пък е нелогично или неморално. Дипломацията е изискано изкуство, което включва покритие на различни сфери, за да бъдат достигнати интересите/целите на дадена държава. Нишата на спорта е влиятелна и изключително емоционално наситена. Всеки нормално функциониращ политик не би я подминал, а би я използвал ултимативно.

В последните години обаче щастливата връзка* между спорт <-> политика придобива едно доста уродливо лице и в принципно изкусното съчетаване на двете се намества гротеска. С други думи: спортът изцяло се подчинява на геополитическото напрежение, което достигна нови равнище в последната година и половина.

Зимните Олимпийски игри в Сочи бяха красноречив пример. Посланието, отправено по време на тях, съответстваше на моите виждания – спортът е за всички, както и правото на самоопределение във всякакъв аспект. Включително този на сексуалната ориентация.

Не сексуално, а порнографско обаче беше изтикването на самия спорт на заден план за сметка на бясна политическа реторика. Дали тя ще идва от Запада под формата на истерична Twitter кампания на журналисти, или ще е типичната автори-пропаганда на Путин от Изтока, няма значение. Крайният резултат беше фанатично, разочароващо и изморително обграждане на една и без това съмнително подбрана като локация олимпиада.

Изморени са и гражданите на Бразилия. От това, че страната им е красноречив пример за икономическата пропаст между бедно и богато население. Че служи за класически урбанистичен пример на изящни вили до помийни гета, за шокираща корупция между лапите на наркокартелите и сенчестите райони на фавелите. От факта, че страната им ще изхарчи 12 милиарда долара за световното. От липсата на алтернатива, образование, грижа, сигурност.

Има нещо доста похотливо в аутсорсването на колосални спортни събития на абсолютно непригодни за това места. Градът-призрак Сочи ще си остане с изоставените конструкции. Отговорността не лежи на плещите на МОК или на Путин поотделно – напротив, споделена е. Същото важи и за ФИФА и Дилма Русеф, която ние гледаме с влажни очи и гащи, само защото има български корени. Бразилия ще се включи към ЮАР с инфраструктура и инвестициите, които нито са били нужни, нито реално ще бъдат избити. Още по-лошо – също член на БРИКС и в деликатното положение на развиващ се гигант със сериозни социални проблеми, ЮАР се отърва поне със “само” 4 милиарда долара разходи около световното през 2010. Три пъти по-малко от текущите разходи на държавата с мото, зовящо “Ред и прогрес”.

Кухата конструкция на Бразилия ’14 със също толкова кухите обещания за доходи от туризъм, работни места и привлечени инвестиции (т.нар. “legacy effects”) са пир по време на чума, ако реша да поема по по-драматичния път. Или ако съм лаконичен и практичен: подигравка.

Към спорта, който аз и вие сме познавали.

Към социалните проблеми, които се оформят като все по-значителни из целия свят, из развиващи се и развити държави на равна нога.

Към агресивното политизиране на всеки елемент от всекидневното ни съществуване, включително и забавлението.

Такива неща. В 23:00 часа Бразилия ще излезе срещу Хърватия сред едно не-толкова-въодушевено Сао Паоло.
На втория етаж в София, аз ще си запаля една цигара на балкона и ще гледам панелките срещу мен.

Междувременно, противоречията около Катар ’22 загатват за все по-нарастваща актуалност на огромните спортни събития и защо, как, за кого и къде се организират те. Чакаме изводите.

Как може да помогнете на бедстващите в Босна и Херцеговина и Сърбия

Предполагам достатъчно от вас знаят за бедствията в Сърбия и Босна и Херцеговина. Само при сърбите смъртните случаи са 17, а евакуираните и изселени граждани и в двете страни са десетки хиляди.

Накратко, говорим си за бедствие, невиждано от над сто години по тези ширини. За човешка трагедия, положила кокалести крака буквално на една граница разстояние от нас. Не мисля, че ще преглътна лесно думи като на имама на Железно Поле (Босна), който отбеляза пред Ройтерс: “Мисля, че няма да видим селището си отново. То просто…изчезна”.

Представете си как всичко, което имате, изчезва изведнъж. Няма го. Останали сте само с дрехите на гърба си (мръсни, прогизнали, опърпани), еднометрова кална вода (срещу чието течение се борите), около вас има още хиляди в същото положение. Въздухът е агония, тъга, горчивото усещане на безвъзвратна загуба.

Звучи хиперболизирано, а всъщност това е малък фрагмент от отчаянието, което тези хора изпитват. Във връзка с това компилирам полезна информация за всеки, който може и иска да помогне.

Дарения в посолства:

Към момента най-нужни са:

Дрехи (не е нужно да са нови, стига да са чисти и топли) Update: Вече не са нужни!

Вода (бутилирана)

Памперси (пакетирани), медицински пособия (в годност, естествено)

Пакетирана храна (отново в годност, най-добре е да се залага на консерви и наяждащи храни като боб, макарони и подобни. Търсете дълъг срок на годност и устойчивост на храната)

Шампоани, сапуни

Мокри кърпички за бебета

Четки и пасти за зъби

Детски пюрета и детска храна

Местата, на които се приемат подобни дарения към момента са:

1) Сръбското посолство в София, намиращо се на улица Велико Търново 3. Телефон: (02) 946 16 33, e-mail: sofia@emb-serbia.com. Сайтът им е www.emb-serbia.com

2) Босненското посолство в София, намиращо се на улица Александър Жендов 1. Телефон (02) 973 37 75, e-mail: mbihsofia@dir.bg

3) Организирани са и временни пунктове в други градове

Пловдив – кв. Кършияка, ул. “Мануш Войвода” 7А, (между Големия гигант и Френската гимназия.) Всеки ден СЛЕД 15:00 ч. Телефон за връзка: 0878621736 Ивелин Недев.

Варна – всеки ден след 19:00 в Солидарен център Варна, ул. София 1, до ЖП гарата

Бургас – 23.05 от 18:00 до 20:00, ул. “Цар Симеон” 1, пред стълбите на южния плаж (стълбите пред ресторант Нептун/където беше входът на Spirit of Burgas)  – https://www.facebook.com/events/650938644998561/

Велико Търново – 28 до 31 май на територията на ВТУ. В два пункта, разположени в Корпус 5 и Ректората.

Полезни Фейсбук групи и събития

https://www.facebook.com/groups/1608509512706942/

https://www.facebook.com/groups/BulgariaiswithSerbiaBosniaandHerzegovina/

https://www.facebook.com/events/388743734600354/

Банкови сметки и парични дарения

БЧК

УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД
BG64UNCR76301078660913
UNCRBGSF
(За пострадалите от наводненията в Сърбия и Босна и Херцеговина)

БЧК има и организирана система за СМС дарения на кратък номер 1466 (СМСите са на цена 1 лв).

Дарения през ePay

Сайт за дарения към Правителството на Сърбия

GoFundMe фонд, организиран от босненски активисти

Седмичен обзор на актуално-виртуалните теми в края на май

Понеже отдавна не съм се разписвал, ще взема да намина със седмичен преглед на темите в българското вирту-пространство.

1) Във връзка с Дните на абитуриентската култура®, десетки хиляди българи ще изразят възмущението си, споделяйки как бъдещето на нацията е загубено. Сред недоволните ще са и абитуриенти отпреди не повече от три-четири години, постигнали дзен статус и необятна мъдрост за това кратко време. Карбовски ще напише дежурна статия по въпроса, но няма да може да си я навре в задника. Екип от доброволци ще му помогне.

2) ЕВРОИЗБОРИ! Противно на желанията на множество, Бюрека и ДПС ще хванат представителен вот. Хиляди недоволни ще нафлудят социалните мрежи с гнева си, забравяйки, че голяма част от електората на въпросните няма достъп до интернет. Учените ще определят явлението като словесна мастурбация тип “социалка” и ще предложат комбинирана Туитър/Тъмблър акция следващия път.

3) Светът затаено ще следи развитието на драмата на крокодила Федя, смачкан от 120 килограмова руска секретарка. Общността е в шок както поради насилието спрямо двуметровото влечуго, така и поради факта, че съществува 120 килограмова секретарка в професия, известна със сексуалните си клишета.

4) Десетки хора ще се замислят, че е добре да минат към посолствата на Сърбия и Босна у нас и да оставят по нещо – дрехи, продукти, каквото им се откъсне от сърцето/състоянието. Те ще са пичове.

Ако освен всичко друго се чудите за крокодила, съвсем сериозен съм, ето източник.

За Сърбия и Босна съм още по-сериозен. Положението там е критично, десетки хиляди са изселени, има достатъчно много смъртни случаи. Помислете си по въпроса.

 

Окупация на комуникацията

След проблеми с времевия график най-сетне успях да посетя окупирания СУ и екосистемата, която се е изградила само за няколко дни там. Едната дума за нея е: уникална. Социалните ни поети от миналото биха изпаднали във възторг. И най-малкото, което мога да кажа, е че човек има за какво да бъде позитивно настроен. За всеки пишещ пък атмосферата в сградата е изпълнена мокра мечта.
Не всичко уникално е перфектно и това е очаквано, особено когато се вписва в коловозите на младите поколения. Слушайки дискусиите, особено разпалената такава в аудитория 65, мислено очертах двата най-големи проблема, пред които са (сме) изправени тези, които симпатизираме на цялата идея на окупацията. Те са добре познати и за жалост печално неглижирани и неефективно овладявани.

Първият е емоционалността, която е добра подпалка за инициатива, но не трябва да бъде практикувана като постоянно огнище. Дългосрочните цели и постигането им са плод не само на еуфория (тя утихва бързо), а с употреба на “хладна стомана” – аналитичност, критично мислене, дистанцираност от емоциите, готовност за провали редом до успехите.
Но този първи проблем е вързан с втория, който е най-страшната пречка. И това е комуникацията и по-точно начинът, по който се води тя. Независимо дали говорим за комуникация между самите окупиращи и техните различни идеи (ниво А) или комуникацията между окупиращите и тези, които не са (напълно) съгласни с тях (ниво Б). В дискусиите имаше добри примери за провала в комуникацията и на ниво А, и на ниво Б.
В условията на окупацията на СУ много лесно започна да се размята думата “радикално”. Критиците казват, че блокирането на неутрална територия като университета е “радикално” в смисъл на “грешно”, “неоправдано” и “ненужно”. Това не е така. Университетите никога няма да са неутрална територия, защото до голяма степен раждат гражданското/политическо/комуникационно образование на младите. Нещо повече – подобна радикална акция е нужна. Но това, което е не по-малко нужно след извършването й е оправдаването на тази акция.

А това оправдаване далеч не е революция в сферата на политическата система. Защото тя е устроена така, че реформа в нея е подвластна изцяло и единствено на правилата, която партиите и политиката са създали. Те са непоклатими, нямат огъване, просто козметично сменят някой и свой фрагмент за доволство на масите. Революцията в политическата система води до цикличния момент на 1997, 2013, 2020, 2026, до вечното недоволство от аморфното явление “прехода”. Нито една от тези времеви точки не води до истински желаното.
Истинската радикална революция е тази на втория проблем, който отбелязвам. Няма нищо по-радикално от това да промениш начина, по който хората комуникират помежду си. Защото от комуникацията се раждат всички социални и политически процеси. Общуването между мен и теб, между моята “група” и твоята “група”, между прослойките и интересите е производно на тази най-базисна система. Да, и политиката е нейн продукт. Оставката не е крайна цел. Тя ще се случи, защото правителството е бутафорна конструкция, паметник на оскърблението. Но случването на тази оставка е едва един от много междинни фрагменти по пътя към радикалната революция на комуникацията.

Аз вярвам адски много в моето поколение. За мен то е културно и адекватно, белязано с типичните проблеми на една млада генерация. Интернет обаче добави една много тежка дамга върху нас – леснотата на това да осъзнаем колко различни всъщност сме. И вместо да приемем това и да сблъскаме различията си, като в процеса на комуникация и диспут очертаем къде стоим, защо стоим, и как можем да съжителстваме стоейки така, изпитахме страх и бясно желание за капсулация. Защото ни е страх от различията ни, ние разчитаме на хомогенизация. Стремим се към нея. Претопяваме важни фрагменти в името на постигането на едно “цяло”. Създаваме твърдо ядро, което отблъсква електроните около него, които то самото смята за различни и невписващи се в коловозите.
На каква цена е това “цяло” и доколко е адекватно и работещо то, ако в него се съдържат стотици премълчани “нецялости”? Ако въобще го постигнем.
Ето тук е революцията на комуникацията. Радикалният акт да приемеш, че си различен от другия, и това не те поставя задължително в пряка конфронтация с него. Окупиращите студенти (ние), можем само да извлечем ползи от това да предизвикаме диалог с конструктивни тези на тези, които не са съгласни с нас. Пример за конструктивна теза: тук.
Можем да извлечем само ползи от това и да не ни е страх от различията ни и да не ги сблъскваме на инстинктивно антагонизиращо ниво. А да ги обсъждаме.
И да сме радикални в най-забравения, най-нужен и най-труден смисъл на тази толкова охотно плъзгана по езиците и пръстите дума.

Протестни призиви for dummies

В последните години добих потенциала да мога да заявя, че недолюбвам комунизма. Не бих се оставил в ръцете на монополна държава и режим на масова колективизация. Също толкова, колкото не бих се оставил в пестника на крайната десница и монопола на частниците в израждането на посинялото лице на т.нар. crony capitalism.
За жалост това, което се случва у нас, е изключително умела плетеница от двете, което води до провал в цялостната посока на държавността във всички нейни сфери.
Лошото е, че противодействието му започна прекалено много да прилича на това, срещу което се бори. Знаете за известните думи на Ницше от “Отвъд доброто и злото”, че този, който се бори с чудовища, трябва да внимава да не заприлича на тях.
А анти-комунизмът като изразни средства плашещо наподобява политическия строй и идеология, на които е анти.

Летните протести започнаха добре, но продължението им с времето ме хвърли в недоумение. И ако приемем, че критиките спрямо петъчната фейсбук акция със слуха за оставка на Орешарски са so-so като обосновка и смисъл, то днешното обръщение на Протестна мрежа е просто шах и мат с пешка.
Ако се върне десетки години назад, то ще е перфектната заглавна страница на “Работническо дело”. Или на който и да е комунистически манифест. Зачетете се внимателно. Прилагам текста тук: http://www.protestnamreja.bg/to-bulgarian-students/

Искам да обърна внимание на няколко неща:

1) Не пожелателният, а повелителен тон на цялата…декларация, защото ми изглежда точно на декларация този документ. Студентите се “очаква да вземат още по-многобройно участие”, те “ще влеят свежа сила в протеста” (не “биха влели, ако се присъединят”, забележете разликата между повелителна и пожелателна конструкция).

2) Твърдението “Ако не си протестирал, все едно не си бил студент!”. Като студент, който е протестирал и организирал протести, ми е интересно какъв живот заслужават тези явно низши същества, които може би пък не протестират. Независимо каква е тяхната причина. Ще ги диференцираме като дисиденти ли? Изглежда ми познато от едно немного далечно минало…

3) Не съм либертарианец (далеч даже), но едно от нещата, които ми харесват в тази школа, е посланието сам да определяш изборите си и никой да не се меси в тях. Свобода на индивида. Защото само свобода на индивида, взел своето свободно решение, може да доведе и до свобода на кауза, насочена против явление, което е явно малфункциониращо спрямо гражданското ядро. Авторитет, който те поучава и напътства какво, как и защо да правиш еди-какво си, просто е безумен. И неефективен в дългосрочен аспект, защото няма да е изразител на свободната воля на тези хора.

Имам проблеми с правителството на Орешарски и с цялостната политическа система, начело с БСП, ГЕРБ, АТАКА, НФСБ, ДПС. Бях избирател на Реформаторския блок, с оглед на последните събития, които наблюдавам, вече не съм.

Ситуацията е no man’s land за мен. За жалост, и за увеличаващи се единици от други млади хора.
Със стари похвати не се прави нова революция.

Тъмната страна на военните интервенции

След 2003 година понятието „интервенция” доби доста черен облик. Отговорност за това може да се хвърли директно върху Джордж У. Буш и Тони Блеър – тогавашните съответно президент и премиер на САЩ и Великобритания.
За десетина години това понятие избледня от световната сцена. Минорни интервенции като тази в Мали поради нестабилността в северната част на страната не се смятат особено много в очите на международната публика. Африка е принципно неглижиран казус – Дарфур доказва това с между 200 и 500 хиляди загинали и над 4 милиона разселени в ситуация, продължаваща вече 10 години. Руанда също потвърди това преди близо двайсет години, когато хуту-правителството изби над милион от народа тутси.

Всички знаем, че перлата на Африка лежи на север и най-вече към Близкия изток.

Десет години след последната значителна интервенция, светът е изправен пред дилемата за „да” или „не” на активизацията в Сирия. 2003 година е изиграла своята роля и нивото на скептицизъм е доста по-различно от началната еуфория на инвазията в Ирак. Отчасти това се дължи и на колебанието на САЩ, които осъзнават, че в геополитическата игра този път се коренят повече възможности за загуба, отколкото за победа. Взривоопасният район на Близкия изток вече е контрапродуктивен. Далеч на изток лежи Азиатско-тихоокеанския регион, в който трябва да бъдат направени дипломатически сондажи, за да се противостои на китайската хегемония. Всеки допълнително поет ангажимент изтощава ресурсите и вреди на най-оптималната им алокация.

Руснаците много добре осъзнават добрата си позиция в момента – ако алауита Башар Асад остане на кървавия си пост, те остават с близък съюзник в региона. Ако САЩ поведе интервенция (към която Запада ще се присъедини, но вероятно с доста силна неохота и оредели редици), то международният престиж на американците ще се забие в девета глуха и те ще рискуват прехвърлянето на геополитическия си фокус. Китайците наблюдават с присвити очи поради факта, че са енергийно зависими от региона и не искат допълнителни усложнения.
Но това са приказки, които вече са говорени така или иначе. По тази тема може да се прочете какво имат да кажат един австралийски блогър и един мой колега от университета. Аз искам да се фокусирам на нещо свързано, но и едновременно друго.

Интервенциите винаги се правят под претекста за стабилизация. Притесненията за спирала на дестабилизация в Сирия са водещи, и явно има защо. Съвсем наскоро попаднах на нещо много полезно, наречено The Global Terrorism Database. Удобен за ползване и с прекрасни опции за визуализация, сайтът красноречиво показва тъмната страна на интервенцията. Едно цъкане на Data Rivers опцията изкарва графики за ключовите обекти на интервенция Ирак и Афганистан.
Така например в Ирак преди 2003 година традиционният брой терористични атаки варира между 0 и 10. 2003 година открива с 87 атаки. Към 2007 вече те са над 1000. Загиналите само от самоубийствени атентати са 13,441.
В Афганистан – страна, трагично известна с разкъсването си на парчета от руски и американски интереси, преди 2002 година най-високото равнище е 11 атаки. През 2003 година те са 99. Към 2007 година броят им удря 345.

Ясно си личи каква е тенденцията

Блогърът, посочен по-горе, го казва достатъчно зловещо и кратко. В сравнение с Ирак и Афганистан, гражданската война в Сирия може да добие зашеметяващи мащаби. От алауити до ислямистки опозиционни групировки като „Мюсюлманското братство” или „представители” на Ал-Кайда в страната (като фронт Ал-Нусра), от Хизбула през сунитски фракции, бивши сирийски военни или ирански агенти, от чуждестранно финансирани групировки до кюрди…всеки един от тях ще се бори за надмощие, в което главният загубил ще е всяка светска формация в страната.
Към този хаос сега добавете и изводите от Global Terrorism Database, защото е много вероятно те да допринесат към бъдеща ескалация на агресията в Сирия. Може и изведените тук статистики за увеличаване на цивилните смъртни случаи в следствие на интервенции.
И ще разберете защо, макар и нехаресващ случващото се там, съм против интервенция.
За финал няколко думи на Джон Стюарт Мил:

 „Демокрацията може да просъществува само ако е осъществена от вътрешно движение в търсене на свобода. Потиснатите хора трябва сами да успеят да свалят своето тиранично правителство. В противен случай интервениращите ще открият, че се обвързват с непрекъснат и неразплитащ се ангажимент към източника на конфликта. И нещо повече – нарушенията на човешки права ще подновят съществуването си в момента, в който те (интервениращите) напуснат територията на тази страна”.

Rolling Stone: Провокирай и владей

Слагането на Джохар Царнаев на корицата на списанието със сигурност е довело до очаквана реакция за ръководството на “Rolling Stone”. Все пак трябва да си напълно наясно с поетия риск при публикуването на нещо, което е толкова вероятно да разбуни духовете. Или да се разбере погрешно и първосигнално.
Ако трябва да съм честен, се възхищавам на смелостта на взелите това решение. Царнаев е все още опушен от димящите дула на медийното внимание и носи по ръцете си следите от Бостънската трагедия. Като имаме предвид деликатността на темата „тероризъм” в американското общество, което е водеща западна цел за асиметричните заплахи на ислямистки групировки, списанието заслужава медал по провокация.

Когато провокираш обаче, може да следваш две разклонения. Едното е да провокираш без покритие и да предложиш сензационен, лишен от реално съдържание материал. В другия случай можеш да предложиш на читателите си нещо ново, нещо дълбочинно, нещо оправдаващо провокацията на гърба на трагедия.
Без да определям интереса на RS като безвъзмезден и лишен от маркетингови подбуди, съм склонен да поставя стореното от тях във втората графа. Разликата между едно и две обаче не бе уловена от изключително количество хора. Разглеждайки статията (и най-вече корицата) в едностранна плоскост, противниците формираха три важни причини защо ходът на RS е неморален:

1) “Rolling Stone” е списание, което слага на кориците си успели звезди, или примери за подражание. В този смисъл, Царнаев е представен като своебразна икона, намерила точно място във важно издание за културната сцена на американското общество.

2) Нещо повече – Царнаев е представен в красива светлина, с обработка на снимката и различни ефекти, които внасят допълнителен възвеличаващ елемент в нея. Един от най-лансираните паралели е на снимката на Царнаев със снимки като тези Боб Дилън/Джим Морисън от класическите рок години на миналия век.

3) Друг фактор – “Rolling Stone”, в изследването си на атентата от 15 април тази година, е включило извършителя-терорист, а не корица/история от гледната точка на някой от пострадалите жители на град Бостън.

Гневната вълна бе толкова силна, че за отрицателно време се създадоха петиции, призиви за масиран бойкот от потребителите, както и бойкот от страна на разпространителите на печатни издания и вериги търговски обекти. Бостънският кмет Томас Менино осъди постъпката на RS. Няколко супермаркети – CVS, Wallgreens, Tedeschi, обявиха, че няма да зареждат новия брой на списанието. Стотици редовни абонати на изданието разгневени заявиха, че след този случай се оттеглят от фен базата на RS. В социалните мрежи започна истински кръстоносен поход на страницата на списанието. За капак и полицай, участвал в акцията за залавянето на Царнаев, публикува свой снимков материал на момчето като контрареакция срещу „излъсканата” светлина, в която RS представя младия чеченец.
Бях изумен от такива аргументи. Особено имайки предвид, че точно 2 сантиметра под снимката на Царнаев стоеше и заглавието на статията, посветена на него. И освен ако нямаш сериозни проблеми с логическите изводи, думите „Как един популярен, обещаващ студент попадна под зловредното влияние на семейството си, навлезе в радикалния ислямизъм, и се превърна в чудовище?” няма как да бъдат по-далеч от възвеличаване на човека, за който се отнасят.

Неразбирането на тези две изречения в условията на емоционален поглед над статията е част от цялото на една фундаментална и честосрещана грешка. Става дума за склонността да отправяме миопичен поглед над определен род кризисни и неудобни проблеми. Останките от тежкия спомен за 15 април и случилото се в Бостън са идеалният пример за страх от знанието, прикрит зад гарда на стеснено тълкуван морал и етика. Този определен род кризисни теми лесно се видоизменят в теми-табу. За тях трудно се говори, и ако се говори, е редно да се следват едни твърдо формулирани рамки, които са удобни и не противоречат с някакво ширещо се обществено мнение.
За съжаление обаче при конформиране в подобни рамки, много рядко може да се постигне анализ или поглед надълбоко по темата. Ако си говорим за качествена журналистика, то тя трябва да рови надълбоко и неудобно, и най-вече – да боли. За постигането на тази цел се оправдават средствата, но само ако целта е постигната реално. В случая на RS и статията за Царнаев имаме точно такъв случай. Публичното осъждане залива списанието поради „страненето” от дадени рамки и предлагането на провокираща тема по провокиращ начин. Голяма част от читателите не прочитат дори трите реда думи под визуализацията на сепия-ефект снимката на Царнаев, какво остава за статията, но въпреки това се включват в гневната реакция.

Самата статия същевременно е именно цел, оправдала средствата. Без особено дълбочинен анализ, тя представя биографичния път на Джохар към случилото се на 15 април. Впечатленията на негови бивши съученици и състуденти, преподаватели и приятели са допълнени от поетапните промени на обстановката в собственото му семейство (радикализацията на майка му Зубейдат и по-големия му брат Тамерлан). Имаме една картина как може да се роди терорист във вътрешната среда на американското общество. Това изображение контрастира на приетото схващане, че тероризмът е външна проява и идва от извършители, които дори не са жители на САЩ и не пребивават в рамките на страната.

Наблюдава се разрушаването на още един стереотип – този за грозното и красивото. Критиката към списанието е, че представя Царнаев в красива светлина и по този начин създава оправдателен образ на едно чудовище. Истината обаче е, че не може да спускаш автоматичен паралел между грозни действия и грозен външен вид. Както и обратното в плоскостта на красивото. RS прави точно това, което трябва да направи – ровичка се и изкарва генезиса на един сложен проблем – младо, красиво, вътрешно за американското общество момче извършва нещо, което в съзнанията на американците е запазено за по-възрастни, грозни, фанатични, външни за американското общество извършители. Процесът на пътя му надолу е сложна амалгама от по-широката обществена среда, по-тясната семейна среда, и най-сетне – малкият интимен кръг на самия Царнаев като индивид. В него той същевременно е и извършител, и продукт, амбивалентна същност, която съчетава в себе си човека преди 15 април и чудовището (в очите на обществото), след тази дата.

С налагането на цензура над подобен род статии и прояви се прави най-лесното – неглижиране, изтикване настрана на опитите да се анализират причините, довели до появата на даден феномен. Оттам нататък подобно информационно вето много лесно оставя пролука за следващо събитие от подобен тип. Отчасти разбрах откъде идват притесненията на противниците – живеещо в САЩ момиче ми каза за истинска мания в Twitter на тийнейджърки по Царнаев. По думите им няма значение дали е терорист или не, чеченецът е красив и те с удоволствие биха били негови (интимни) приятелки. И докато това до някаква степен оправдава притесненията за „красивия” имидж на Царнаев на корицата на RS, то тук по-скоро говорим за проблем на приемника, а не на предавателя. Ако се търси конструктивност, в никакъв случай върху предавателя не трябва да се спуска ограничително було за грешно възприетите от адресатите послания.

Вместо заключение просто ще дам линк към самата статия, която излезе онлайн на 17 юли. Оттам нататък всеки си преценява дали за него провокацията е оправдана от подобен материал.

Танцуващите площади, 3 седмици по-късно: какво се е променило и какво не?

Да си активно извън онлайн пространството за почти две седмици се оказва двуполюсно явление. От една страна си почиваш от задушаващия човеко-информационен поток и си поемаш въздух (да не споменаваме захващането с реални задачки, а не интернет procrastination), от друга – точно поради това се оказваш информационно изолиран.
Протестите у нас продължават над 3 седмици вече. Числеността им не намалява, зарядът е все същия.

Това, което се увеличава, са страничните фактори около тях и може би е редно да им се обърне внимание.

Страничен фактор едно

Може би любимият ми е-таблоид: „Дневник” сериозно падна в очите ми в последно време. Започвайки добре с отразяването на протестите, изданието след това продължи с откровено прекаляване при публикуването на патетични, пропагандаторски материали. Note: пропагандаторски да не се възприема с оценъчна отсянка, а като чисто неутрален термин.
Винаги съм влизал в „Дневник”, защото новините са качествено написани, предлагат се интересни анализи, но най-вече – има широка платформа на разнообразие в сравнение с другия онлайн печат. Като прибавим и страхотните материали в „Капитал”, който заедно с „Инвестор” за мен е единствената адекватна медия за икономически анализи и адекватно формулирана информация в сферата, дуото „Дневник” – „Капитал” бе безспорен шампион за мен.
Погледът ми за последните две седмици изкарва откровено размиване на разнообразието в „Дневник”. Налице са десетки включвания – от блогове, до интервюта, през очерци и новинарски поток, анализи и какво ли не, които са напълно идентични, не казват нищо ново, и нещо по-лошо – насаждат опасна и за мен ненужна диференциация. Пример: патетични и себеизтъкващи статии като тази. Контрапример: изключително издържана критически и смислено статия като тази.

Не само че разбрахме, че има протести, но и участваме в тях. Няма нужда на всеки кръгъл час да ни го припомняте и да ни пришпорвате. Аз поне нямам нужда и да ми обясняват и колко съм красив, и деен, и прекрасен, и как съм „летен”, а не „зимен”, и как съм интелигенция, а не от сиромашкия прост народ. Не съм на площадите, за да съм обект на козметични ласкателства (било то лично мои или чужди такива), а за дa си изразя гражданската позиция.
Впрочем, „Дневник” и много коментатори създадоха една опасна ос „зимно-лятно”, която имам чувството че упорито се поддържа в ескалационен вариант. Зимните призиви за национализация бяха безумни и за мен (без да се оценявам в ляв или десен политически спектър), но да подвеждаш под знаменател един толкова сложен процес като гражданското недоволство, който, освен всичко друго, до известна степен води и до сегашния процес на същото в София, граничи с ментално и аналитично престъпление за мен.
Съжалявам, но икономистите, мениджърите, PR-агентите, IT-специалистите, журналистите, CEO-тата, режисьорите, фотографите и прочие higher tier професиите (според реториката на някои), са също толкова важни, колкото зеленчукопроизводителите, млекарите, механиците и другите lower tier представители. Сиреч – обществото е сложен комплекс и интелектуалният елит има нужда от „простолюдието”, защото двете сформират общата цялост на социума.

Кадри като тези са супер, но внимавайте със заиграването с егото ви, особено от страна на външни фактори. 🙂

Страничен фактор две

Разбрах за интересното сформиране на десен блок, в който влизат ДБГ, ДСБ, „Синьо единство”, Партия „Свобода и достойнство” и партията, на която съм избирател – „Зелените”. Този съюз до голяма степен е чист оксиморон – дали заради наличието в едно на Касим Дал, Радан Кънев, „Зелените” и Меглена Кунева (особено „любовта” между ДСБ-привържениците към Кунева е пословична), или заради факта, че „Зелените” принципно се движат в традиционно по-левия/прогресивен спектър на политиката. Коалицията е странна, но я разбирам като продиктувана от форсмажорното обстоятелство, наречено „липса на алтернатива”. Желая късмет на въпросния блок, но напомням две неща:

1) Винаги очертавайте разликите помежду си, защото консенсуса в кризисна ситуация е слепена конструкция. Тя се срива после, ако не знаеш какви интереси има всеки фрагмент от общото. В случая те са пет на брой и е добре всеки от участниците да е наясно какво слага на масата и още повече – какво другите имат да кажат по него (сложеното).
2) Не предлагайте просто нова конструкция, предлагайте нови хора. Това е проблемът на цялата ни политическа сцена – не ни трябват само нови партии или съюзи, а нови, млади, интелигентни хора. ПП „Зелените” има нужда от реформи след слабия резултат на изборите. ДСБ осигури новия си човек в лицето на Радан Кънев (не съм фен на партията, но следейки изявите му го виждам като интелигентен и умерен политик, който говори пестеливо, но в насока ефективност), Кунева е Кунева, и очаквам традиционна номенклатурна политика, но винаги може да бъда опроверган.

Новото между другото важи и за левицата. Салкин преди време беше казвал в анализ в „Офнюз”, че и лявото, и дясното имат нужда от ъпгрейд на идеите си и интелектуалната база, от която черпят светоглед. Новата десница има нужда от нова левица, встрани от суховатия, ретрограден монопол на БСП, за да може да имаме адекватен политически противовес. Все още и политическата сцена, и гражданската, живее в условията на биполярния модел на Русия – САЩ оста, която за мен е остаряло полюсно противопоставяне, което трябва да бъде реновирано и в политическото, и в обществоното мислене. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 Страничен фактор три

Внимателно с последващите процеси. От няколко дни явно се разгласява един интересен нов месия, наречен „Република БГ”. Според някои критици той е пряко свързан с Иво Прокопиев („Дневник”, „Капитал”) и обуславя активността на медиите на въпросния. Това не мога да го докажа, затова се посреща със съмнение (до доказване на противното, естествено). Ако трябва да сме честни, Прокопиев не е много по-различен от Пеевски в ядрото си – и двамата са олигарси. Пеевски е просто по-недалновиден и или подценява обществения отзвук на своеволията му, или просто е глупав. Освен това оперира активно във вътрешната среда на страната ни, докато Прокопиев си е аутсорснат. И с разликата, че медиите на Прокопиев все пак са по-добри в журналистическата си дейност (виж „Страничен фактор едно”).
Обратно на „Република БГ” – може да хвърлите един прост диагонал поглед върху раздела „Програма” на въпросното политическо тяло, и ще видите около какво се върти точка три от поста ми. Става дума, естествено, за празни приказки, без каквото и да е уточнение за практическото прилагане на мерките. Просто красиви, сложни думички, които създават мъглява дефиниция без никаква конкретика. „Република БГ” няма да е единственият подобен опит за извличане на дивиденти от танцуването из София през последните три седмици. Месия-издигането е доста често срещан порок у българския народ, така че трябва да се прояви известна резистентност в следващите месеци.

Противовесът на тези месии, яхването, изопачаването на една идея, използването ви за стръв от някой друг, са самосъзнанието и аналитичният подход. Вие си знаете защо сте на площада, ако сте на него. Не е заради това, че сте красиви и по-добри от някого, не е защото сте леви или десни, бедни или богати, мениджъри или водопроводчици, или защото някой външен фактор ви насажда послания, а защото сте вие, гражданите. И защото искате промяна.

Поздрав с една песен (и кратката реч преди нея) на една от любимите ми групи:

#ДАНСwithme или отправната точка на втория опит за преход

Три дни – три шамара. Между 14 и 16 юни една стабилна цифра от над 15 хиляди човека всеки ден ръкопляска иронично, скандира, бие тъпани и размахва плакати, кара колела и надува клаксони, ръкомаха и пее и в цялата тази съвкупност от движения и звуци обявява тоталния фалит на псевдодържавността.
Километричните шествия с малки почивки са едновременно най-освежаващото и най-гражданското нещо, което можеш да направиш между 30-градусовата жега и периодичните опити на облаците да сипят дъжд върху тълпите, когато си недоволен българин.

Пред мен днес един репортер от „Канал 3” пита момчета, колкото мен – и сега, вие на тези протести, против правителството ли скандирате, то ли искате да падне? Следва един диалог, който несъмнено имаше стойност, но не там е идеята. Идеята е в самата дефиниция на „правителството”, което искаме да падне.
Това правителство не е само триглавата статуя на БСП, ДПС и АТАКА, а е сгрешената, фатално раздалечена манифестация на една концепция, заложена в политическия живот в рамките на едно нормално общество. Защото за пореден път ние нямаме „правителство” като дефиниция на политическото представителство, а имаме атрофирала съвкупност от наглост, безочие, егоизъм и самозабравяне. В този смисъл проблемът на българският гражданин не е наличието на правителството Орешарски и изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС (с бонус включен ГДБОП), а нещо много по-фундаментално – фактът, че преходът на това общество бе с фалстарт, фалпродължение, и може би клони към своя не-фалфинал.

Както каза един приятел днес: това е нашият Втори Преход. По улиците само на София има 15, може би 20, а защо не и повече (дори не можехме да ги проследим от гледката на Моста на влюбените) хиляди души. Паралелът с ранните 90 няма как да бъде избегнат, и наистина – макар и по-малобройни от тълпите преди двайсетина години, за тези три дни и въобще в цялата протестна инерция, която сме набрали, сякаш заявяваме стриктно желанието да приключим с лъжливия преход и да положим основите на нов, по-успешен такъв. В него старата партийна номенклатура трябва да бъде изчистена, втръсналите до побъркване безизразни, свински мутри, папагалските приказки за растеж, за съблюдаване на интересите на гражданите, за покровителство на малкия и средния бизнес, за инфраструктура, за какво ли не.
И както и преди – с разпада на СССР, не сме сами. Този път обаче няма един определен виновник, един блок, който да обединява недоволството в Испания, Франция, Турция, Бразилия, България, Италия и къде ли не. Дори няма единен политически уклон – дясно или ляво правителство, което да е обект на гражданския гняв. И левите, и десните кадри всъщност доказват, че са куха дефиниция на две течения, защото фактически не са нито червени, нито сини – а сиви. Сиви в неспособността си да тласкат народите, които са им делегирали тази власт, напред, да се грижат за тях, да съблюдават обществения интерес, да имат визия и да я прилагат на практика. Елитът и по света, и у нас, се е самозабравил до безумния момент на абсурдността – освен типично пренебрегваната нисша класа, той си позволява да задуши с калните си ръце и средната класа, която се оказва двигателят на промяната в тези години.

Благодаря на Апостол Апостолов за снимката

Това не е протест, това е процес, гласи един лозунг. И си е точно така. Процесът се осмисля като две дефиниции – едната – процес на гражданско самосъзнание, което светва в зелено и казва – „Стига толкова, вече сме до ръба, и не сме съгласни това да продължава по този начин”. Другата е процес като наказателен процес, като подвеждане на виновните за статуквото под отговорност, като един, два, три, десет, двайсет шамара от страна на тълпата. Но – забележете, както при „Таксим” например, така и у нас, тези шамари са меки. Няма насилия, всичко е културно, дори и мулти в рамките на демонстрациите. Днес пред Министерски съвет момиче и момче свиреха на цигулки, докато група младежи биеха бойно тъпани. На „Таксим” всички видяхме дейности от свирене на пиано, през уъркшопове, танци или най-различни игри. Така, както турските граждани бяха подредили боклуците си, за да не замърсяват, така и вчера имаше купчини със събрани на едно място бутилки и други предмети и у нас.
Сиреч – наказанието от наша страна е културно и внимателно, за разлика от насилствения, безпощаден начин, по който бе поругана идеята ни за демокрация или справедливост. И може би така е редно? Започнали сме първият преход с болезненото желание за реваншизъм, за кръвожадно отмъщение, и този път обръщаме плоскостта. Както и на толкова други места.

Поколението ни няма да е това, което ще промени света коренно – такова никога не е имало. Но ще е една от тези генерации, които имат силата, капацитета, увереността, да нанесат няколко много тежки, много красноречиви шамара – за да наместят поне с някой и друг градус посоката, към която да поеме света.