Колелата на самолета удрят в спечената земя на летището в Коломбо. Добре, а оттам нататък – какво? Какво ли не, е отговорът и в следващите два поста ще се опитам да синтезирам многобройните си учудвания, очарования, втрещявания и всички други емоции по време на краткия ми престой в Шри Ланка.
Запознаването на човек с Шри Ланка преминава през три етапа. Първият е съвсем началното сблъскване с жегата, врящата глъчка и многоцветността на тълпите пред летището. За втория са нужни между 15 и 30 минути и това е свикването с обърнатото движение и тоталния хаос по пътищата. Третият може да е въпрос на часове или дори на дни, и тук става дума за разбирането на начина, по който функционират шриландците (ще добавям по едно д, защото ланци все пак звучи като нещо друго).
Ако някой ви каже, че иска рязък прилив на адреналин, забравете за парашутизъм, бънджи и подобни конвенционалности. Вместо това го пуснете за трийсетина минути по улиците на страната. Тук светофари има веднъж на 100 километра, а дори в столицата Коломбо те са кът (ако приемем, че се спазват въобще). Пътищата масово са двулентови с по една лента за всяка посока на движение и приютяват наистина огромен поток от превозни средства. Знаци също почти няма, освен в редки случаи като преминаващи слонове. Пешеходните пътеки са примамливи, но едва ли някой ще спре, за да минат пешеходците. Затова и много често има полицаи, специално стоящи около пешеходните пътеки и гарантиращи безопасно пресичане.
Шриландците имат удивителната способност да разбиват всяко платно на две. Така задминаващите превозни средства биват на свой ред задминавани магически чрез влизания в насрещното, разминаване на една боя разстояние и множество други маневри на широчина тип „малка квартална улица”. Тротоари дори в някои по-големи населени места няма, има 40-50 сантиметрово пространство за ходещите по джапанки или пък направо боси пешеходци. Това пространство понякога се използва като буфер за сгъчкване на още повече превозни средства в едното платно.
Може би 70% от трафика в Шри Ланка се състои от мотори и най-вече от уникалните тук-тук. Тук-тук са с три гуми, във всякакви цветове, внасят се от Индия, влачат се с между 20 и 50 км/час и са най-якото возило, което съм ползвал. Вътрешната и външната част на един тук-тук са поле за изява на неговия шофьор. Седалките отзад са изрисувани в тигри или дракони, оставени са чисто черни, боядисани в зелено, със златни райета по тях и прочие ексцентричности. Истинският карнавал е навън – религиозни послания, марки, крилати фрази, Че Гевара или Боб Марли, всичко това може да бъде забелязано по фасадата на тук-тука. Рейсовете са царете на пътищата. Идват в три цвята – червени, бели и сини, всички очукани и извадени от 60-те. Червените са правителствени линии, а белите и сините – частни. От тях често висят пътущи шриландци, защото са претъпкани до изкривяване на физическите закони. Всички автобуси са продукт на индийската TATA Motors, която е и най-популярната марка тук. Ландците са влюбени в азиатските коли и Тойота, Мицубиши, Исузу, Киа и Нисан се ползват с особена почит.
Навсякъде около пътищата пък може да се видят билборди и плакати с президента на Шри Ланка. Общото между всички тях е, че 1) графичната им обработка е пълна скръб и 2) представят президента в епични пози и моменти. Ландците обаче явно като цяло си падат по него и често окичват по домовете си сини ленти – цветът на управляващата партия (опозицията е в зелено, президентът задължително трябва да е будист).
За храна ще говоря в другия пост, но отбелязвам, че сергиите често надхвърлят дори очакванията на заклетите любители на плодовете и зеленчуците
Що се касае до хората…ландците са най-комуникативните, сърдечни, интуитивни и темпераментни хора, които съм срещал. От бъбренето от тук-тук на тук-тук по време на задръствания, през факта, че нито веднъж не видях шриландец да откаже на друг помощ, независимо с какво се занимаваше, до постоянните приятелски докосвания (я потупване по рамото, я прегръщане), ландецът има нуждата да е социален. Поклащането на главата, което е характерно и за индийците, важи с пълна сила и тук и е неизменна част от комуникацията. Интуитивността на тези хора е феноменална, учтивостта – направо плашеща.
Не са лишени от тъмните си страни, естествено, като две отличаващи се са меркантилността им и избухливостта им, лесно водеща до агресия. Второто като цяло е свързано с това, че ландците могат да завъртят емоционалния си компас на 180 градуса преди да се усетиш, поне по моите впечатления. Макар че спрямо туристи и особено белокожи са много по-сдържани в изблиците си. Ако един ландец се привърже към вас, знайте, че е готов да направи почти всичко, дори да ви познава от пет-десет минути. Ако като чужденец покажете, че знаете дори десетина простички думи, очите му светват и той енергично и доволно поклаща главата си и жестикулира весело (жените пък се кикотят и мятат закачливи погледи).
Интересна е и стереотипизацията при половете. Младите жени са слаби, но с течение на времето наедряват. Поради живота в бедност и усиления физически труд е сложно да преценя точна възраст, но след 30-ина жените стават доста обемни. Може би това се корени във факта, че около тези години те вече имат по 4-5 деца. Повечето от жените са – нека сме си честни, грознички, но тези, които са красиви, са еквивалента на двутонен шамар през лицето. Мъжете са жилави, кльощави и гъвкави, независимо от възрастта си. Дебелите сред тях са нищожно количество. Децата са жизнени, шумни, пъргави и любопитни, на моменти нахални. Сред популацията за жалост се ширят множество зарази поради покъртителните условия на живот за голяма част от нея. Над половината от шриландците са диабетици, множество от тях са с конюнктивит в различен стадий, обривите са обичайна гледка, проказата също отбелязва присъствие.
Доста странен е факта, че много често физическият труд се заплаща по-високо от офис работата. Офисните длъжности на средно ниво носят по 250 долара на месец, докато физическото натоварване осигурява по 300 и нагоре. Огромна част от работата в Шри Ланка се върши на ръка поради технологичната и индустриална изостаналост на страната. Има една уникална атмосфера на всеобща заетост – почти няма просещи, безработицата е около 5,4% (и то по данните на опозиционен вестник). Всеки върши някаква работа, била тя странна за нас (като например момчета, които само опаковат торбите с покупки в супермаркетите). Докато ние често комбинираме няколко функции и задължения в едно при работата си, ландците по-скоро действат разделно. Военните и някои други прослойки се радват на особена почит…
…същото важи и за образованието. То е задължително за всички и училището започва от 5-годишна възраст. Задължително изучаем език във всички училища е английският, но много ландци не го знаят никак добре. В повечето училища първият е синхалски, но мюсюлманските и тамилските даскала нямат синхалски, а съответно техния си език (интересното е, че все пак запазват задължителния английски). Частните училища са доста популярни, но и адски скъпи – приемен изпит от около 2500 долара, следван от вноски по 250 долара на всеки три месеца. Учебната година се състои от три срока по три месеца, с по един месец почивка между тях. Униформите са задължителни и различните училища имат различни униформи.
Маймуни щъкат навсякъде, особено около храмовете и туристическите забележителности
За мое щастие успях да присъствам на час по спорт. Един ден тръгнах по бреговата ивица край морския курорт Негомбо и след като бях достатъчен късметлия да тегля лодка от водата към брега с пет ландци (един от които тук-тук шофьорът ми), забелязах няколко деца в ето тази конфигурация. Оказа се, че това е игра на елле, доста популярен спорт в училищата. Влях се в редиците на стотина бъбрещи, викащи и шаващи малчугани, и отново останах възхитен от гостоприемството на тези хора, когато учителка в ярко сари ми предложи стол да седна до нея да ги гледам. Играта на елле беше интересна, но еднакво вълнуващи бяха и наблюдаващите ученици. Някои от тях крещяха в подкрепа на отбора си, други бяха изнамерили стъклени шишета от водка и потракваха с камъни по тях, сякаш са тъпани, трети коментираха еллето по „микрофон” (с невъоръжено въображение – просто бамбукова пръчка). В Шри Ланка всичко – от пътищата до хората, е в движение, и никой не може да си позволи да е безучастен.
В движение са и многобройните животни. Катерици, маймуни, костенурките (Вадда, който храних със смачкани банани и накълцана трева), птици и гущери, раците по бреговете (прекарах два часа в опит да изровя някой от дупките, в които се укриват под пясъка), кравите навсякъде из градовете…и най-вече кучетата. Последните са тъжна гледка – кльощави, почти всички крастави, с липсващи парчета плът от телата им, озъбени и разпръскващи зараза. В някои градове няма кучета, но в туристическите селища ситуацията е много тежка. Повечето от тях нито гонят хора, нито хапят, нито реагират дори ако минеш на сантиметър от тях – ефект от съществуването в подобно специфично общество, явно. Положението е съвсем различно през нощта, когато те освирепяват и атакуват на глутници.
Какво още друго има в нощните шриландските градове ще разкажа в следващия пост, в който ще поразгледам и някои от по-интересните туристически обекти в Шри Ланка. С бонус някои препоръки за бъдещи желаещи за посещение на острова 🙂
Bad apple 