След проблеми с времевия график най-сетне успях да посетя окупирания СУ и екосистемата, която се е изградила само за няколко дни там. Едната дума за нея е: уникална. Социалните ни поети от миналото биха изпаднали във възторг. И най-малкото, което мога да кажа, е че човек има за какво да бъде позитивно настроен. За всеки пишещ пък атмосферата в сградата е изпълнена мокра мечта.
Не всичко уникално е перфектно и това е очаквано, особено когато се вписва в коловозите на младите поколения. Слушайки дискусиите, особено разпалената такава в аудитория 65, мислено очертах двата най-големи проблема, пред които са (сме) изправени тези, които симпатизираме на цялата идея на окупацията. Те са добре познати и за жалост печално неглижирани и неефективно овладявани.
Първият е емоционалността, която е добра подпалка за инициатива, но не трябва да бъде практикувана като постоянно огнище. Дългосрочните цели и постигането им са плод не само на еуфория (тя утихва бързо), а с употреба на “хладна стомана” – аналитичност, критично мислене, дистанцираност от емоциите, готовност за провали редом до успехите.
Но този първи проблем е вързан с втория, който е най-страшната пречка. И това е комуникацията и по-точно начинът, по който се води тя. Независимо дали говорим за комуникация между самите окупиращи и техните различни идеи (ниво А) или комуникацията между окупиращите и тези, които не са (напълно) съгласни с тях (ниво Б). В дискусиите имаше добри примери за провала в комуникацията и на ниво А, и на ниво Б.
В условията на окупацията на СУ много лесно започна да се размята думата “радикално”. Критиците казват, че блокирането на неутрална територия като университета е “радикално” в смисъл на “грешно”, “неоправдано” и “ненужно”. Това не е така. Университетите никога няма да са неутрална територия, защото до голяма степен раждат гражданското/политическо/комуникационно образование на младите. Нещо повече – подобна радикална акция е нужна. Но това, което е не по-малко нужно след извършването й е оправдаването на тази акция.
А това оправдаване далеч не е революция в сферата на политическата система. Защото тя е устроена така, че реформа в нея е подвластна изцяло и единствено на правилата, която партиите и политиката са създали. Те са непоклатими, нямат огъване, просто козметично сменят някой и свой фрагмент за доволство на масите. Революцията в политическата система води до цикличния момент на 1997, 2013, 2020, 2026, до вечното недоволство от аморфното явление “прехода”. Нито една от тези времеви точки не води до истински желаното.
Истинската радикална революция е тази на втория проблем, който отбелязвам. Няма нищо по-радикално от това да промениш начина, по който хората комуникират помежду си. Защото от комуникацията се раждат всички социални и политически процеси. Общуването между мен и теб, между моята “група” и твоята “група”, между прослойките и интересите е производно на тази най-базисна система. Да, и политиката е нейн продукт. Оставката не е крайна цел. Тя ще се случи, защото правителството е бутафорна конструкция, паметник на оскърблението. Но случването на тази оставка е едва един от много междинни фрагменти по пътя към радикалната революция на комуникацията.
Аз вярвам адски много в моето поколение. За мен то е културно и адекватно, белязано с типичните проблеми на една млада генерация. Интернет обаче добави една много тежка дамга върху нас – леснотата на това да осъзнаем колко различни всъщност сме. И вместо да приемем това и да сблъскаме различията си, като в процеса на комуникация и диспут очертаем къде стоим, защо стоим, и как можем да съжителстваме стоейки така, изпитахме страх и бясно желание за капсулация. Защото ни е страх от различията ни, ние разчитаме на хомогенизация. Стремим се към нея. Претопяваме важни фрагменти в името на постигането на едно “цяло”. Създаваме твърдо ядро, което отблъсква електроните около него, които то самото смята за различни и невписващи се в коловозите.
На каква цена е това “цяло” и доколко е адекватно и работещо то, ако в него се съдържат стотици премълчани “нецялости”? Ако въобще го постигнем.
Ето тук е революцията на комуникацията. Радикалният акт да приемеш, че си различен от другия, и това не те поставя задължително в пряка конфронтация с него. Окупиращите студенти (ние), можем само да извлечем ползи от това да предизвикаме диалог с конструктивни тези на тези, които не са съгласни с нас. Пример за конструктивна теза: тук.
Можем да извлечем само ползи от това и да не ни е страх от различията ни и да не ги сблъскваме на инстинктивно антагонизиращо ниво. А да ги обсъждаме.
И да сме радикални в най-забравения, най-нужен и най-труден смисъл на тази толкова охотно плъзгана по езиците и пръстите дума.
Bad apple 