Намръщени облаци съпътстват придвижването ни от Кинки към Шикоку. Погледът ми прескача от тях към морската шир, която ни обкръжава отляво и отдясно. Връзката между частта от Япония, в която живея, и Шикоку е възхитителна.
Магистралата Кобе-Аваджи-Наруто е осеяна с няколко моста. В момента сме върху Акаши-Кайкьо, най-дългият висящ мост в света със своите 3911 метра дължина. За сравнение, култовият Golden Gate в Сан Франциско е 2737 метра. Не успявам да го снимам адекватно, но ето нещо из нета:
Два дни по-рано съм препрочел „Кафка на плажа“ на Мураками за 7ми път. Разстлалата се пред мен природа е същия маршрут, който Наката изминава, за да даде своя принос към развръзката на романа.
Крайната ни цел е Токушима – град, в който явно няма нищо. Така поне ми казва касиерката в мини-маркета до нас, преди да тръгна в хладната петъчна сутрин.
– Ще обсъждаме възможни решения за град Мима – уточнява професорът ми, пъхайки диск на Sex Pistols в уредбата. – Би трябвало да има поне 25 души, дошли от цялата страна.
Не съм чувал за Мима, но се изхилвам като виждам табелата с 美馬написано на нея. Канджитата буквално означават „красив кон“ и не пропускам да отбележа това.
– Не е ‘красив’ в този случай – вмъква Накагава. – Вече е старомодна употреба, но името на Мима използва 美 като „смел“ или „храбър“. По онова време канджито се е употребявало и с такъв смисъл, особено във военна обстановка.
Съвсем скоро се оказва, че и самите ние също ще бъдем изправени пред малко изпитание, което да докаже смелостта ни. След множество завои и безчетни гори от двете ни страни стигаме крайната цел – хотела, в който ще бъдем настанени.
Или поне така си мислим.
Неочаквано обилно количество сняг ни посреща в последната прилично стръмна отсечка от пътя. Ванът на професора ми няма зимни гуми и колкото и да се мъчи, единственото, което постига, е яростно буксуване нагоре. Бутането ми не допринася особено.
По пътя сто метра надолу минава японец, който ни вижда и спира веднага. След това още един. И още един. В крайна сметка с общи усилия успяваме да решим проблема, а залязващото слънце ни посреща на върха. „Не може току-така да идвате в Шикоку“, ехидно се усмихва то:
Хотелът е скромен и сравнително старомоден. По стените има разлепени сума ти постери с ухилени лица на гимназисти – явно често се ползва за зелени училища. Вторият етаж има типично ученическа атмосфера. Помещението е старо, но безупречно изчистено:
Кухнята е издържана в сходен стил:
Естествено, една от баните има от типичните тоалетни, с които Япония е известна. Менюто ѝ дава пълна свобода – къде да е струята, колко е силна, дали седалката да се затопля, за да ви е комфортно, и прочие.
Така или иначе нашите дискусии ще се състоят на първия етаж. Единственият ми досег с втория е спането – оказва се, че ще деля стая с двама японци…както и желанието да се пързалям по излъскания му под. (Не го правя все пак, де.)
Град Мима има проблеми, които са присъщи на провинцията във всяка развита държава. Младите хора си тръгват, местната икономика е на системи преди финалния си колапс, както и множество други малко по-специфични главоболия. 25 човека от цялата страна са се събрали, за да комбинират теоретичния семинар и практическия си работен опит в конкрентни предложения по темата.
Отборът с най-добра концепция ще спечели проектът, финансиран от общината на град Мима. Отвътре нещата изглеждат така:
А отвън, по японски…
Няма да ви отегчавам с по-подробен отчет за целия процес. Но докато си говоря с някои от присъстващите и наблюдавам как мислят, се чувствам повече от окей. Далеч от розовите очила и идеализирани представи, Япония може да бъде доста изпразнена от съдържание.
Смазващ конформизъм; мениджмънт тип ‘вие сте мои роби’; липса на иновации и креативни идеи сред типичното работещо население; убийствен материализъм на равнища, които ние в България не можем и да си представим.
Събралите се тук хора малко или много дават контра на всичко това. Между стените на този хотел не се случва нищо грандиозно, но концентрацията на идеи и ритъмът на събитието ми действат освежаващо.
В типичен японски стил, вечерта е посветена на дълга вечеря с фокус на социализация и алкохол. Изненадата обаче е месото от глигани, които са били уловени в околните хълмове:
Представям ви простичката рецепта за ботан набе, перфектна за всяка зима. Взимате една е такава красота:
Слагате в нея гъби, зеле, лук и подобни вкусотии:
Вкарвате и месото в кюпа, след което щракате газта и оставяте цялото това нещо да поври малко. Не забравяйте и тофу!
Крайният резултат е ето това (и спокойно, има още много месо – просто е потънало под зеленчуците):
В крайна сметка прекарваме над 4 часа на масата. За мое щастие събралите са японци не са типични (т.е няма тъпите ‘О, колко ти е добър японския!’ и прочие забележки), и разговорите варират между по-забавни теми, пиянски изцепки, и по-сериозни социални анализи. Хайлайт е единият по-масивен японец, чийто проблем е как да обясни на жена си, че обича и нея, и още едно момиче…като и двете знаят за ситуацията.
(Успех с това, нали.)
На втория ден идват репортери от местната телевизия. През по-голямата част от брейнсторминга те кротко заснемат кадри за вечерната емисия. Когато става време за кратка почивка обаче, репортерът се впуска на лов за кратки интервюта:
Привечерно всички се запътват към онсен (минерални бани), но ние с професорът ми трябва да се връщаме обратно към Осака. Целта на присъствието ми е да наблюдавам и да завържа някой и друг контакт, не да участвам кой знае колко активно в проектите. Въпреки това екипът ми от трима души беше супер и се постарах да допринеса с каквото мога, за да избистрят концепцията си.
В късния етап на брейнсторминга ни помагат двама местни. Особено важна роля играе човекът най-вдясно – представител на общината на града:
На връщане сменяме Sex Pistols с Мерилин Менсън и след това джаз. Вятърът по мостовете е безмилостен – толкова е мощен, че побутва туловището на вана без особени усилия. Все едно не пъплим по земята, а вместо това километри нагоре в атмосферата самолетът ни преминава през груба турбуленция.
– Майко мила – възкликва професорът ми и бързо намалява до 70 км/час, за да смекчи ефекта на вятъра.
За кратка почивка отбиваме малко преди Кобе:
Гледката от терасата пред ресторантите е възхитителна, независимо дали си там през деня или нощта. Акаши-Кайкьо се вижда в (близката) далечина, осветлението му преливащо от един цвят в друг, но най-вече залагащо на синьо и лилаво. Вятърът блъска бузите и брада ми, но се застоявам за кратко, съзерцаващ мастиления пейзаж отпред:
По едно време затварям очи и си представям Наката, отправил се на своето Шикоку пътешествие в „Кафка на плажа“. После нагласям презрамките на раницата си и се връщам обратно в топлия интериор и флуоресцентните светлини на заведенията.
Светлините на Кобе и Осака ми намигат нетърпеливо от отсрещния бряг. Време е да се връщам вкъщи.
Bad apple 