Малазанска книга на мъртвите

Преди изключително много обожавах фентъзи жанра. Напоследък това се е попроменило и в този процес няма нещо кой знае колко учудващо – поредиците се поизчерпаха, някои стари кучета изкараха слаби поредици, а новаторите като цяло не грабват достатъчно окото ми. Джордж Мартин, авторът на „Песен за огън и лед” (по-известна вече като онази поредица от HBO “Game of Thrones”), се мотае, макар че изкара петата книга след множество напъни. Джордън почина, мир на прахта му, но Брандън Сандерсън се справя добре със заместничеството, ала „Колелото на времето” има само още един, финален том. И slut! – това е на шведски, а не иначе красивата английска дума.

Уви, настъпва краят на още една фентъзи поредица, една съвкупност от 10 тома книги, които побират в себе си плашещо много емоции, информация, събития и идеи. От няколко дни насам премятам страници на „Сакатият Бог”, финалната права на епиката с име „Малазанска книга на мъртвите”. Успоредно със страниците си спомням и изказването на Ериксън, че самият той не може да повярва, че това е свършило – затова блуждае с уискито в ръка и не може да измисли нищо. И как да е инак, след като си хвърлил над двадесет години в труд относно тази вселена, чертал си герои, развивал си характери, предизвиквал си конфликти и сблъсъци. Живял си там. И си го споделял с читателите си, за да стигнеш до обръщението преди последната книга, където ги запитваш „Все пак – какво са три и половина милиона думи между приятели”?

В този ред на мисли смятам да ви досадя малко с това какво точно има в тези 3 милиона и половина напечатани фабрично думи. Смятам да ви обясня какво точно е „Малазанската книга на мъртвите” и защо надхвърля рамките на фентъзи културата и фентъзи писмото и формира нещо много по-сериозно, нещо грандиозно.

Не знам колко от вас са чели фентъзи, но всички от вас през живота си са чели книга. Стандартния формат на една книга е принципът на противопоставянето – взимаш един протагонист и един антагонист (или число <Х> от тях) и очертаваш позициите им. Тези позиции следват вечната дисхармония, вечния баланс между доброто и злото. Това изключително много важи за фентъзи жанра, в който масово се наблюдава хайпнати селяни, които вместо да ръгат купи сено с вила и да щракат по звънците на овцете и кравите, решават един ден, че могат да стрелят с огън, примерно. Постепенно стават адски велики, бият злите копелета, спасяват някоя и друга мацка, спят с нея +/- още някоя и друга странична мацка и така. Естествено, в процеса трябва да умре сърцераздирателно някой. И макар да представям опростен и профанизиран сюжет, много често точно такива елементи биват наблюдавани.

Проблемът за нормалния читател в Малазана е първата книга, която те мята в нищото и се чудиш какво по дяволите става и какви са всички изроди, кой от кой по-странни, които са намесени в действието. Това е едно от основните оплаквания на новопросветените в поредиците, остава си и главната причина баща ми примерно да не може да навлезе в нея, а и ми е познато, защото и аз бях така. Съвсем сериозно, „Лунните градини” те мята в центъра на събитията и ти стоиш с пръст в устата като читател и се чудиш дали ти пука, че някакъв си Върховен маг умира, или че някакво рибарско момиче я обсебва бог, който дори му викат Въжето. Това е леснорешимо с повече концентрация и желание, които понякога липсват – някак е нормално да си кажеш „за какво да се напъвам да чета шибаната книга, идеята е да те въведе плавно и разбираемо в действието, не да се чудиш какво става”. Правилна логика, но оставянето лишава читателя от всичко, което предлага поредицата. True story.

А то, без да преувеличавам, въпреки че съм фен, е много. Това е най-уникалната, изпълнена с идеи (и най-важно – с отличната реализация на тези идеи) и сложна поредица, която съм чел. Малазана има дълбочина, която се наблюдава и в сюжета, и в героите. А въпросните персонажи са изградени не просто умело – те са пълнокръвни създания, които читателят следи и с които съпреживява от границата на хартията. Не знам дали това е защото Ериксън е антрополог + археолог и това влияе върху пълноцеността на изградените от него образи, или просто е гениален, но това е факт. И то факт, който влияе изцяло положително върху облика на поредицата. Не знам как е успял да инкорпорира толкова иновативни идеи, без да прецака поне една от тях. Забравете за фиксираните раси, скицирани накратко с ръстови особености, липса или не на брада и цвят на кожата; забравете и за клиширания облик на магията, която просто прави pew-pew lazorz и всичко умира, или пък е даденост. Всъщност абсолютно захвърлете всякакви фентъзи клишета, защото тук, дори да ги има, са на абсолютния екзистенц-минимум. Доброто е относително, злото – също. Така, както може да те натъжи смъртта на някой твой любим персонаж, така усещаш липса и при заколването на някое копеле, което се предполага, че никак, ама никак не трябва да събужда съжалението ти.

Всички тези неща са подплътени от нещо, без което според мен една средностатистическа книга малко или много не може – хуморът. А хуморът на Ериксън не следва едни и същи суховати холивуд-стилизирани коловози. Заливал съм се и съм ревал от смях на остроумните диалози на неговите морски пехотинци, тежка пехота, магьосници или просто случайни хора. Специално споменаване заслужават един обикновен идиот и слугата му Древен Бог (само тук хората убиват богове, стават богове или имат за свои спътници и слуги богове) тотално разнищват и рушат икономиката на цяла империя, за да съградят нова икономическа и политическа система.

Другата монета на хумора е засегната подобаващо също. За нея обаче няма да се разпростирам, защото и без това говорих много, а и тя е ужасно всеобхватна. Просто ще кажа, че познавам хора, които в житейски ситуации не реват, които са ревали над някои страници от поредицата. Потресаващи моменти, описани толкова едновременно ненатрапчиво и вдъхновяващо, връхлитащо, че просто стоиш и гледаш празно в пространството.

В крайна сметка ви говоря за най-добрата съвременна фентъзи поредица, която можете да забършете от локалната книжарница. Както се разбрахме – с уговорката, че „Малазанска книга на мъртвите” надхвърля ограничените рамки на фентъзи жанра. А три милиона и половина думи, изписани от Ериксън значат много и няма да сгрешите, ако поемете по малко по-трудносмилаемия процес на изчитането им.

И понеже в този пост съм решил да издрусам докрай гийкнес фактора в мен, нещо за на който му се чете, посветено на поредицата:

Малазан

Богове нека смъртните пазят

когато нощ скърши стотици деца.

И нека децата в мрака безок лазят

когато лед на Феллак носи смъртта.

Аз знам за болка и сладост

в издигната сред кости от дракон земя

където загуба в огън тлее до радост

и Имасс в кремък стоят до Майка Тъма.

 

Смъртните нека боговете убият

и кръв да тече в пустинята пуста една.

Там, къде плъхове зората избият

ще се роди от Дрижна пустинна сълза.

И в Колода на съдби ще гледат едни

забравили вкупом копия и мечове в бран.

Там някъде пак свят в гробница ще скърби

за воин в гарванов лик на кръст прикован.

 

Горчиви ще са тези сълзи от Леда

който излекува едни, а други гневен уби.

Братя предадоха брата без жал във съня;

макар и Остриган той живот в тях прероди.

И където дракони умират и раждат наново

Син на Тъмата сам убива мъртвата смърт –

докато Подпалвачи живеят в кръв и олово

и огънят на миналото е тяхното „сър”.

 

Плачи във мрака с рева на хиляда гърла

когато доблест умира от Блудни синове.

Разрошвай косите пред отровна стрела;

пред краха на това, що Едур ги прокле.

Ала не забравяй и също светъл се смей

как гений и Бог древен рушат алчността.

И слушай как в потопен из здрача кей

пристигат малазанците и раждат мъстта.

 

В танц елейнт гордо нека се върнат

докато в сянката демони хората пазят.

Чифт кремъчни ръце нека се извърнат

а дървеса от кръв божества нека газят,

докато нейде любовници сушат мечтите

и крадец краде време в любовта си.

Виж ги как умират, как отпускат се гърдите

и Смъртни мечове на бурята пълчат се сами.

 

А когато хрътките надигнат смело своя дан

и Пътник до меч от мрак живота заложи,

Танцьор монета ще върти в танца обигран,

воин на копието мъртъв глава си ще положи.

Тогава тихо слушай думите на чумата

хищно войници в пастта си захвърлила

и родена на цигулка безсловесна думата

песни тъчаща за тези, що тъга е прегърбила.

 

Така, както Омир музата с глас е викал

тъй в смирението легенди се раждат;

забрави кой е бог и кой зове се сам крал

докато ледове спомените на всинца обграждат.

 

И чети за болката, за нея чети:

на Имасс и хилядолетни деца,

на Враната и Ейрънската врата,

на Итковиан наковалнята, що

на хиляди сам посрещна смъртта,

на Мостоваци и пехотинци

плюещи смелост във войнишки сърца,

на сивата кожа, що сама си умря

на Рейк и на неговата Майка Тъма.

 

Чети и нека боговете смъртните пазят

а смъртните убиват ги в десетки лица.

Нека все още в лед децата ни лазят

и Феллак носи цяр – и скрежта на смъртта.

Аз знам за хиляди болки и сладост

в издигната от писател смел рохка земя.

И сред гнева някак намира се радост

в книгата малазанска на мъртви същества.

Advertisements

2 thoughts on “Малазанска книга на мъртвите

  1. Набелязал съм си поредицата за някой ден, когато ми се причете епично фентъзи. Готино ревю. 🙂

    • Благодаря ти.
      Давай смело – както съм казал, малко е трудоемко в началото, но си заслужава стократно впоследствие.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s