Никола Вапцаров

В минал свой пост – този за любимеца ми от японски произход Харуки Мураками, загатнах темата за героите. Както споделих и там – героите са от всякакъв тип, изявяват се навсякъде, често прескачат и синтезират не едно или две полета на изява – литературно, политическо, културно, военно.

Печално сме известни с немалко предатели още от средновековни времена досега, набили спици в развитието на държавата ни поради желание за лични облаги, несъобразителност или просто престъпна наивност. Освен това обаче България има и своите герои, които не са никак малко – и не казвам това поради националистически подбуди, стремящи да ни извисят на пиедестал, а просто защото обективните факти сочат така. Нашите герои страдат от две неща в своето съществуване в народното съзнание – първото е, че често то си спомня за тях само на определени дати, а понякога и въобще ги забравя, освен емблематичните Левски, Ботев и цар Симеон Велики, примерно. Второто е, че участта на един български герой значително се усложнява след Освобождението – започват политическите игри, започват и времена, които са по-приближени до нас и, политически, социално и културно са ни много по-близки като усещане, което поляризира мненията. Накратко – никак не е изгодно да си „герой нашего времени”, ако мога да цитирам Лермонтов отпреди 170-ина години. Има обаче и някои особени случаи – за един такъв ще говоря днес.

Нямам идея дали някой от вас е обърнал внимание, но у нас се наблюдава нещо донякъде комично и странно – комунизмът е най-черната дума поради доста тежките събития, граничещи горно с 1989 година, а поетите ни, които са вярвали в червената кауза, са най-добри. И респективно – доста уважавани. Говоря за троицата Милев, Вапцаров и Смирненски, които също така са силно застъпени в учебния план и които са любимци на повечето хора, които познавам. Това важи особено много за Вапцаров, може би защото той е…герой.

В днешно време не е много на оферта да се интересуваш от поезия, защото времената са други. Технологизирани сме, поезията е някак прекалено vintage за по-голямата част от популацията, или пък е сбор от някакви неясни метафори и изкълчени похвати за не по-малка част от нея. Това е обусловено от много фактори, но не смятам да ги разглеждам сега. Смятам да кажа, че Никола Вапцаров е, според моето скромно мнение, най-великото нещо, най-искреното и най-драматично (но без изсилени похвати и символистично кодирани поетични болки), което се е случвало на родната поезия. Въпреки че пише активно за пролетариатски интереси, за работническата класа (към която принадлежи, за разлика от множеството хай-енд интелектуалци с префърцунени критерии спрямо обществото), този човек далеч надхвърля ограничените граници на тези тематики.

Това е един от малкото поети, който, без много напъни и както казах по-горе – кодирани съобщения, искрено, простичко и в свой ритъм и рима говори за нас, хората. Говори за живота ни, за мястото ни в него, за проблемите ни, за надеждите ни, за всичко, което може да ни срине или издигне. Пее за машини, възхвалява родината, агитира – директно или индиректно, политически, но в центъра си остава той, а с него – и ние.

„Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!”

Писмо

Всички (предполагам, или поне повечето) знаете как умира Вапцаров. Знаете и „Борбата е безмилостно жестока…”, писано в 14 часа на заветния 23.07, часове преди да бъде разстрелян. Някакси мисля, че заключителния момент от „Песен за човека” отговаря на процеса, на последните часове или минути на поета. Изглежда ми толкова правдоподобно, че не виждам как да бъде другояче.

И въпреки обругаването на гроба му преди известно време, както и напредването на информационната епоха, което изтиква по-назад стандартизираните параметри на народното самосъзнание – да помни старите герои, някои стари порядки и прочие, има герои, които не се забравят. Както казах – били те политически, литературни или други. Вапцаров е един от тях и ще остане такъв.

„Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

животът – тежък, скучен. –

Живот без маска и без грим –

озъбено, свирепо куче.

(…)

Напразно! Ти ни учи да се борим –

ще снемем ние

слънцето при нас.”

Завод

Advertisements

2 thoughts on “Никола Вапцаров

  1. нали знаеш, че той си умира с песен на уста. пее нещо Ботево, мисля “Хаджи Димитър”, но не съм сигурна на 100%

  2. Не го знаех, Олвидо, пропуснал съм я тази информация.
    Но звучи достатъчно смело, за да бъде в негов стил, да.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s