Музиката.

Музиката е най-важният компонент от всекидневието ми и не мога без да прекарам поне няколко часа, ако имам възможността, в компанията й. Независимо дали ще е под формата на понадути колонки на компютъра, ръгнати слушалки от плейъра, докато съм навън или най-емоционалното преживяване – концертите. Всъщност, всяко изкуство е важно само по себе си, но някак не си представям което и да е от другите изкуства без точно само и единствено – музиката.

В този ред на мисли ще обърна внимание на любими мои изпълнители, които (освен като техен фен) ги препоръчам и доколкото мога обективно – като способни артисти с техните социални, индивидуални, политически, културни или каквито и да е абстрактни послания.

Имайки предвид, че слушам достатъчно разнообразни неща (това е различно от слушам всичко, като чуя това всичко и ми призлява), ще се огранича само до 2 групи от избраните стилове, което ми е адски трудно, но идеята не е да ви спамя със сто хиляди линка към различни изпълнители.

Метълът съвсем доскоро беше най-слушаната от мен музика във всичките й разновидности. Понеже предполагам всеки запознат с него е наясно колко разнообразна музика е това, ако тръгна да соча любими групи от всички стилове (от фолк през дуум до слъдж, та и стоунър, груув, блек, траш, блах…) ще посоча две мои като че ли най-ценни групи:

Dark Tranquillity са музикалното представяне на Аза ми в последните вече 5 години, може и повече. Думите са ми малко специално за тях, но според мен Микаел Стане е болен гений. Мизантропия, носталгия, искрена болка, размисли около бита и магичността, която да спаси индивида, центриране около самия индивид – всичко има в музиката на шведите. Много тежка атмосфера, много угнетяваща и смазваща. Концертът им на 20 май в София бе най-силното ми емоционално преживяване въобще, а моментът в който изпях дори само две реплики със Стане няма да го забравя.

In Flames са други представители на гьотеборгския мелодет, които са ми ужасно скъпи. Вярно, напоследък позападнаха, но пак се намира много ценна емоция и послание в музиката им. Мисля, че няма техен албум, в който да не намирам поне две-три песни, които да ми служат за самоидентификация и размисли относно това.

Може би най-любими:

Хардкорът е също много важна за мен музика, главно със социалните си, субкултурни и анти-установени норми послания. Много се чудих кои да са групите, но в крайна сметка реших това да са Verse и Have Heart.

И двете групи не съществуват вече, и двете групи са по-мелодичен стрейт-едж хардкор. Verse са изключително политически и социално ангажирани и имат смазващо носталгично и едновременно – борбено звучене. За мен си отговарят правдиво на името и са ми вдъхновители (и то главни) почти всеки път, когато пиша нещо на социална тематика. Гняв и ярост, дух, воля, с това бих характеризирал творчеството им.
Have Heart за мен са нещо много по-интровертно и сантиментално. Отново е налице присъщата борбеност, но и обреченост, искрени лирики с искрена болка, с искрено желание за промяна, за избягване от смазващия път (“Pave Paradise” например). Бостънски мелодичен стрейт-едж хардкор. Точка.

Отново, като че ли фаворити:

 

Метълкорът е детето-копеле на хардкора и метъла, както бях засякал да споделя някакъв анонимен пич. Точно или не, определението ме води до As I Lay Dying и Parkway Drive.

As I Lay Dying и досега си остават мистерия за мен, защото са на силно религиозна християнска тематика (а аз не съм религиозен никак) и са немалко повтаряеми откъм звучене и идеи (а принципно това не ми влияе добре на ушния тракт, кхъх). Въпреки това в последните 2 години тази група ми стана изключително ценна и почти няма ден, в който да не чувам поне една тяхна песен. Доволен съм, че групата освен всичко други и сякаш ‘порасна’ с последните си неща, за да добие по-пълноценен облик. Някъде между религиозността в творчеството им (която на места е МНОГО метафорична) се откриват песни, които са перфектни за бита ни, за смисъла ни, за отношенията ни, за всичко, което може да тревожи един съвременен човек в един или друг смисъл.

Parkway Drive са чисто и просто меланхолична агресия. Концертът им наскоро тук беше МАЗАЛО, още не ми е минало настроението от него. Честно казано се чудех между тях и Heaven shall burn, но в крайна сметка те са по-важни, а и някак по-различни, по-разчупени. Horizons и Home is for the heartless могат да ме сринат всеки път, щом ги чуя, а песни като Dead man’s chest, Boneyards и Karma вливат ударна доза адреналин и воля по музикален път. Думите не ми стигат напълно, за да опиша гамата от емоции, която представляват австралийците. Това е просто нещо, което пожелавам на всеки да изпита посредством изкуство – не е задължително да е с Parkway Drive, не е задължително дори да е с някаква музика – просто да се достигне до тази честота на емоции.

Отново – две песни, любими. Хоризонтите за мен е описание на човешкия живот и отказвам да коментирам повече. Това е отвъд този свят. Паралелите е същото, но обърнато в друго настроение и друга гама. Enjoy!

И понеже постът е дълъг – за другите неща друг път 🙂

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s