Хризантеми

Със Стефан вперихме поглед в малкия хоацин. Птицата ни погледна разсеяно с червеното си око, обградено от синя кожа, и нададе весел крясък.
– Всичко е наред – каза. – Езерото е чисто, температурата на водата е 21 градуса. Дори смятам да се изкъпя ей сега.
– Какво вика? – попита Тони.
– Че езерото е чисто, водата е хладка и ще си тегли един душ – отговорих.
– Пак ли? Това ще му е трети само за следобеда!
Тони имаше езеро на гърба си откакто го помня. Беше висок, леко пълен мъж на 28, с момчешко излъчване, надути бузи, месест нос, немирна кестенява коса и големи кафяви очи. Езерото на гърба му обаче бе най-запомнящото се в него. Странно, но когато го видях за пръв път, дори не се учудих. Сякаш бе съвсем в реда на нещата точно той да има езеро върху гръбначния си стълб, кацнало все едно на планинско плато. Дори вечно ироничният Кало не каза нищо хапливо, когато се запозна с Тони по-късно. Освен, че според него пухкавият мъж бил като героя от един разказ на Мураками.
– Защо пък да съм от разказ на Мукамари? – сърдито попита тогава пухкавия мъж, прочел само една книга в живота си.
– Там героят се сдобива с бедна леля на гърба си. Бедна в смисъл на незначима, не без кинти. Всеки вижда в нея нещо, което го прави нещастен, и затова героя за нула време остава без приятели. Никой не иска да вижда провалите и тъгите си, надничащи над рамото на друг.
– Езерото ми е като огледало и всеки вижда само себе си. А и си имам колкото щеш приятели – възрази Тони и сложи край на спора.
Хоацинът – красива, елегантна птица, бе единственото живо същество покрай езерото. Дори и Тони не знаеше откъде се е появил, но се разбираха перфектно. Понеже нямаше нито едно растение, птицата или летеше ниско над земята по цял ден, или се излежаваше на слънце през топлите месеци. Пролетно време – както бе сега, хоацинът се къпеше често и разточителните му бани бяха повод за спор между него и Тони.Един ден с Кало мързеливо играехме сантасе. Тамън имах дама и поп от коза, придружени от асо, когато Тони звънна отдолу.
– Усещам нещо ново покрай езерото! – избърбори той, запъхтян от тичането по стълбите. – Все едно някой ме боде лекичко по гърба.
С Кало учудено се взряхме в езерото. Хоацинът чоплеше земята замислено, но червеното му око веднага ни фиксира.
– Какво става?
– Тук никне нещо – изграчи той и посочи с крака си земята, където чоплеше. По гладката повърхност се виждаха наченките на някакво растение. – За пръв път виждам подобно чудо.
– Неприятно ли се чувстваш? – попитах Тони, но той поклати глава. – А ти? – обърнах се и към хоацина.
– Не мисля. Просто ми е странно.
– Е, може пък да е за добро.
Сега като се връщам назад ми се иска още в този ден да бяхме изкоренили хризантемите, които бяха започнали да никнат. Хоацинът да ги беше изкълвал, езерото да ги бе удавило, каквото и да е. Макар че именно сега съм най-наясно, че хризантемите нямаше да умрат от нищо. Никаква стихия, никакво животно, никаква сила нямаше да успее да ги откъсне от земята около езерото на Тони. Защото той бе влюбен.
Нито той, нито ние разбрахме за това още известно време. Едва когато хризантемите вече бяха стигнали половин метър, любовта му се разгърна – буйна, неудържима, всеобхватна и за жалост, невъзможна. Момичето, което бе посяло цветните хризантеми, бе случайност, разминаване на два свята по малките, но безкрайни улици на София, и Тони не го видя никога повече. В идните седмици издирвахме, пускахме обяви, говорихме с приятели, познати и непознати, но от момичето с рижави коси нямаше и помен. Може би живееше в друга държава и бе дошла при семейството и приятелите си за седмица-две, или пък може би не беше българка въобще?
Каквато и да бе причината, Тони бе съкрушен. Хризантемите завземаха земята около езерото и хоацинът постоянно се оплиташе в тях. Птицата ги кълвеше ожесточено, но дори да убиеше някое цвете с клюна си, след няколко часа то отново израстваше магически. Езерото започна да пресъхва, чудото на платото на гърба на пухкавия ни приятел се превърна в оголен, завзет от жестоката цветна красота на хризантемите пейзаж.
– Все едно гледам Клоуи от “Пяната на дните” и нейната водна лилия – тъжно отбеляза Кало, слагайки компрес на трескавия и стенещ Тони. – Но ти не си болен от туберкулоза, приятелю. Болен си от любов.
Сърцето ми се късаше да гледам Тони така, но нямаше какво да направя за холерата на духа му. Водихме лекари, но те само поклащаха глава и напускаха с наведени, угаснали очи. Ясно беше какъв е единственият лек за състоянието на пухкавия мъж. Хоацинът умря две седмици по-късно. Намерихме тялото му удушено от стъблата на хризантемите, станали вече метър високи. Приятелят ни се обезводняваше със страховити темпове. Плачеше постоянно и страдаше от най-жестоката холера, нямаща общо с диария или повръщане, а с изливане на безкрайната тъга, която той имаше в себе си. Маркес бе писал, че любов може да има по време на холера, но бе забравил да уточни, че любовта сама по себе си също може да бъде холера.
Езерото пресъхна, но постоянното сълзене на меките очи на Тони не спря. Единствената промяна бе, че сега изпод ноктите му започнаха да никнат листа на хризантеми – един неумолим, магичен валс на многоцветните листа, съскащ с жестока музика из коридорите на ума ми.
Приятелят ни умря тихо в една нощ, докато аз уморен спях на дивана, а Кало бе отскочил до денонощната аптека за лекарства. Тогава за пръв и последен път видях ироничният и нахакан брадат литератор да плаче по такъв начин. Хлиповете му бяха гневно земетресение от скръб, а очите му изливаха не езеро, а океан върху изстиващото тяло на Тони.
На погребението присъстваха отбран брой хора. Никой не носеше цветя. Нямаше и нужда. Истинската любов, казвали романтиците през вековете, е вечна, колкото и да се гледа скептично и цинично на подобно схващане. Наченките на цветя навсякъде по и около гроба на Тони бяха започнали израстването си от момента, в който го положихме там. Мразех ги, ненавиждах ги с цялото море на сърцето си, но в този момент изпитах някакво особено успокоение. Спогледах се с Кало и видях в очите му същото.
– Поне не е била безсмислена – тихо каза той, взрян в бъдещите хризантеми.
– Има ли въобще безсмислена любов?
– Знам ли – сви рамене Кало и си позволи крива усмивка. – Единственото, което знам, е, че тази любов не е била безсмислена.
Първата хризантема подаде червеникава глава и погледна нагоре към слънцето.

Alex Prachthauser

Our blood and our sweating, they are both salty, almost exactly like the water from the sea is salty. We carry oceans inside of us, in our blood and our sweat. And we are crying the oceans, in our tears.” Shantaram

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s