1Q84 = 20Q2

Когато подхванах твърдите корици на “1Q84” с над 900 страници между тях, не знаех какво точно да очаквам. Може би за това, освен финансовите причини, реших да оставя книгата за края на 2011 година и преходът към 2012. Харуки Мураками, освен, че е от любимите ми автори, е и изключително повратен за развитието ми като личност, начин на мислене, и модел на писане. Две от неговите книги – „Кафка на плажа” и „Норвежка гора” изградиха постепенно голяма част от това, което съм сега.

Започнах да прелиствам предпазливо, докато последните дни на 2011 изтичаха безвъзвратно за всички нас. По някое време не само, че знаех какво да очаквам, но осъзнах и какво получавам – спокойствие. Книгата ми даваше абсолютна нирвана, граничеща с елементи на кротък, тих катарзис, на фона на всичко, което цари наоколо. А това „всичко” е безкрайно тежко, напрегнато и забързано. Светът води своите войни постоянно, българското общество – също, дори ние като индивиди постоянно сме в режим на борба – със себе си, или с околните. Комуникациите и цунамито от информация ни заливат, и независимо дали търсим доброволно точно тези две неща, утежняват съществуването ни и правят намирането на тихо, закътано място, където да сме сами със съзнанието си почти невъзможно.

В последните месеци се научих да наблюдавам по-внимателно хората и обстановката около мен, и точно това, което търсих отчаяно, бе спокойствието. Кръстосвах стотици лица – в метрото, из университета, който рядко посещавам, в наземния транспорт, докато ходя пеша, на случайни или неслучайни срещи, в магазини. И докато срещах абсолютно различни хора, никъде из лицата не открих отпуснатост и някакъв дори далечен спомен за хармония. А наистина, изследвах ги толкова внимателно и взискателно, че бях стигнал до това колко точно бръчки има една старица с масленозелена шапка. Само едно изключение срещнах – едно момиче в метрото преди седмица-две, което сякаш се бе изолирало от околния свят, вмъкнало слушалките в ушите си и притворило блажено очи. Не знам от колко време не бях виждал такова нещо, затова я гледах известно време, следвайки точно тези форми на спокойствие, които не съм могъл да открия. Впечатах ги в съзнанието си и ги използвах, за да пиша. И да помня. След това естествено дойде моята спирка и трябваше да се разкарам, но пък така, както дамга оставя следи по плътта, така и този спомен си остава.

И докато „1Q84” е алтернативният, фиктивен свят на 1984 година в Япония за двамата герои на повествованието – математик-писател и фитнес-инструкторка, която осъществява прецизни убийства, започнах да осъзнавам, че същото може да се каже и за текущата година. Не е уникално прозрение, не е и оригинално такова. Но важи. Събитията, пречупени през моя светоглед в годината 2012, съществуват, и понякога нямат някаква логическа връзка между себе си. Същевременно има един паралелен свят, в който по-скоро усещам, отколкото констатирам взаимовръзките между всичко и моя живот, как влияят върху него и какво формират. Този паралелен свят е по-скоро словесен в писмена форма, отколкото в изговорени думи. И напоследък писането на каквото и да е се е превърнало в част от потока на кръвта, която кръстосва тялото ми и бумти из зимния студ.

Затова когато един шофьор на тролей се самоубива, усещам, че 20Q2, поне за мен, е малко или много започнала – с въпроси, които не намират отговори, не и веднага, не и тук. Смъртта и едно от нейните проявления – самоубийството, са много деликатни теми за мен, защото ги намирам за най-вдъхновяващи, трагични, и провокиращи.

В 2012 не знам точно как са се развили нещата, но в 20Q2 всичко е ясно и стои пред очите ми в леко замазан каданс.

Шофьорът поглежда към изстиналото кафе, изпълнило до половина малката пластмасова чашка. Денят е вторник, а месецът – януари. Януари е странен месец, все още носещ мириса на празничните дни, но и полъх на отчужденост, на самота, на отчаяние. Тъмен месец е, и студен – мрак и хлад, които прорязват между ребрата и сковават кръвта в нейната безспирно течаща река. Тролеят е стар, макар че компанията е осигурила нови превозни средства, за да оправдае бюджета си по някакъв начин. Въпреки това е по-скоро рядко да видиш нова кола, отколкото някой от архаичните синьо-жълти тролеи „Икарус”.

Шофьорът се изправя, когато возилото наближава моста. Спира и отваря олющената вратичка на кабинката, след което излиза през първата врата на тролея. Натиснал е копчето само за нея от всички зелени и червени копчета на таблото. Докато слиза с тежки крачки, пътниците недоумяват, но спокойно се сгушват в палтата си – нахлул е студен вятър, който надвива отоплението на возилото. Едно малко дете пита майка си какво става и нетърпеливо надига глава, но тя му се скарва да седне обратно и му казва, че сигурно има проблем с жиците. Тролеят все пак се движи по тях, казва тя, ако има нещо там, то трябва да се оправи. Иначе не можем да продължим. И детето се кротва и сгушва в нея, търсейки още топлина в мразовития ден.

Отвън шофьорът потръпва от студа и въздъхва. Парата на дъха му се вие около лицето му и той я наблюдава как изтлява във въздуха. Обръща се към тролея – неговото подвижно, и въпреки това – статично работно място. Тръсва глава. И се хвърля от моста около десет часа на 17 януари 20Q2.

Имам още около 150 страници от последната книга на Мураками. В нея Аомаме обяснява как “Q” означава “question”, въпросителната в това всъщност кой свят и коя година е това. 1?84.

Добих достатъчно въпроси. И прекомерно малко отговори.

Спокойствието в крайна сметка остана само между кориците. В 20Q2/2012 то е абсолютен дефицит.