Харуки Мураками

Харуки Мураками е, безспорно, един от героите на нашето време.

Позволете ми все пак обаче да променя леко дефиницията на герой; на една дума, която толкова често употребяваме, а толкова рядко изпълняваме – самите ние. Не е задължително героите да имат легендарни качества, да са персонажи в епоси или да са политически фигури, революционери, музиканти. Няма ОГРАНИЧЕНИЕ в дефиницията на герой и такъв може да бъде всеки, който успява в нещо, което да влияе и на другите с полезен отблясък.

Обратно на мисълта – Харуки Мураками е един от героите на модерното, сивкаво-пушливо ежедневие на света, застинал в хода си. Но преди всичко той е японски писател, доста популярен на Запад – нещо не-чак-толкова-често срещано. Извинете, не просто популярен – Мураками е концентрираният бастион на източното романистично изкуство и е един от водещите писатели в световен мащаб. С други думи – заебете Дан Браун и Паоло Коелю, изоставете за малко книжните хамбургери, чийзбургери и Големи менюта (макар че според мен повечето от вас и без това не употребяват такива) и си поръчайте една доза меланхолично и сантиментално суши.

“…if you devote all of your future energy to living, you will not be able to die well. You must begin to shift gears, a little at a time. Living and dying are, in a sense, of equal value.
– Tell me something, Nimit – Satsuki said, taking off her sunglasses and leaning over the back of the passenger seat.
– What is it, Doctor?
– Are you prepared to die?
– I am half dead already – Nimit said as if stating the obvious.”
After the Quake, published by Vintage 2003

Освен любимец на толкова много хора, след като пиша за него, явно е и мой фаворит. И то не просто фаворит – посредством романите му успявам, парадоксално, да открия големи части от себе си, някои от които не бих могъл и с година битово съществуване в не-книжния, реален свят. Звучи доста мелодраматично, предполагам, и прекалено фенбойско, но е така. Героите му са така поднесени, че е невъзможно читателят да не се идентифицира с ПОНЕ един от тях (употреба на първо лице; страхотно изтъкаване на психологическите елементи, характера, начина на мислене и подбудите на действащите лица). Писатели, обикновени чиновници, самотни деца от средната класа (това е било рядкост в японското общество), алиенирани от социума студенти, крехки женски характери или силни мъжки, лутащи се подрастващи и какво ли не друго – цялата вселена от персонажи на Харуки търси себе си, а търсейки себе си открива другото си Аз, за което никой не е предполагал. Мураками дълбае, дълбае толкова навътре, че рискува да разкъса устоите на модерното японско общество с неговите строги норми и правила, с безумната йерархичност и сивото ежедневие, със стаената разкрепостеност и вродено отчаяние в съществуването на гражданите.

“- Кажи ми поне нещичко. Може и да ти помогна.
Сянката ми вади ръце от джобовете, топли ги с дъха си, после ги разтрива върху коленете си.
– Не, от теб не може да се очаква чак такова нещо. Мен ме боли тялото, а при теб е болен духът. Първото, което трябва да направиш, е да оздравееш. Иначе и с двама ни е свършено. Ще помисля сама, а ти направи каквото трябва, за да се спасиш.
– Да, обезверявам се – признавам и поглеждам надолу към кръга върху земята. – Как да бъда силен, след като не мога да разбера самия себе си. Объркан съм.
– Не е вярно – поправя ме сянката ми. – Не си объркан. Просто не те допускат до собствените ти мисли, крият ги от теб. Но духът ти е силен. Той оцелява и без мисли. И всичко да ти отнемат, духът ти носи в себе си кълн – твоето „Аз”. Трябва да вярваш в собствените си сили.
– Ще опитам – обещавам аз.
Сянката ми гледа небето, после затваря очи.
– Виж птиците – подканя. – Нищо не може да ги спре. Нито Стената, нито Портата, нито звукът на ловджийския рог. Отразява се добре да гледаш птиците.”
Страна на чудесата за непукисти и краят на света, ИК „Колибри” 2010

Като един сюрреалистичен постмодернист Мураками пише шантаво. Не просто шантаво, а понякога оплитащо и откровено абсурдно. Това обаче не трябва в никакъв случай да се бърка с изкривените, псевдо-„арт” напъни на множество хора – писатели или не. При Мураками абсурдите поставят десетки въпроси, но дават и също толкова отговори, като интересното е, че при различен прочит е напълно възможно да намериш абсолютно други отговори на питанията си. То всъщност това си идва с характеристиката „японски” и „писател” – в повечето случаи и двете сами по себе си носят нелек нюанс на странност, какво остава за комбинацията им. В една библиография, която се простира от 1979 до 2004, поне от 8те му книги, които съм чел, слаба няма. Безсмислена – няма. Същевременно този човек успява да избяга от повтаряемостта, от прекалената сходност на персонажите, на действията, на емоциите. Всеки негов роман е преоткриване по някакъв начин, леко напомнящо на такова от преди – но въпреки това с напълно различен оттенък. И поне аз през даден период от време взимам шепа спокойствие от света, изолирам се от него и два-три дни чета само негови неща. Нищо друго, само преоткриването из белите (жълтеникави ако книгата е по-стара) страници на романите. It works.

„- Ето какво се случи – подхвана пак Плъха. – Умрях заедно с овцата вътре в мен. Изчаках я да заспи, после завързах на гредата в кухнята едно въже и се обесих. Тая гадина нямаше време да избяга.
– Наистина ли се налагаше да стигаш толкова далеч?
– Да. Налагаше се да стигна толкова далеч. Ако бях изчакал още малко, овцата щеше да има пълна власт над мен. Това беше последната възможност.
Плъха пак потри ръце.
– Исках да се видя с теб, когато бях самият аз, когато ги нямаше тези усложнения. Самият аз с моите си спомени и слабости. Затова ти пратих снимката, тя беше нещо като шифър. Мислех, че ако случайно снимката те насочи насам, накрая аз ще бъда спасен.
– И беше ли спасен?
– Да, бях – промълви тихо Плъха.”
Преследване на дива овца, ИК „Колибри” 2008

Много често срещам мнението, че Мураками е женски писател, т.е. насочен главно към такава аудитория. Факт е, че някои от книгите му са действително с нюанси, предназначени повече за нежния пол, но като цяло – булшит. Проблемът на Мураками е, че е за наистина емоционални хора, които да имат интелигентността да го последват там, където той иска да води читателя – обратно в онези устои на обществото и индивида, разкриващи мрачни кътчета. Хора различни – винаги има и ще има, емоционалните нива на всички ни са на крайно други честоти, но лично за мен е пропуск непознаването точно на този автор и недопустимо цакането на етикет „за жени” върху творчеството му.

„– Днес ли заминаваме?
– Не, може и утре. Днес Наката трябва още малко да поговори с камъка.
– Добра идея. Разговорите са хубаво и важно нещо и винаги са за предпочитане пред мълчанието. Все едно дали приказваш с хора или с предмети. Аз, когато карам камиона обичам да си говоря с двигателя. Ако се заслушаш, ще чуеш какво ли не.
– Наката не умее да говори с господин двигателя, но също смята че е хубаво да се водят разговори.
– А как върви общуването с камъка? Получава ли се?
– Да, като че започваме да се разбираме.
– Това е добре. Питам се… дали камъкът не ни се сърди, задето го домъкнахме тук?
– Не, ни най малко. Доколкото разбирам, на него му е все едно къде се намира.”
Кафка на плажа, ИК „Колибри” 2006

Защото, както казах, Мураками е герой; литературен герой, ако трябва да съм точен. Не толкова, колкото Вапцаров, да речем, но все пак е такъв.

И носи своите окраски, които безспорно са уникални и „артси”. В хубавия смисъл на последното.

Advertisements

One thought on “Харуки Мураками

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s