В крак с времето?

Oh boy, the популиз’м.

Нека подходим достатъчно сериозно, доколкото ми позволява късния час на неделната вечер.

Историята много от вас я знаят – ‘в крак с времето’ беше един уникално добър план от страна на лицето (или лицата) Х, който включваше боядисване на паметникът на Съветската армия, достатъчно добре познат на софиянци. Вместо добрите стари войници, хванати от монумента в монолита на времето – сбор от супергерои (макар някои най-известни да липсваха, кхъм-кхъм), нашарени и неизменно хумористично сменили облика си.

Тук някъде обществеността имплодира в люлката между ‘про’ и ‘анти’ позицията относно това деяние, което бе обявено от шокираните политици от всякакъв род едва ли не като връх във вътрешнобългарския тероризъм. В крайна сметка – както, ще се повторя, много от вас знаят – анонимното ‘хулиганство’ приключи с изтриване на боята по късни доби, в ‘тайна’ акция, сякаш това е от водещо държавно значение.

Както и да е, нека простим на родните управляващи и политическия елит това, че за един паметник се организират толкова бързо, колкото не успяха и още не успяват за всякакви други належащи социални и културни реформи. Разбра се, че това е хулиганство и вандалщина от ниво на значимост I и не търпи отлагане. Дебатът между ‘това е изкуство’ и ‘това е подигравка’ също може да го пропуснем, той бе воден толкова дълго и ще бъде все още толкова, но не и тук.

Възхищава ме това, което анонимният художник е удебелил като послание – в крак с времето. Не знам точно подбудите му, защото това послание може да варира, и бих го попитал, ако го срещна, но това едва ли ще стане.

В крак с времето е българското общество, както се изявиха много граждански позиции – главния лайт (какъв лайт, направо хеви) мотив беше, че както, цитирам приблизително, “преди сме целували руски задници, сега целуваме американски”. Ами не е много далечна мисъл, макар че изкуството на младежа/младежката същевременно инкорпорира политика, но страни далеч и нависоко над нея.

Това, което ме дразни в този крачол на времето, в който сме хвърлени да съществуваме, е, че той се смята за обективен. Ясно е, че не е. Няма времеви поток, който да бъде обективен, защото всеки такъв е политически диктат под някаква егида. Сегашната ни егида е на демокрацията, главно водена от САЩ като нейн символ; така, както преди е бил СССР, и прочие. Разбирате ми гледната точка.

Продължавайки с кратките щрихи на дразненията, това, което МНОГО ме дразни, е ужасяващата неточност, с която се борави и бърка в историческите извори. В момента национализъм е мръсна дума, националното самосъзнание едва ли не достига до углавно престъпление (както май бе някакво изявление относно боядисването на паметника, впрочем), а “приятелите” на човечеството и “неприятелите” – ясно дефинирани.

Това си е доста безумно само по себе си. Най-вече защото в политиката няма приятели, няма и неприятели – има интереси и постоянни дипломатически маневри, за да се извлекат те. В нея никога, ама никога не се наблюдава една обективно стабилна позиция на някой като неизменно добър, а друг – неизменно лош. Възможно е да бъда объркан с последовател на национал-социализма, но е изключително неточно например обвиняването и издигането на Хитлеристка Германия като най-висш враг на човечеството. Нацизма продължава да е тема-табу, и ако някой реши да бръкне в табу-раната и да помисли малко над нещата, той е обвинен във всякакви ‘грешни’ мисли, много от които сигурно въобще не са му минавали през главата.

Аз пък не знам какво друго може да се очаква след система, толкова неадекватна и ползотворна за реваншистки прояви, както Версайската такава. Изключително сполучлива дипломатическа некадърност е да успееш да посееш зърната на желание за отмъщение на национална основа не в една, а в по-сериозен брой страни. И после, години след това, когато дойде времето на твоя режим, с твоя ‘крачол на времето’, да споменаваш само агресора.

За да има агресор, трябва да има причина за това. За да дадеш толкова ясна, толкова плитка, толкова противоречаща на всякакви договорености и норми от правен характер такава (самите САЩ при Уилсън са върл противник на Версайския ред – същата страна, която в момента е флагман на ‘анти-демократичните’ теми-табу), трябва просто да си го просиш. Не, да се молиш за него.

Та, анонимният артист си го каза с послание тип попарт култура, разбиваща сивия урбанистичен пейзаж. Ние сме в крак с времето – българи, европейци, хора – всички. Чудното за мен е кога ще дойде новият крачол и какъв ще е той – и най-вече какви ще са изразните му средства и новите теми-табу.
Чакаме. Дотогава ще поглъщаме медийни пропаганди, ще смиламе набитата информация, ще разграничаваме приятели и врагове. Докато нещата не обърнат стойностите си за пореден път в човешката история.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s