Първата световна подземна алкохолна война

Руснаците завзели Софийското метро на 18 септември. Денят бил мъглив и дъждовен, та затова един полк руснаци безпроблемно се шмугнали в метростанция “Стадион Васил Левски” и я окупирали. Преди от Столична компания градски транспорт да се усетят (а според някои: въпреки че от същата са се усетили), три мотриси – 1849, 7392 и 9145 станали жертва на руските партизани.

Въоръжени с водка колкото вместимостта на достолепна катюша, руснаците раздали по една пластмасова чашка на всеки задържан, напълнили я до ръба (това са си 200 мл. почти чист спирт), и ги присламчили към каузата си.

Както се знае обаче, там, където руснаците направят крачка у нас, американците не остават по-назад. Няколко часа по-късно със специален стелт ескадрон янките завзели ключовата станция “Сердика”, където се били насъбрали четири мотриси – по една във всяка посока. Въоръжени на свой ред с бърбън, те раздали също по една пластмасова чашка с тежък алкохол, но и по едно чадърче на всеки, на което се веел американския флаг. Ама не си мислете такъв чадър, голям, хубав, ами чадърче, от тези, коктейлните, сещате се.

Между другото, тамън тези чадърчета винаги са се оказвали жертва на хищното триене на зъбите ми, защото ги дъвча до неузнаваемост, пък хартиената част я разкъсвам, ама това май е за друг разказ. Обратно при американците, втори отряд завзел новопостроената “Сердика II” в шах-и-матов ход, който довел до огромен дисбаланс при силите. Сякаш Студената война се завърнала, само че бая постоплена из тея пластмасови чашки.

Всичко щяло да бъде наред, ако нещата били озаптени точно в този момент. Европейският съюз недоволствал, но безуспешно. Към ООН били отправени призиви за бързо формиране на позиция и изготвяне на резолюция, осъждаща интервенцията в софийското метро, но никой не си мръднал пръста. Така конфликтът бързо добил световен мащаб. Финландците завзели “Жолио Кюри” с тяхната си водка, позапсували руснаците и обявили, че след снайпера “Бялата смърт” от Втората световна си имат нов шампион, който може да напие максимално българи в подземните тунели и да надцака руските поделение.

Ирландците, които отдавна си имат едно наум за янките, теглили една майна на вековните си деца, забучили флаг на “Константин Величков” и отворили стотици бутилки айриш уиски плюс десетки литри айриш кафе за по-лабилните спрямо градуса. Японци с тяхното си саке, шриланци с арак, чехи с пиво, испанци със сангрия и какви ли не други взводове завзели по една станция от софийското метро, създавайки истинска геоалкохолна карта в недрата на българската столица.

Така се стигнало до датата 24 септември 2013 година, когато избухнала Първата световна подземна алкохолна война. Метростанциите на София били на предните страници на Би Би Си, Си Ен Ен, Фокс Нюз, навсякъде вървели емисии с шокиращи кадри на пияни, понякога драйфащи, но учудващо доволни хора в купетатата и по платформите.

Американците излъчвали шокиращи кадри от ислямистко-завзетите вагони, където, за да се отчетат и те някак, мюсюлмани сипвали чай с по три бучки захар на населението. Руснаците не им останали длъжни и постоянно въртели по емисиите теорията, че някъде из останките на стара Сердика, там, където бил щабът на американците, имало петролен кладенец, който да подхрани империалистичните им апетити.

Нещо със сигурност ви липсва тук и факт, това е надземна София. Все пак колкото и хора да има в метрото, те едва ли надвишават петдесет хиляди, най-много – седемдесет. Лишените от алкохолна окупация недоволствали първо, защото били ощетени да се мъкнат по спарените автобуси, тролеи и травмаи, натъпкани до краен предел и второ, защото пропускали безплатен, оригинален чуждестранен алкохол. Не минало дълго време и започнали опитите за проникване в окупираните станции.

На това нациите отговорили с директен откос поради опасения от шпиониране. Нужно било сто души да умрат в първите часове на офанзивата, за да се озапти столичното население. Все пак имало единици, които успели да се вмъкнат и да се впуснат в опиумния живот под земята.

По света започнали десетки граждански движения за освобождаване на окупираните станции и прекратяване на алковоенните действия. На протестите се пиела минерална вода и се леели газирани напитки, хората смучели прясно и плодово мляко със сламки, десетки видове сокове били изпивани от картонени кутии. От провинцията към София заприиждали трактори и коли, натоварени с домашна гроздова, сливова, кайсиева и всякаква като родно опълчение срещу враговете – които, в този случай, били всички намесени.

Под земята войната добила блокова структура. Руснаците били притиснати между финландци и американци, но азиатските им съюзници – японци и китайци, били притиснали на свой ред северняците. Шриланците взели неочакван курс и се противопоставили на Русия, припознавайки лекия остатъчен вкус на арака си в бърбъна.

Швейцарците неутрално тъпчели софиянци с шоколад и им давали лек ликьор из “Обеля”. Немци и французи, като сърце на Европейския съюз, съединили станциите си (“Княгиня Мария Луиза” и “Централна гара”), но постоянно се карали между червеното вино и обилната бира, така че не били от много помощ за американците.

Тук някъде млъкнах и си засвируках, слушайки камбаната на джамията, от която ушите ми още малко щяха да се откъснат и да залетят покрай Централните хали.

– Е? – попита ме Вики, очаквайки продължение.
– Ми тва е.
– Е как – това е – извика тя недоволно и се чу звук на пластмасово падане.

Не знам дали сте чували звука на пластмасово падане, но това е най-отличаващият се звук в света. Нещо като ДАН ДЪДЪДАН, ама по-изразително. Просто си представяш пластмасата как удря земята и ДАН ДЪДЪДАН, мозъкът ти прещраква. Та, както и да е, Вики извика, след това се чу ДАН ДЪДЪДАН, а аз просто свих рамене.

– Ми повече не ми се измисля. Да кажем, че тея от провинцията са нахлули, пребили са чуждестранните войски с дамаджани или просто са ги напили с 50-градусова домошарка, всички са си стиснали ръцете, само че след като се изтрезнели, или защо пък не докато още са били пияни даже, и толко.

– Ебати тъпия край – изсумтя Вики и си оправи шала, а аз вдигнах падналата десетлитрова бутилка от “Горна Баня” и я сложих под чешмата с течаща вряла минерална вода, зяпайки синьото “М” на станция “Сердика”.

Wiskey on the rocks in carpentry studio

Защо не трябва да се будиш до японка

Събудих се, защото нещо меко ме ритна. Отворих очи, след което ги затворих – от светлината болеше адски много. Дадох си малко време и направих втори опит, този път успешен. Помръднах изстрадало, защото главата ме стържеше все едно някой замерва мозъка ми с остри ледени висулки. Едва когато заврях муцуната си в голия гръб на жената до мен осъзнах, че не съм сам в леглото, и че – видиш ли, ритналото ме „нещо” е бил нейният топъл, пухкав крак.

– Маааааааааааааааааааамка му.

Помислих малко и плъзнах ръката си надолу, вкопчих я между също толкова меките ѝ, топли бедра. Нямаше окосмение, сухотата ѝ ми напомни колко влажно е било това някой и друг час преди това. Жената пък мръдна и изстена доволно, сигурно мислейки си, че искам още от изминалото. Когато отдръпнах разперените си пръсти, тя помръдна недоволно и се обърна към мен. Взрях се в едни смолисточерни очи, дръпнати и леко раздалечени едно от друго, леко големеещ нос и неравномерно малка уста. Всичко това – с гарнитура на лъскава, черна коса, стигаща до раменете, която допреди малко се бе крила зад възглавница. Азиатка. И по-точно, азиатка, която в момента ме гледаше с някакво очакване, а аз нямах никакво желание да го оправдавам.
Между пулсовете на снарядите с висулки се опитвах да си спомня какво точно бе станало. Явно смолистата японка усещаше това, затова тактично си замълча и, усетила, че няма да ѝ се отвори парашута на сутринта, зари тяло обратно между завивките. Голият гръб изчезна като бледа, гъвкава змия.
Изсумтях и станах. По земята имаше дрехи – дънки, стандартен черен сутиен, също толкова стандартни прашки, захвърлени до него, обичайната гледка. По-интересен беше захвърленият презерватив, който някакси бе кацнал на дръжката на гардероба ми от череша. Явно бе бил пълен в предишен свой живот преди няколко часа, но понеже магически го бях захвърлил със задника надолу, той бе прокапвал постепенно и отдолу стоеше нещо, което ще трябваше да изчистя. Сумтенето ми премина в стенание.

Докато  ядяхме прясно мляко с мюсли, без да си казваме нищо, като два пълни темерута, картинката ми се поизбистри. Отново беше намесено шибаното уиски, защото си спомних за бара, за мътния въздух и кристалната джаз музика, отначало тръгналият смотано разговор, избухнал обаче в цял златен век при споменаването на Харуки Мураками, няколкото бързи питиета и няколкото по-бавни, после влаченето до таксито, сдържаното поведение в него, нахвърлянето по стълбите нагоре след него, и кулминацията при влизането в апартамента още от вратата.

Бях добър и кротък, дори темерутест човек, но уискито ме изтърбушваше отвътре-навън. Всеки път си казвах, че няма пак да правя глупости, били те с жени или без жени, ама всеки път увисвах като обесена лисица и не си удържах на думата. Веднъж един симпатяга бе идвал да ме бие, разбрал, че съм спал с жена му – тя пък все едно с мен само бе спала, както сама си призна с охолство, но ето, че той идваше за мен. Освен ако не го бе превърнал в свое хоби, което говореше лошо за него като мъж. Друг път видях полузаспало момче, чакащо автобуса си навън около гарата. Докато се разсъни и усети, вече бях препикал колкото е нужно сака му, и бях на двайсет метра напред. Дори и пиян успях да го надбягам с тази преднина, макар че след това щях да си разбия главата в ръбестия бордюр две преки надолу.
Уискито беше нещо като онези проклети невидими приятелчета, които ти подшушват някакви простотии, и ти се чувстваш заставен да ги направиш. А после като си нормален отново, ушите ти пукат от срам и нямаш никаква шибана идея как да обясниш цялата работа. Преглътнах лъжицата с мюсли – триците имаха за щастие някоя и друга сладка стафида, която да им оправи пластмасовия вкус, и заговорих азиатката.

– Ти…откъде си?
– От Сапоро.
– Това е в Япония, а? Или в Китай?
– В Япония е…център на префектура Хокайдо – тя изглеждаше недоволна от импотентността ми по география. – Петият най-голям град в Япония.
– Аха.
Задъвкахме пак, аз гледах циците ѝ, които се потръсваха смешно при загребванията ѝ с лъжицата. Явно бе решила да си стои гола в опит все пак да изкопчи нещо от мен. Гърдите ѝ бяха хубави, леко заострени, с тъмни ареоли и зърна, но бях толкова разочарован от поредните си простотии, че не можах да накарам кръвта си да отиде надолу, вместо да бушува тъпанарски в мозъка ми. След малко тя бе привършила с купата си, а и аз с моята. С бързо движение тя стана, взе купата си и я пльосна в моята, подреди лъжиците отгоре, и се закотви на мивката. Белият ѝ задник стоеше пред мен, усмихвайки се.
– Какво правиш бе? – шашнато попитах.
– Ами ще измия чиниите. Не може ли?
– E, може, естествено, ама…
Безпомощно скръстих ръце и разчесах косата си. Тази жена – дори може би момиче, откъде да знам, при азиатките толкова не си личи на колко са, по дяволите, тотално ме бе разоръжила. Имах намерението да я изгоня веднага, за да изгоня с нея и срама си, а тя първо ме бе победила с мълчанието си и скриването на гърба и задника си под завивките, сега ми лъсваше със същия този гръб и същия този задник, говорейки ми, но отново побеждавайки. Все едно се бе наместила да живее у нас. От палците на кракта ми до палците на ръцете ми, продължаващ нагоре, запъпли паякът на моето притеснение. Кракчетата му не бяха осем, а хиляди, засягаха всяко късче от плътта ми, бях настръхнал като ходещ метър и осемдесет висок игленик.
– Извинявай, ама дори не си спомням как се казваш.
– Юки – тя остави чинията на едно от ребрата на сушилката и се обърна към мен. Автоматично вперих поглед между краката ѝ, все едно е странен вентрилоквист, който говори през вагината си. – Значи “сняг”. Сори, ама и аз не си спомням как ти е името.
– Мартин.
– Приятно ми е, Марто.
– И на мен, Юки. Слушай…абе, такова, не че…
– Искаш да си тръгна?

Изражението ѝ не се промени, бе все същото, дори позата ѝ остана същата, пухкавите бедра с ключалката между тях, гърдите с тъмните кръгове, абе, всичко. Обаче усетих някаква всепоглъщаща вина, толкова ми стана неудобно, все едно се върнах в детските ми години и баща ми ми бе издърпал ушите задето съм такъв дебил и правя само простотии. Преглътнах с надеждата да го разкарам, ама дори слюнката ми се загнезди на гърлото и имах чувството, че ще се удавя. Мамицата му!
– Не…абе, всъщност, знаеш ли, ако искаш поостани. Виж че даже чиниите миеш.
– Ама няма да пускам прахосмукачка, да знаеш. Мразя бученето ѝ, а като чистя с нея, съм по-близко до него.
– А, не, аз не за това. Просто… – запънах се и най-сетне преглътнах. – Бе не бързаме за никъде, това имах предвид.

Юки  се усмихна и ми се прииска да си прещипя главата между плъзгащите се части на масата и да си я отрежа там. После да видя как ще чисти това. Едновременно с това почувствах някаква топлина да се разстила в мен, някакво задоволство, че това непознато азиатско момиче ще остане поне още час, може би два, може и три, че евентуално всъщност може би отново ще се чукаме, въобще, че ще правим нещо заедно. Сякаш усетила тази моя малоумна дилема, Юки се ухили още повече.
– Какво ще правим сега? – попита тя от трона си, опряна на ръба на мивката, направо си представях допира на топлия ѝ задник с хладния алуминиев край.
– Що не се облечеш като начало?
– Сам ли живееш?
– Да.
– Значи не е нужно.
Простата ѝ логика ме сащиса и аз не можах да отговоря каквото и да е и на това. Смутено зачоплих из веждата си, сякаш можеше да намеря кой знае какво там. Юки си седна обратно на стола и ме гледаше от упор, като животинче, което очаква команда, като възпитано куче, което не лае, докато стопанинът му яде пържоли, а си чака кротко кокалите след пиршеството на семейството.
Хванах се за главата и отново си представих как я слагам между плъзгащите се части на масата. После се сетих и за проклетия презерватив, който бе капал цяла нощ като пясъчен часовник.
– Абе, Юки, яла ли си мюсли с уиски? Същото е, само че вместо мляко, ги топиш в уискито. Дай да го пробваме.
  Тя плъзна ъгълчетата на устата си нагоре. Главата ме заболя още повече.

japanese_doll__aya_ueto__by_lisaueda-d4aonhi