Един от любимите ми проекти за последната година включваше редактирането на бизнес презентация за гей парад във Флорида.
Събитието е с традиции – организира се от 2002 година насам, и, за разлика от много други подобни, разгръща едно портфолио от възможности. Говорим си за панели с кариерни съвети, литературни уъркшопове, дискусии и семинари спрямо наболели теми като домашното насилие (извършвано и от мъже, и от жени, не едностранчивата му трактовка).
На всичкото отгоре въпросният фестивал е насочен към чернокожата LGBTQ общност. С други думи, вече отбелязвам бонус минус точки за по-консервативно мислещата популация. А каквото и да си говорим, из Балканите нещата стоят така – по-закостеняло.
Неохотното усещане за срам
Когато ме попитат дали подкрепям хомосексуалните [връзки/бракове/инициативи] обаче, отговорът ми е уклончив. Подкрепям ги, и още как. Имам достатъчно такива приятели. Но предпочитам да си прострелям десния крак, отколкото да се асоциирам с огромна част от по-либералното крило, което споделя моето мнение.
Защо? Защото изумително голяма част от тези хора са най-дразнещите, най-незрелите и най-токсичните откъм комуникационен модел човешки същества, които може да срещнете. Иска ми се да преувеличавам. За нещастие, вчерашният случай с Питър Тачел за пореден път потвърждава колко самозабравило се е радикалното крило на въпросния либерализъм, което описвам. И колко по-многобройно е от предполагаемата нишовост на термина “радикализъм”.
Анушка вече разля радикализма
Ако желаете да отделите време на пълната статия, може да я видите тук. Понеже е дълга, резюмирам:
Представителка на National Union of Students (UK) отказва да споделя една обща сцена [за дискутиране] с Тачел, защото, цитирам, смята, че той е „расист и трансфоб“.
За справка, Тачел е гей активист от десетилетия и е защитавал идеите си по начини, които най-вероятно ще накарат въпросната Фран Колинг да изтрие своя Tumblr и най-сетне да отиде в отрезвителното. Всъщност, не, няма как – тя е прекалено надълбоко в делюзиите си, за да осъзнае колко безумно е изказването ѝ. Докато колежката активистка мънка от трибуната си, Тачъл е бил арестуван над 300 пъти, защото едва ли е писал гневни Фейсбук статуси като нея.
Но пък активисти, защитаващите неговата идея, са доста артикулативни в своята Twitter активност. “I would like to tweet your murder you fucking parasite”, например (извадка от миналогодишното обвинение спрямо Тачъл в…ами, трансфобия пак).
Уви, поведението на Колинг е симптоматично за новото поколение <радикални активисти>, в случая в нишата на правата на хомосексуалните. Споменавам „радикални“, но политическата коректност увеличи обичайно тесния периметър на този термин. Разполагаме с достатъчно обемна и достатъчно шумна маса от хора, която е контрапродуктивна спрямо каузата, която уж защитава. Все пак колко точно шизофренично е новите застъпници на дадена идея да атакуват като бесни кучета тези, които са постлали пътя преди тях?
Бермудският триъгълник в наръчника на новия активист
Най-лошото е, че това ядро от Tumblr и социо-мрежови активисти се просмуква в текущата академична инфраструктура. Колинг е перфектен пример за това с принадлежността си към организация, включваща в себе си над 600 студентски синдиката. Позицията ѝ не е просто нейна – тя е официално одобрена от едно наистина огромно академично тяло. Което от индивидуална я прави симптоматична за цял обществен сегмент.
Имам чувството, че западното либерално студентско крило все още не е имало досег с реалния живот и обитава някакъв Бермудски триъгълник между „Обиждам се от всичко“, „Моето мнение е единственото обективно такова“ и „Намирам се между удобните стени на социалните мрежи и така ми е окей“.
Поглед към новия модел на академични дискусии
В една дискусия преди по-малко от година професор по социална антропология отбеляза, че е изплашен. Не само той, но и колегите му.
Причината? През последните 5-6 години се наблюдава епидемия от оплаквания от страна на студентите. Лектори и професори са обвинявани в дискриминация, хомофобия, любимата тема за „патриархата“ и подобни ключови думички. Академичният персонал всъщност е либерален, но това не е достатъчно за новото поколение активисти. Някои от тях дори водят родителите си (не, наистина, представете си да сте на 21 примерно, и да викате мама и тате, защото професор Х е казал еди какво си, което не е достатъчно <еди какво си> за вас).
В резултат се наблюдава ширеща се цензура, защото в противен случай се рискува изключване от състава на университета. Въпросният професор допълни, че се чуди как точно ще изглежда преподаването на дисциплината му в близкото бъдеще. Какво точно ще е „Социална антропология“ за новото поколение студенти? Негови колеги в социалните науки споделят сходен сантимент.
Текущият пример с Питър Тачел се движи в сходни коловози. Ултра либерализмът по този начин отстрелва два заека с един шизофреничен куршум:
1) Детронира и изолира образованите, доказани мозъци на своите идеи (а и отвъд тях – интелигентни личности, които могат да ръководят адекватен диалог както със съмишленици, така и със своите опоненти). Капсулира и хомогенизира „Идеята“, докато тя не се превърне в концепция, по-скоро наподобяваща култ.
2) Вреди на общата рамка на каузата си, сгъстявайки още повече анти-позицията на а) по-скоро скептиците или б) откровените противници на въпросната кауза. Има определена група от хора, които – ако им е предложена умерена и издържана логически аргументация, са склонни да преосмислят някои свои схващания. ChangeMyView в Reddit показва ясно този модел. Индивиди като Колинг са неспособни да ръководят какъвто и да е диалог, като в резултат постигат още по-ярко изявено поляризиране.
Не обичам да съм песимист, особено за неща, които споделям като сантименти. Но наблюдавайки изумителни феномени като случая с Тачел (за жалост просто пореден), не мога да не се зачудя какво по дяволите се случва. И да пожелая да се дистанцирам още повече от подобните на Колинг.
