Който сее огън, ще жъне въглени

Текстът може да не се хареса на много хора. Но след като поредната новина за самозапалил се човек – този път пред самата сграда на Президенството, ме удари с мирис на овъглена плът и стремеж към митологизация, вече съм умерено гневен.

Невъзможно е да се намирате във виртуалното пространство и да не знаете кой е Пламен Горанов. Кратко резюме: Пламен беше активист, фотограф и алпинист, който се самозапали във Варна по време на серията протести. Нещо специфично в протеста му – той бе насочен срещу варненската групировка ТИМ, която държи юздите на крайморския град открай време. Плановете на Пламен, според негови близки, не са били да се самоубива посредством самозапалване. Въпреки това след престой в болница и мащабна кръводарителна акция, организирана от загрижени граждани, Горанов почина.
Медиите и обществото го нарекоха новия Ян Палах, и изградиха един образ, достоен за герой от някой древногръцки епос. Гледната ми точка е много по-скептична и може би цинична, но аз не смятам Горанов за герой. Не го смятам и за идиот, което е другото полюсно мнение. Смятам го за активист, избрал неподходящия начин да протестира и пропилял един живот, който можеше да продължи да тупти с пълна сила и да се бори срещу несправедливостта.

1

Това, което стана впоследствие, обаче е истинският проблем.
Денят на национален траур, десетките възхваляващи и идеализиращи статии, поклоненията като пред идол, допълненията за още двама души, самозапалили се съответно във Велико Търново и Раднево, раздухването около целият този самозапалващ се казус, започва да постига своето. Когато видиш хора, митологизирани поради изразяване на позиция по този начин, решаваш, че ти можеш да направиш същото.
Психологическият спусък е много лесен и е задвижен от чисто битови обстоятелства. Както казах преди време, народът, особено по малките селища, е изгладнял и оскотял. Той е притиснат от сметки за комунални услуги, от чувството, че не разполага и с 5% от контрола на живота си, от всякакви тежки условия. Но ето, идва и психологическият момент – хора се самозапалват, а обществото класира имената им, отрупва ги с почести и възхвали, прави ги символи на Революцията. И ти, притиснатият и без това от живота човек, смачкан, незабелязван от никого, освен от вечните сметки и проблеми, взимаш решението. Ти, не друг, ще си именно поредният, който ще блесне като факла и ще огрее обществените очи. Ще бъдеш запомнен, ако не през жизнения си път, то отвъд него.

Велико Търново, Раднево и Президенството са просто отправна точка, подкрепена от десетки други неизвестни случаи. Защото вече можем да говорим за изпълнение на всички условия за зараждане на тренд (да, тази лоша чуждоезична дума). Той ще продължи и занапред, но правопропорционално с покачването на броя на овъглените тела, пламъкът на гражданите и медиите относно това екзотично и разтърсващо явление ще гасне. Дори и смъртта по такъв начин овехтява в печата и пропагандната среда.
Нещо друго обаче е по-важно – разбирате ли защо издигането в култ на смъртта – била тя и оправдана от справедлива гражданска кауза, носи само нова смърт? Особено в кризисно време, когато хората са отчаяни?

Пламен беше символ на гражданско недоволство, случилото се с него бе едно лошо стечение на обстоятелствата поради факта, че и самият той не е искал да умира. Последвалата истерия и пропаганда НЕ БЕШЕ лошо стечение на обстоятелствата, а осъзнат процес. И той вече дава своите плодове.

Когато посееш огън, ще жънеш въглени. Нито едно от двете обаче не връща човешкия живот.

Харлем шейкът, нужен на образованието ни

Открай време си казвам мантрата – педагозите и лекарите за мен са най-ританите хора у нас. Със слепота относно факта, че двете „касти“ осигуряват образованието и здравето на обществото ни.

Преди време всичко живо се разгневи за учителката, отишла пияна на работа и изтанцувала един хубав Gangnam Style на учениците. Медиите направо застреляха от упор с думи Илияна Иванова от 130-то СОУ, а когато погребаха медийния ѝ облик под отрова, обърнаха палачинката. Общонародната подкрепа към Иванова, след като стана ясно за мизерните условия, в които живее, не знам как ще помогне за шока, който едни гладни за къс популизъм и „екзотика“ хрътки причиниха.

Пиша отново по повод случка, свързана с поп феномен, който взриви интернет (и не само). Ако не знаете какво е Harlem Shake, най-вероятно сте проспали интернет културата за последния месец. Приблизително 30-секундните клипове със семпъл от парчето на Baauer заляха виртуалното пространство. Правиха ги военни, ученици от различни гимназии и университети, научни работници, IT служители, суперзвезди, отбори от НБА, футболни клубове и въобще кой ли не.

Същото направи и учителят Христо Данев от гимназията „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив, организирайки учениците си в подобно мероприятие. За награда ръководството реши да му даде два варианта – 1) сам да напусне, или 2) да бъде уволнен дисциплинарно.

Казус: правомерно ли е уволнението на Данев?
Становище на тоталитарния, единствен лидер на република abadapple.wordpress.com – НЕ.

О, по дяволите! Постоянно се обсъжда нуждата да се поправи скъсаната връзка ученици <-> педагози, която е един от проблемите в образованието у нас. Защото проблемите могат както да бъдат финансови, така и от чисто човешки характер. Справянето с едното е общо-взето на равна нога с разрешаването на другото.

Гледайки и основни училища, и гимназии, и университети, освен с липсата на финанси, се сблъскваме и с друг феномен: буквалната пропаст между по-старите педагози и тяхната методика, и вижданията и вълнуванията на подрастващите.

Проблемът е огромен и аз също се сблъсквам достатъчно често с него във висшето учебно заведение, което посещавам. Докато обаче аз и връстниците ми вече сме в друга категория, подрастващите и особено гимназистите имат ОГРОМНА нужда от педагог, който не само да търпи културата им, но и на моменти да я зачита и дори – споделя. Естествено, придържайки се към морала и законите.

1

Ето така си представям директорката на пловдивската гимназия

Случаят с Harlem Shake е перфектен пример за типа педагози, които са ни нужни и за доброволен, приятелски акт на зачитане. Резултат при подобни действия: спускането на мост между поколенията 1) издига авторитета на учителя/учителката пред учениците, 2) логично поради това ги кара по-лесно да усвояват знанията и да го слушат и 3) просто подобрява работния процес в една институция, която много хора откровено смятат за убийствено сухарска.

Мисля, че започната подписка за връщането на Данев е твърде показателна за това. И забележете – тази подписка не е дело на учениците, а в нея активна роля взимат и техните родители и колеги-педагози на „харлем-шейкъра“, както някои определят вече учителя.

Крайни думи: обърнете внимание, че говоря за величаене от моя страна при изпълнение на главната учителска функция – да се преподава успешно материала и да се предоставя на подрастващите нужните знания с нужното качество. Обаче, ако се замислите, двете неща са свързани. За да научиш някого на нещо, трябва да събудиш интерес в него. А за да събудиш интерес – да приковеш вниманието му. Или най-просто казано – да общуваш с него по подходящ начин. Бил той с елементи на Harlem Shake или не.

Безалкохолният делириум на българския печат

Има един нокът от космясалите, окаляни лапи на медиите, които ненавиждам. Той е изпънат повече от другите, полускрити във възглавничките.

Нарича се популизъм. Най-много обаче ненавиждам популизма, изкаран на гърба на средностатистическия човек (българин), който е сгафил и медийната машина забива зъби в гърлото му като освирепял от глад пес.

Учителка влезе пияна и прекара делириумен полуден в рамките на 130 СОУ „Стефан Караджа“, в квартал „Васил Левски“. Илияна Иванова остана без име – навсякъде по таблоидите по нея беше захвърлено определението „пияната учителка“. Популизъм в най-висша форма, пръски кал, които анонимизират и принизяват едновременно човешкото същество.

Но тя е виновна, разпънете я на печатния кръст с вашите изпечатани букви и хитови заглавия!
Убийте я не с камъни, а със слова.
И ликувайте, когато я уволнят – вместо някой да задвижи проклетите си ръце и да помогне на един педагог в нужда.
Ликувайте, пишещи екзекутори и надзиратели ръководители!

Нищо, че учителските заплати са мизерни.

Нищо, че жената, оказва се, отглежда сама трите си деца.

Нищо, че госпожа Иванова нерядко е споменавала за тежки финансови проблеми, провокирано не от точка 2, а от точка 1. Защото управляващите се грижат за себе си, а не за образователните ни дейци.

Нокътят си свърши работата и ще се прибере във възглавничката на лапата, за да се появи отново някой път. Не си мислете обаче, че ще дере нещо значимо и сериозно. Пияните са лесна плячка – за сметка на охранените.

pok2ijjk841v0h5

Образование (и здраве), а не полицаи, моля

От два дни полицаите (наред с надзиратели, пожарникари (?) и други сходни служители) протестират, настоявайки за 25% увеличение на заплатата. Вечният Цветан Цветанов им отказва и предлага между 5 и 7% увеличение, посочвайки 1) безумието да искаш такова увеличение и 2) наличието на 6 (словом: ШЕСТ) синдиката, с които наистина сигурно е сложно да се разбереш. Служителите пък обявяват стандартното за всеки протест от всякаква сфера “всеки ден ще е така, до победата”, и пляскат списък с подкрепящи ги международни синдикати.

Не харесвам Цветанов (бих го върнал към края на 30-те години на XX век и бих му навлякал кафява униформа като амплоа), рядко харесвам и полицаите. Срещал съм симпатични индивиди от тях, но те са по-скоро малцинство. Отчитам фактора да те забучат в напрегнати ситуации, да се разправяш с олигофрени (понякога – и с мирни протестиращи, но това е друго, нали), и да мъкнеш неудобни екипировки, но все пак. Човек трябва да се постарае поне да остава такъв, и то разбиращ, дори в по-кофти ситуации от бита си, били тези ситуации и неговата работа.

Обзорен преглед на последните два дни полицейски протести

Министерството на отбраната (МО) и МВР имат най-огромния бюджет в страната, и това съвсем не е от скоро. Преди разполагах с някакви статистики, като по спомен за текущата 2012 година и двата бюджета на ведомствата гравитират около 900 милиона лева. Образованието е отделено с 200 милиона по-малко, а фетусният стадий на здравеопазването ни направо се връща обратно в ембрионална позиция с общо 300 милиона лева (плюс-минус някои 30-40 милиона).

Добре, как се очаква подкрепата на подобно нещо от моя страна?

Колко трябва да стане общия бюджет на МВР при такива искания? А къде остават лекарите и учителите в тези повратни сектори на обществото, които са нахапани от дефицитни бълхи?

Пазителството на родната ни полиция доведе до пържоли и кучета в началото на годината и редица други гафове, които карат повечето граждани да се чувстват по-скоро застрашени, отколкото пазени.

Същевременно образователната ни система се руши камък по камък, връзката ѝ с бизнеса е отчайваща, а немалка част от младите са демотивирани и въобще не бръснат университета за образователна слива. Същото важи и за преподавателите, които дори да изклинчат малко финанси с частни уроци и преподаване на няколко места, рядко ще намерят сили в себе си от всичките глупости, дето ги заобикалят. Сили не за самите тях, а за кадрите, които би следвало да обучат интерактивно (младежкият интерес и ентусиазъм умира бързо в университетските зали/училищните стаи) и най-вече – достатъчно подготвено за големия свят отвъд. Няма нужда да преповтаряме сентенцията, че младите са най-добрата инвестиция за една държава…макар че току-що го направих. Може би всъщност трябва да я припомняме до откат, че някой да ѝ обърне внимание.

Първата дума в речника на отговорната държава

Затова – to hell с тези искания за 25%. Виж, ако учителите пожелаят 10% увеличение на заплатите си и по-отговорна държавна политика, или пък се случи нещо в здравеопазването – взимам маркерите/спрейовете, драскам транспарант, и се включвам.

Тази държава най-сетне трябва да си подреди приоритетите и да започне да се държи като зряло дете. А не като ембрион.

Сблъсъкът на цивилизациите акостира в Бургас

Шест загинали израелтяни, 32 ранени, един загинал българин. Това е последната равносметка, която чух на влизане вкъщи, която може и да не е актуална вече. А може и да е. Във всички случаи атентата в Бургас измете негативния доклад от ЕК като тема на деня, и ще остане на дневен ред и занапред. Не само за нашата страна или Израел, а за целия свят.

В този план, смятам временно да страня от популистките искания за оставка на правителството и поемане на отговорност от властимащите. Това е близо до ума и е вярно настояване, особено с оглед на постоянните провали на елита –  но е най-малката брънка от проблема.

Истината е, че с известно забавяне, сблъсъкът на цивилизациите, за който говори Самюъл Хънингтън, акостира и при нас. Акостира при летището на Бургас под формата на взривен автобус, обгорил околните два и леки коли около мястото на атентата. Обичайните заподозрени са ясни, и именно това е най-яркото проявление на сблъсъка между Западния свят и Арабския свят*, който е най-актуалното културно противопоставяне от 2001 година насам. И най-вероятно ще остане в това статукво занапред.

11.09.2001 година маркира новото явление, което движи системата на международните отношения – войната срещу тероризма (“war on terror” като английски термин). И докато ние бяхме в периферията на събитията и участието ни се изчерпваше с изпратени контингенти в тогавашното сърце на събитията (извън родната територия), то в момента сме в директния сблъсък и нещата загрубяват. И е логично и очаквано страхът да се просмуче и в нашето общество, след просмукването му с хладни пръсти в американското, английското и испанското (Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, Мадрид).

Проблемът е в това, че този сблъсък на цивилизациите ескалира още повече и още повече и не се знае какъв ще е неговият следващ ход. Западът се озъбва срещу Арабския свят поради терористичните бомбардировки, атентати и всякакъв вид асиметрични действия.

Доколко е правилно обаче това?

Защитавам най-вероятно непопулярна теза, но според мен този сблъсък до немалка степен се поддържа и изкуствено от следващите философията на рязкото културно противопоставяне. Истината е, че атентатите са плод на крайни религиозни групировки, които с дейността си опропастяват всеки опит на умерените от „другата култура” да покажат, че могат да съществуват адекватно и нормално със своята контракултура.

В същината си да се съди по тях за целия арабски свят е сходно на това да съдим за християнския свят по негови радикални представители или сектанти като Свидетелите на Йехова например. Или да се отъждествява това, че има нео-нацистки елементи в Германия с факта, че цялото немско население е ксенофобско и желае да възроди забравения отпреди над 60 години дух.

Смъртта на тези израелски туристи (мир на праха им), в очите на света е равна на тази на български юноши, палестински деца, немски възрастни, американски граждани на средна възраст или африкански новородени. Или най-точно казано – всяка човешка смърт е равностойна и еднакво трагична. Нарушаването на най-святото – живота, е престъпление както спрямо Бога (за вярващите), така и спрямо човечността и всичко морално (за невярващите). Това, което прави смъртта различна, са географските, исторически, етнически и културни особености. Затова българите скърбим повече, когато испанец убие българин, и не толкова, колкото когато канадец убие американец. Но в същината си посегателството върху всеки живот е най-безчовечното и най-страшно нещо, което може да се случи.

Защо говоря тези неща? Именно защото сблъсъкът се радикализира и въпреки личните убеждения и наклон, трябва да се постараем поне малко да допринасяме за някаква обективна оценка, мислейки за омекотяване на културното противопоставяне. Убеден съм – а и даже днес видях в социалните мрежи, че достатъчно от арабския свят, който не е екстремистки, е не по-малко шокиран от случилото се както от израелците, така и от самите нас, българите. Подвеждането под общ знаменател и тук, както винаги, няма да спомогне за какъвто и да е напредък по въпроса. Напротив, само ще изостри наследството, с което разполагаме, и което се развива с бързи темпове.

Има една фраза, срещаща се в две любими мои песни:

„Братя и сестри, времето е дошло и всеки един от вас трябва да реши – ще бъдете ли самия проблем, или ще участвате в разрешаването му”.

Няма по-верен момент от сега за нея.

* Поради явно неясната дефиниция на понятието “Арабски свят”. Осъзнавам напълно, че нации като Иран например имат арабски състав от едва 3-4%, а Западът е в добри отношения с някои арабски страни, докато с други – не толкова. Използвам тази дефиниция като събирателно на всички държави и организации, които са били (или в момента са) ситуационни врагове в обширния район, или пък са отколешни антагонисти, и принадлежат към коренно различна култура. Проблемът идва в това, че за много хора порокът в отношенията с една от ислямските страни важи за всички от тях поради асоциативното мислене.
“В днешно време напрегнатото отношение между мюсюлманите и друговерците въпреки всичко продължава да съществува”.

Как никнат ноктите на овцете

Журналистиката е родена, за да обслужва интересите на народа, а не на политическата върхушка. Писателите израстват, за да събуждат съзнанието на индивида, да го провокират, да го сблъскват с реалността или не-реалността, и да го карат самият той да израсне. Социалната активност (припокриване с гражданско мнение) е изтъкана така, че да разглежда обективно, анализаторски и конструктивно препятствията, които стоят пред едно общество и да спомогне за дълготрайното им решаване.

Това е един кратък постулат, който очертава взаимовръзката и нуждата от трите сфери, които определям значими поне за себе си. Toзи идеалистичен поглед постановява, че оста журналистика-писане-социална активност, ако е организирана както трябва, поражда същия страх и потрес сред управляващите и некоректните властови органи, както една друга ос е пораждала сходни реакции преди близо 70 години. Тя ги разклаща. Тя ги смущава. Мотае мислите им и ги връзва на панделка във формата на въпросителна. Твърде възможно е да доведе и до избиването на студени капчици пот по горещата, закоравяла плът на същите тези хора, които са свикнали да живеят с удобството на по-горните етажи.

Все пак вълците добиват страх от овцете, когато те разкрият нокти и зъби из копитата и блеещите си усти. Проблемът е обаче, когато овцете не решат да отгледат тези функции на крайниците у себе си, или по-лошо – отгледат ги, но те израснат накриво.

Част I – Журналистикa

 В последните седмици журналистиката в роден мащаб стигна до своя надир, който гонеше открай време и който ще продължи да гони най-вероятно. Не за друго, ами защото не може да се третира и премахне толкова скоростно едно заболяване, което е присъщо на самата журналистическа структура, а не е просто синдром на някакво опорочено залитане в нея. Това, което се случи обаче, хвърли малко светлина и запъпли със слънчевите си крака по гнилото, кафеникаво стъбло на този обществен отрасъл – хората се разгневиха. Но не с този мимолетен, избухнал гняв, ами с един по-устойчив, по-изпипан, по-„студен” гняв, който им позволява ошлайфане на емоциите и поглед в по-дългосрочна перспектива. Въпросът не е само в личности тип Диана Найденова, която отново е синдром и кратко проявление, и която вече отмина като обществена тематика. Въпросът е, че немалко хора започнаха да имат желание да осъществяват конструктивен натиск, който да направи две неща:

1) Да покаже, че овцете имат все още малки, но остри нокти и зъбки, и все още се учат да ги използват, но имат някаква кадърност в този аспект.

2) Да покаже, че има все по-ескалиращо осмисляне на кухия, заболял скелет на родната журналистика и желание за пресътворяването му – ако не пълно, то поне частично. Тоест вместо един микро поглед над симптома, имаме един макро поглед над заболяването.

По-идеалистично настроените биха казали, че поради тези натискови фактори, медиите започват да бият отбой и да се съобразяват с гражданите в някаква своя част. Това е колкото правилно, толкова и грешно – истината е, че една медия би отразявала действителността по-обективно тогава, когато може да има превес над конкуренцията си и дважди повече тогава, когато е опозиционна медия и иска да разбие текущото политическо статукво. Това не се припокрива с реално подобряване на качеството и отношението към гражданите, а по-скоро се движи в коловозите на извличането на дивиденти. Другата истина е обаче, че дори с оглед на користните цели, все пак това слага още един чифт слънчеви ръце, които да шарят по прекалено сенчестата ни медийна обстановка, която бе отбелязана и в редица доклади, били те на Freedom House или на „Репортери без граници”, или пък друга неправителствена организация.

Вроденият недъг на медийната ни система не е нейната блоковост, разпределена между няколко левиатана, усукали ръцете си около печата и пазара като цяло. Това, колкото и радикално да звучи, е неизбежно, защото е свързано с прекомерно големи интереси и машинации. Недъгавостта се проявява в това, че няма схематична противопоставеност между например вестниците, прикачени към дадени политически интереси (партии), които постоянно да коригират и противопоставят политическите позиции в еманацията на клишето „В спора се ражда истината”.

Вместо това спусъкът им под формата на стотици, хиляди букви и думи, е насочен към гражданите и постоянно заглушава техни позиции, инициативи и не спомага за развитието на гражданското общество. Оттук идва и свещеният гняв към политиката на телевизии като bTV например, която доби печална известност като първата медия в „черния списък на медиите”, който ловците на вещици сред нас са започнали да сформират.

Възможен изход и подобряване на ситуацията: Все повече граждански натиск, който да настоява за постигането поне отчасти на заветната цел, посочена като номер едно в горния постулат. Включване на ангажирани граждански рубрики (колонки) в електронните и печатни вестници. Алтернативна журналистика – блогове, стриймване на живо при протести или други значими събития, идеен обмен из различни интернет платформи и дискусии, участие и алармиране на неправителствени организации и помощ при техните доклади, граждански организации, които да следят и контролират журналистическата етика и прилагането ѝ.

Тези неща сигурно звучат крайно идеалистично, но в момента малко или много са в зародиш и дърпат нагоре, стимулирайки растежа на зъбите и ноктите. Казусът „Найденова” гръмна в интернет и се разпространи мълниеносно точно посредством блоговете и социалните мрежи, тоест алтернативен канал на информационния поток. Протестите на „Орлов мост”, а и не само те, бяха достъпни и от видео стриймване наживо, и то от различни източници. И двете постигнаха желания натиск, поне за момента, и показаха, че е възможно гражданите да играят ролята на определен коректив.

Част II – писане

 Истината е, че писането е една крайно разтеглена сфера на дейност и себеизразяване, и е много трудно да се определи кое е полезно и кое – не в нея. Трудно е дори да се дисекциират различните послания, които авторите искат да постигнат и различните способи за уреждането на утъпкан път, по който те да достигнат до нас. Във всички случаи, това, което ще разгледам, е ролята главно на два типа писатели в обществения живот. Те са:

1) Типични антиутописти, които постоянно ни напомнянят за нуждата от реакционно поведение и гражданска активност. Най-преки примери: „451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри, „1984” на Джордж Оруел и „Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли. Всяка от тези книги е добила култов статут и се определя от мнозина като задължителна литература, всяка от тях очертава как би се проявила една властническа злоупотреба при липса на реакционизъм и при забравяне на една от главните граждански функции – да са коректив и да взимат дейно участие в обществените процеси.

2) Хибридът писател-журналист, който вкарва проза при посланията, с които желае да впечатли и провокира публиката. Сред ярките примери от родните линии с букви бих посочил например Любослава Русева. Тази точка е някакво междинно ниво между Част I и Част II, но истината е, че изпълнена умело, повлиява, провокира и замисля в пъти повече, отколкото което и да е от двете поотделно.

Писателят-журналист невинаги е ограничен до статиите в някоя електронна или печатна медия, твърде възможно е да практикува това и в рамките на книга. Най-подходящият ми пример подръка за такава дейност е „Метрото” (“Underground: The Tokyo Gas Attack and the Japanese Psyche”) на иначе отвеяния и търсещ по-сантиментални внушения японски автор Харуки Мураками. В нея Мураками прави един истински автентичен и подробен очерк на състоянието на японското общество след печалното обгазяване на токийското метро със зарин от религиозен култ. Наред с интервютата на пострадали и близки на загинали, той провежда и разговори с членове на сектата, оформяйки един същински каталог, който да предложи обяснение, да предостави нужното покритие на проблема.

Самият Мураками също предлага свой разрез на случилото се, дълбаейки навътре в устоите на родното си общество и задавайки някой и друг висящ въпрос, който да осъществи точно това, което е най-нужно – провокацията. Ценното в случая е, че творбата на японеца е своебразен монумент, плод на хибридната дейност журналистика-писане и в случая служи за много добро медийно покритие. Самите интервюирани посочват в „Метрото”, че медиите не са отразили напълно адекватно нито самият инцидент, нито последвалите процеси и разследвания около него.

Резюме: Хибридната дейност между журналистиката и по-писателският поглед над нещата може да бъде изключително силен инструмент за информиране, провокиране и подкрепа на граждански позиции и привличане на гражданското внимание. Това може да стане както по линията на по-кратки статии, поместени в медийните издания, така и в художествена литература. Писателите сами по себе си могат да провокират мнение и алармираност посредством различни способи за провокиране и извикване на въпроси у своите читатели. Не на последно място, разполагаме с богато минало от качествени автори, които да ни разкриват нуждата от това да сме винаги готови за реакция и подостряне на ноктите ни, за да задерем прекалените амбиции на властимащите.

Част III – социална активност

 Социалната активност в последно време, покрай учестения дъх на технологиите и интернет, стана още по-размито понятие. Във всички случаи, историята ни е показала нуждата не просто от гражданско мнение (социална активност) и желание за изиграване ролята на коректив, но и нуждата това мнение да е конструктивно, възможно най-обмислено и обективно, и преценено. Слепият гняв и желание за промяна на статуквото е твърде вероятно да доведат до още по-каменисто, фиксирано и твърдо статукво, което да е неблагосклонно към своите граждани. С онагледяване: при недалновидност, крайност на позициите и сляп реакционизъм, комбинирани с условия на дадена криза – политическа, икономическа, културна, се увеличава изключително много шансът за поява на авторитарен режим.

Най-главният проблем на гражданската позиция и играта на коректив е това, че много често се мисли след самото случване на политическия процес, вместо преди него. Пост-фактум активността не е лишена от своите достойнства – напротив, гражданите са длъжни да продължават да осъществяват контрол над тези, които са избрали за свои представители, но като цяло е крайно неефективна в сравнение с активността преди самият избор на такива представители. Именно конструктивното, обмислено и просветено гражданско мнение може да предотврати конфликти между управляващи и управлявани в бъдеще, или, ако е прекалено идеалистична тази позиция – да ги омекоти.

Специално в роден мащаб обаче това е малко по-трудно, отчасти и поради факта, че културата ни на политически избор и адекватност е ощетена от миналото ни. Атрофирането на активния, обоснован процес, обаче не трябва постоянно да бъде оправдавано със същото това минало, не трябва да се търси вечното извинение. Структуризиране в такъв аспект не може да има, защото всеки има своята индивидуална отговорност в това да се информира, да разграфява из съзнанието си и да се интересува активно от платформите на кандидатите за избори и да демонстрира сила като избирател, като след проведените избори още в началото заяви твърда гражданска позиция.

Истинският проблем на гражданското мнение у нас е опечалеността на средностатистическия човек от липсата на далновидна политика, която правителствата открай време проявяват. Генезисът на проблема не се корени реално в това коя партия управлява – той е в това, че партиите нямат очертана схема на перспективни, дългосрочни действия, които да доведат до дърпане на страната напред. С две думи – реално няма приемственост в политиката и правителствата често спъват дадена линия, която е била започната от предшествениците им. Ограниченият състав на политически фигури, който е свързан отново с червеникавото ни минало, също играе силна роля в минорното настроения на родния гражданин. Същевременно спомага и за нещо друго, което е не по-малко вредно – вярването в идването на Месията, както емблематично биват означени „новите” лица, които, макар и често лишени от политическа и управленска култура и иновативни и далновидни идеи, биват възприети като спасители именно с такива характеристики.

Друг проблем, макар и отстъпващ (а може и да се спори по въпроса), е фактът, че гражданското общество у нас е главно реакционистко и предприема действия почти единствено тогава, когато нещо се е случило, тоест действа в отговор на статукво, което вече е било наложено – вместо да го предотвратява и да се инициира само. Това лесно може да бъде свързано с момента с избора на властващи, лишен от информираност и изучаване в детайли.

Изводът тук: Изводът е ясен. Същевременно в последно време се наблюдава повишена гражданска активност и желание за промяна на статуквото, наложено от текущия кабинет и неговото по-стриктно управление, за много граничещо с авторитаризъм. Трябва да се отбележи обаче, че текущото статукво на горните етажи отново, подобно на казуса „Найденова”, не е нищо повече от синдром на едно заболяване. Не се ли постигне инфорираност, конструктивност, будност и разгръщане на гражданско общество, което не е само реакционистко, то този синдром ще бъде преповторен, само че с други лица – в случая, някой друг нов „Месия”.

Друго нещо, което е изключително важно, и с което желая да завърша: абсолютизираното разделение на „ние” и „вие” е крайно вредно за положението на гражданското общество, а се практикува прекомерно много. Наблюдава се остра поляризация, в която при разлика в поведението, имащите гражданска позиция обсипват с епитети и буквално изолират тези, които или нямат формирана такава все още, или не желаят толкова дейно участие в нея. Същевременно тези хора имат потенциала да се включат също активно в корективния играч, ако бъдат инициирани и бъде демонстрирано нужното към тях отношение и методика на информиране, а не на отлъчване. Може би когато това се намали до абсолютния минимум, ще разполагаме с плътна маса, закърмена със социална активност и нещо повече – с реална гражданска ефективност.

Петъчен очерк

 знаен още като предуикенда на идеалиста*

Преди някакво време бях мислил дали да не си започна една блог-рубрика „Петъчен очерк”, да пораздвижа малко теченията на блога ми, който като цяло е изпаднал в незавидна блатна липса на движение. Това не стана, и едва ли ще стане принципно, просто защото към момента няма как да поддържам нещо устойчиво като начинание в блог сферата. Затова пък този петък и се откри пролука от два свободни часа преди откриването на Евро 2012, а и през седмицата се акумулираха достатъчно неща, така че…

Петъчен очерк тема 1

Петъчен очерк тема 1 е не друго, а медиите. Преди известно време (проверявам датата – преди месец всъщност), бях писал една обширна статия, която не ми се получи много както желаех, но все пак засегна вечната тема за болезнените конвулсии на медиите, които получават още по-болезнени колики, когато става дума дори за опит за обективно отразяване. Статията – тук , по-точно – долната част. Тематиката през изминалата седмица се завърна със силата на десеттония тир, който профуча днес по клетите павета на Овча Купел и отново предизвика масова вълна на колики в интернет, че и извън него. От израснали медии, през медии-инфанти, до все още зараждащите се медии-ембриони на нашата журналистическа сцена, всички избухнаха с възмущение колко е лошо положението у нас – нищо, че всъщност критиката е насочена точно към тях, а не към фактор извън тях.

Дори и тировете фейспалмват от свободата на медиите у нас

Проблемът с медиите у нас е, че те дори и не се опитват да създават илюзията по чия поръчка реализират своята дейност. Особено явно е това и при статии тип „Екип нa [име на вестник]”, които съм отбелязвал и преди като истински монолит в сферата на журналистиката – но в обърнат мащаб. Естествено, в света на медиите е съвсем логично да има образуване на лагери – това е неизбежно и следва закръглените линии на политическия живот и смяната на това кой е властващ и кой опозиция. Все пак това, а не друго, определя кой ще изобличава повече – „кръстоносните походи”, които се нижат от достатъчно време насам, са съвсем естествено дело на опозицията на текущия кабинет на ГЕРБ. И обратното, ако текущите кръстоносци бяха с мнозинство, алтернативната опозиция в този случай щеше да бъде с пришит религиозен символ на гърдите, огласяща медийното пространство.

 Искате ли да ви кажа кой губи и в двата случая?

Да, познахте. Ние. Не в друг аспект и смисъл, ами в този, че като граждани в една уж демократична държава имаме право на достъпност до това, което управляващите правят (ние сме ги назначили и те са отговорни първо пред нас, после пред който и да е друг), имаме правото и на поне относително обективно отразяване и информиране. Бих продължил тази нишка и бих я разтеглил с още клавишни тракания, които да създават резки, отчетливи симфонии, но вместо това желая да приложа малко сухи факти и изказвания по темата.

Първа се класира еврокомисарят по телекомуникациите и медиите Нели Крус. Като равносметка от провелата се в Европейския парламент дискусия (изслушване) по инициатива на представителната група на либералите, тя казва:

Възприемам като личен приоритет въпроса за свободата на медиите в България. Когато ситуацията в една страна може да наруши законите в ЕС и общите ценности, не се страхувам да казвам нещата открито. Готова съм да окажа натиск по отношение на страната, след като международни класации определят слаби постижения в областта на свободата на словото и се съобщава за отправени смъртни заплахи срещу журналисти”.

Капиш, момчета и момичета?

Тъкмо щях да плесна с ръце, но все пак да отбележа цъкащо с език, че се говорят страшни приказки, но реална ефективност или план за действие не виждам, и…

Второ изказване:

Групата на либералите в Европейският парламент ще настоява в България да се изпратят експерти, които да направят пряк мониторинг за свободата на медиите в България. Това е обявил евродепутът Станимир Илчев по време на изслушване в ЕП за медийната свобода в България в Брюксел, като случаят е прецедент.

Бронзов медалист:

Оливие Базил, който е водещо лице в международното НПО „Репортери без граници” казва, че в България има теми, които са табу, тоест отсъстват от обществения дебат. Ключово изказване – „Ако в София е останала някаква свобода в медиите, в провинцията тя напълно отсъства”. Базил завършва с отправена критика относно финансирането на повечето печатни медии у нас. А, и между другото ни слага на опасното 80-то място по свобода на печата. Да си знаем.

Очертаващите се тенденции са ни напълно ясни и са от немалко години насам. Затова не обръщам внимание на канския вой от страна на опозиционни елементи тип БСП, ДПС, лагера „Кунева” (България за гражданите), нито пък страстното отричане на ГЕРБ-аджиите. Това са преходни неща, те не лекуват проблема, те са просто същите онези променливи кръстоносци, които посочих в началото.

Истината е, че медиите са мъртви. Медиите ще продължат да бъдат мъртви, изкуствено поддържани със сензации, обслужване на политически интереси, жълт популизъм и привидна обективна дейност зародиши. Защото, у нас, никога не са разцъфвали – не и на широко публично ниво. Или поне аз не определям като развитие и покритие смляната каша от всичко, което посочих, която с печатарска фуния се вкарва в хранопровода на гражданина, барем вземе да го засити, че да се чувства доволен и да не пита много-много.

Полезни линкове по тема 1

Съвсем естествено тази дискусия гръмна в пространството. Писнаха редица хора, включително един доста обсъждан джентълмен на име Любомир Павлов, който се възмути защо не е бил поканен. Днес се случи нещо бая интересно по негов адрес, идещо от вестник „Преса”. Информация – тук.

Линк номер 2 няма много общо, но искрено ме разсмя днес. Оказва се, че на братя Галеви им е наложено обвинение за пране на 35,5 милиона лева (някъде там, на кого му пука). Това е страхотно! Жалко само, че те са в неизвестност, и освен ако по случайност не включат някой сателит, който да прихваща БНТ, bTV, TV7 или NOVA в Швейцария, едва ли ще разберат. Макар че разчитам на това, че все някой ще им звънне по джиесема да ги извести колко са го загазили.

Линк номер 3 го подписвам винаги, когато мога. Става дума за Редута, което е най-доброто, което можете да получите като журналистика в момента.

Петъчен очерк тема 2

Станахме прекалено сериозни. Тема 2 на петъчния очерк е напълно директна, лесносмилаема и разбираема. Изисква някоя и друга бира, спокойствие, по възможност – компания, която да огласи нечия къща или някое заведение, и много страсти. С четири букви и четири цифри – говорим си за Евро 2012.

Принципно не гледам особено много футбол на клубно ниво, че понякога и квалификации (преди количеството бе доста по-сериозно), но световните и европейски първенства винаги са имали някаква страхотна магия в тях. Може би защото са много игри, вкарани в кутията на един календарен месец и се получава нещо като своебразен фестивал, в който всеки ден си бомбардиран от строен в класации и закономерности футбол, не знам.

Във всички случаи, единият от домакините Полша открива днес, като ще мери сили с, да се надяваме, не толкова закъсалата футболно (колкото е икономически) Гърция, а малко след това ще гледаме и Русия – Чехия.

Фаворитът ми за пореден път на което и да е първенство е Холандия и смятам, че ще се преборят до финала, стига да не ги сполети обичайният им проблем, който се нарича „допълнително време”/”дузпи”, защото тогава вече са загубени. Така и не разбрах дали реколтата лалета се разконцентрира, изморява лесно, или просто страда от вроден след-90-минутен карък, който няма лечение.

Човече, бихме ги в редовното време, еби му майката!

Хващайте нещо за пиене и настроението, пък дори да е сесия (както е климатично-идейната обстановка тук) – наслаждавайте се на Евро 2012.

*Материалът е лишен от консерванти, политически оцветители и е годен за интернет рециклиране при ваше така добро желание.

Таксиджиите

Ако попиташ някой кое е едно от най-омразните му неща като човешки фактор в обществото, то той със сигурност ще ти посочи десетки примери. Един от тези примери почти обезателно ще бъдат таксиджиите, или по-изплютото и сардонично “бакшишите”, както са по-известни транспортиращите ни най-вече в нощните часове мъже и жени в своите жълти коли.

Макар да разбирам недоволството (от тях, а и от маршруткаджиите), изглежда или аз имам изключителен късмет с превозвачите, или другите имат отвратителен такъв. Или съм прекалено адаптивен и мога да изваждам по-добрата страна на тези хора, което все пак остава по-малко вероятният вариант.

Във всички случаи, историите ми с таксиджиите нерядко са били пряк катализатор за вдъхновението ми, понякога са ме разсмивали, натъжавали, карали да се смея от иронична тъга за това колко наивно или просташки е мислел таксиджията, но и обратното – колко проницателен е бил този човек, застанал зад волана на една от най-оплюваните, но едновременно с това и нужни професии. Имал съм наистина всякакви случаи.

Единият път “бакшишът” ми разказваше как е изневерил на жена си, а любовницата му излизала прекалено скъпо и се чудел какво да прави.

Друг път един достолепен старец с очила като лупи ми разказваше как има клиент, който редовно вози на курс София – Боровец, и с който през целия път слушат отбран джаз, защото и двамата са луди фенове. Той пъхва флашка в компютъра си, когато е вкъщи, зарежда я с нови парчета, бърнва диск и със свеж репертоар двамата с този клиент прекарват немалкото време от курса, поклащайки се в ритъма на музиката, която така и не можах да харесам.

Мечтата на един друг мой превозвач пък беше да свали с 2 стотинки цената на горивото и да основе жилища за социално слабите, или поне да финансира такъв проект, който да бъде ръководен от правителството. За точен пример къде би го направил, той посочи една изоставена, олющена сграда по булевард “Житница” и каза “Там ще е, приятел. Там ще е”.

Четвърти пък ми говореше за това колко е трудно да си баща на три деца и да работиш главно нощни смени и какво означава това за брака ти и комуникацията ти с тях. И докато ми разкриваше механизмът на разкриването на пропастта между поколенията, той вмъкна и една друга тема – за негов колега, който не си тръгвал от работа (колкото и да се “тръгва” от седналото положение в колата), докато не събирал 50 лева поне. Защото събирал пари за апартамент на внуците си (вече след години труд бил събрал за дъщеря си) – въпреки, че нито дъщеря му, нито внуците му ги е много еня за него. Нещо като фанатичното проявление на алтруизма между вратите на една жълта остаряла лада, каквато е неговата кола.

Имал съм много истории, наистина, това е само кратка представителна извадка. Но никога, абсолютно никога не съм оставал половин час след края на курса до старата част на “Овча купел” и нейните мрачни улици, за да си говоря с таксиджия. И то не за която и да е от тези теми, а за да проведа един от най-разтърсващите си разговори с непознати (а и познати хора). И ако сме свикнали на клишето за възхода и падението на човешкото битие, то този човек олицетворяваше точно това. Ходил до Дубай, ОАЕ, Скандинавието, Нова Зеландия и описващ с детайли своите посещения, акумулирал по 10-15 хиляди лева месечно, щастлив съпруг и баща, той губи жена си след тежка битка с рака преди няма и година. Жена му беше красива – той показа снимка, с правилни черти, гъста червена коса, леко размазана снимка, защото снимката беше стара. След като я показа, видях и неговата снимка на идентификационната карта (нали всяко такси трябва да има такава с шофьорите, които го обслужват) – направена девет месеца преди сегашния момент, в който двамата стоим в колата, а глутница от кучета бяга нагоре по асфалтовия хълм. Между двете лица – на картата, и това срещу мен, общото беше прекомерно, прекомерно малко.

След като губи жена си, нещата тръгват надолу, дотам, че заемите да наброяват вече 40-50 хиляди лева, дъщерята да няма никаква сигурност и да разтваря същата празнина на поколенията, за която другия негов колега ми е говорил, а самият той прави опит за самоубийство, но се отказва – защото има дълг като баща и не може да остави дъщеря си освен майка, да погребе и татко – и да остане с десетки хиляди лева за изплащане тепърва на 20 години. Зъбите му бяха изпопадали, защото беше тежко болен, изтормозен, но въпреки това носещ кръста си с някаква такава достолепност и упоритост, че накрая му стиснах ръката и му казах, че е най-значимият ми събеседник от години насам.

И докато това не помага – казах му, че и не помага да му кажа колко съжалявам, нито пък помагат двата кинта бакшиш, които съм оставил – при курс за три, то разговорът, разширил се през желанието ми да пиша, функционирането на обществото, “Изкуството на войната” на Сун Дзъ, будистката култура, неговото семейство, онези далечни страни, които той ми препоръча – защото за да пишеш добре, трябва да си пътувал много, и много, много други неща, помогна до някаква степен и на двама ни.

Това е плоскостта на блог комуникацията, плоскостта на очакваната моя реакция, макар че истинската ми е да мога да изразя бурята от мисли и усещания в момента и да я изплюя като огромно мастилено петно, съшито от думи, на белия лист. Ако можех (но не мога, защото просто не мога да го разпиша), това щеше да е най-великият разказ, който съм писал досега. А може би и който щях да напиша въобще.

А таксиджиите са като онези, жълтите калинки с черни петънца, досущ като колите си. Пак се срещат общо-взето често, но никой почти не ги харесва, в сравнение с техните червено-черни посестрими, даже някои хора ги смятат за отровни. Не, че е така. Те са нужното ребро от скелета на нашето общество.

Киндълизми или новото четене

Като малък веднъж ми бяха скрили книгите, за да уча. Иначе се разсейвах и си прецаквах подготовката за „голямата крачка след 7 клас” – разбирай, за повечето родители и малко разбиращите зелени тиквеничета – ерата „влизай в езикова гимназия, за да успееш в живота”. Скриването на книги е трудоемка работа, особено когато си говорим за четири-пет тома фентъзи (бележка на блогъра: от 1 до 5 книга от „Колелото на времето”), които можеш да вкараш в черен чувал за смет, ако искаш да се камуфлажират нейде из дома. Ако тогава имаше един Киндъл, нещата щяха да са други и много по-лесни, компактни. Щрак, взимаш е-буук рийдъра и си спестяваш цялото това място и нуждата 3000 до 4500 страници да се мимикрират в домашната обстановка. Само че тогава нито аз, нито нашите сме знаели какво е това. Все пак Киндъл започна да се произвежда, ако не се лъжа, нейде из 2007 година.

 

Все едно, това дълго интро е вметка към темата, която ще обсъждам днес, а Киндъл е просто забит пирон за технологизацията, която, освен всичко, навлезе и в литературните ни навици. След като подготвих тема, която включваше „е-книга срещу олдскуул хардкор книжен носител”, в рамките на работата си, защо да не го вметна и в своята свободна е-дейност като псевдоблогър.

 

Преди няколко дни се разхождах с една приятелка насам-натам из книжарниците, защото имаше нужда от книжляци, които да прехвърли в подходящото за циклеж над страниците зимно време, макар и този декември да си е откровено есенен. Досега е-рийдъра (електронен четец, е-четец, все едно), беше свързан само с един конкурс, в който участвах за евентуален Amazon Kindle. Доста съм спал явно, защото в „Хеликон” си имаше цяло щандче с различни по големина и производство четци, които, да си призная, бяха доста симпатични. Отделно напоследък – и най-вече в метрото, все по-често забелязвам вглъбени, спокойно отпуснати граждани, които си премятат <- и -> бутоните и четат електронно книги. В резултат на това вече имам един средностатистически обстоен поглед и признавам е-рийдърите като нещо адски полезно, удобно и, естествено – логично, съдейки по дръпването ни в технологичен аспект като цивилизация.

 

Само че нещо не го възприемам за себе си. Наистина – посредством един е-рийдър бих разкарал всичко от рафтовете, което в момента напира да падне от тях, просто защото нямам място. Шат! Десет книги в максимум 150ина мегабайта, спестяваш сума ти място. Първата книга от „Колелото на времето”, която толкова трудно бе скрита от мен преди сума ти години е 13,81 мегабайта. Това виртуално пространство съответства на едно 600-700 грама реално плюс някоя и друга немалка площ в символичната ми библиотечка. Адски яко! Че даже като си наблъскаш любими заглавия в рийдъра, можеш и да си пътуваш насам-натам с тях, без да мъкнеш торби, раници, или просто да се ограничиш до едно-две заглавия, за, да речем, някоя по тиха нощ на морето/почивката/планината, когато просто искаш да изключиш за малко света. Джаджата е супер удобна, че даже и донякъде не чак толкова финансово недостъпна за един средностатистически човек.

Здравей, аз съм Киндъл и идвам тук вместо онова старо издание на "Под игото", което мразиш

Очаквате контрааргумента ми, нали? Клиширан е, признавам. Но е адски верен за мен, а и за доста голяма група от хора. Усещането просто е друго. Взимали сте си нова книга, или сте изравяли някоя стара от някой забравен рафт, нали? Е, във втория случай усещането и мириса е и на прах, който ви задавя, но като цяло знаете какво е да държиш в себе си няколкостотин страници, които имат усещането за нещо много по-реално, отколкото стъкло, пластмаса и полирани повърхности. Да не говорим за усещането да се промушиш в леглото/канапето/даже и земята, ако толкова иска човек и да разгърнеш страниците под светлината на една нощна лампа. В ежедневието ни, което в момента се диктува от социални мрежи, търсене в гугъл за това дали яйцата ни трябва да стоят 3 минути или 3 минути и 18 секунди, онлайн пазаруване, онлайн плащане на сметки, онлайн форми на обучение (съжалявам, че електронната форма все още ти е слабост, СУ!) и какво ли не е-друго, книгите са архаични и дъхът им е на това, което постепенно изоставяме зад себе си. Книгите ми напомнят на времето преди Фейсбук, Гугъл+ и всичко друго, което в момента приемаме за даденост. И не го казвам като демонизация на сегашното състояние, то също си има своите плюсове, а като главната причина, поради която все още не мога да се откъсна от олдскуул-изма.

 

Все едно. Интересно ми е вие какво предпочитате и какви наблюдения имате? Битката е-рийдър <-> книжен носител сигурно ще се задълбочава, особено след като много хора смятат, че постепенно книгата такава, каквато я познаваме, ще стане рядък вид явление. Бъдещето е електроника, а това означава Киндъл и всякакви други е-рийдър вариации. Кой знае, може пък и някой ден и аз да стана фен и защитник на е-рийдърстването и да е присъединя към потребителите, които действително имат за какво да са доволни.

...по-добре да няма черен чай в тая чаша, gringo.

‘tis just not quite my cup of tea засега, обаче. И не, няма да слагам хипстърските очила, нищо, че звучим винтижЪ.

Относно мечтите

В последните дни имам доста неща за занимавка, някои полезни – някои – не дотам. Музикални, професионални, емоционални, свързани с хобитата (не хобитите, колкото и сходно да звучи). Главата ми е една малка каша от цялата смесица между тях и някои неща се вливат там, където не им е мястото.

Днес искам да си говорим за мечтите и нашата иманентна свързаност с тях. Не се ебавам и не се правя на високопарен, иманентен бе първото прилагателно, което ми дойде наум. Оставяйки настрана академизма – докъде е редно и нормално да се простират мечтите ни?

Това, което със сигурност знам е, че човек, който не си позволява да мечтае е един доста нещастен, сритан психически и изтормозен вътре в себе си индивид. Бих нарекъл явлението очерупчаване, защото действително загърбваш вътрешността си и я караш по права линия, вършеейки битовите задачи и ангажименти. Втората част никак не е лоша, но е общо-взето куха и непълна – нещо като начина, по който си ям салатата за много хора (без олио, сол, оцет и прочие). За да имаш реален хъс относно нещата, трябва да мечтаеш, за да вкарваш живина в неодухотвореността на статиката им. Без този реален хъс просто бичиш напред и по едно време рухваш. Все едно са ти изпилили чарковете и частите падат една по една, а ти се чудиш какво по дяволите става. Кризата на средната възраст е малко проявление в сравнение с тази схема. Или всъщност е част от нея?

Друго, което с още по-голяма сигурност знам е, че човек, който мечтае прекалено много не е нещастен, но е глупак. Засичал съм такива и виреенето им е доста силно поставено под въпрос, ако няма кой да ги издържа и кой да се грижи за тях. А това невинаги се случва. Полъхът на земното е доста досаден понякога, особено когато битовите грижи заплашват да те погълнат и сериозно да те демотивират, но забиването в алтернативни реалности никак не е оферта и няма да помогне. Дори в случая на писателите, които конструират паралелни светове, за да ни помогнат с мечтателството; дори и те трябва да сложат своята граница на нещата и да кажат „до тук”. В крайна сметка мечтателството „по детски” е доста сантиментално и знаем клишето за запазването на детското в себе си, обаче трябва да си ретардирал малко или много, за да продължаваш да го носиш като банер на личността си през годините, когато е време да си малко по-битов.

Задавам този въпрос, защото напоследък точно многото неща за занимавка поставят под въпрос моята линия на мечтателност. В най-важното за мен – писането, имам сюжет, който лесно може да прерасне в екранизация, защото има всички данни за това – актуалност, насоченост към по-масова аудитория, теми, които засягат и обществото, и индивида. Това, което трябва да направя, е да го разработя успешно, за да се получи това, което е в главата ми, това включва постоянство, топки и какво ли не друго. Въпросът е, че не виждам изглед дори завършено да има какъвто и да е social impact, както се изразяват колегите англичани. Т.е. мечтателната половина е рязко ограничена и това ме демотивира. В крайна сметка писането, по-точно реализацията му е много голяма част маркетинг, а за добър маркетинг твърде често трябват много връзки – нещо, което нямам в никоя сфера на живота си. Отделно е под въпрос уважението на българския читател към българския автор и творбите, защото щандовете винаги стоят препълнени и неупотребявани по лично усмотрение.

Този пост стана малко по-личен, но, предполагам, имам правото на такива от време на време. Брейнсторминга ражда различни неща, а точно сегашния ми е ужасно зациклил и безизходен. Ако има едно нещо, което съм, обаче, е инатлив когато го поискам – до откат. И това помага. Дори и да ми убягва личната дефиниция на моята граница на мечтателност.

И, говорейки за „колегите англичани”, поради различни причини не мога да гледам текущия ни мач с Англия. Стриймовете ми късат нервите и поради това съм изолиран и само следя статуси във фейсбук (а те са много), описващи случващото се. Най-вероятно ще загубим, но все пак – наздраве. За мечтите, за блоговете, за футбола, за любовта – или просто за вечерта.