Петоноемврийски пост

Днес е денят на

Remember, remember,

the fifth of November,

The Gunpowder Treason and Plot” 

Сиреч, на маските на Anonymous, честването на възхода на гражданските позиции в условията на виртуалното пространство, на бума на хактивизма, и не на последно място – на кадърната лента V For Vendetta”. Може и на комикса, който най-сетне успях да докопам преди време, за да го прочета.

А може би най-точно е да се каже, че днешната дата за пореден път става символна за глобалното честване на една идея. Четири дни преди една друга много по-важна дата – 9 ноември, която чества края на една епоха.

Тази идея, изоставена в 24-часовите рамки на един ноемврийски ден, обаче ми се струва недостатъчна.

Може би ако всеки ден имаме по един анонимен пред обществото, но знаен за себе си борец за граждански права и деен индивид (всеки един от нас), няма да имаме нужда от такъв единичен празник.

Може би тогава наистина не хората ще се страхуват от правителствата си, а правителствата ще се страхуват от своите граждани.

Може би тогава ще честваме своите постижения, а не тези на V. Oще по-малко на Гай Фокс, който, всъщност, далеч не е впечатляваща историческа фигура.

Просто нахвърлям мисли.

“Социализъм” = хляб и зрелища

Panem et circenses. Bread and circuses (или bread and games). По нашенски – хляб и зрелища. Наследството на римския велик поет и сатирик Ювенал, поместил тази крилата фраза в хекзаметрите на своята Книга IV, Сатира X.

Предлагам да заменим тази метафора с думата „социализъм“ за нашата действителност.

Защото няма нищо по-активизиращо и бутилиращо, след което изстрелващо като струята на новогодишно шампанско този гняв на българина. Само при споменаването на магическата дума, и мятането назад през годините, към „годините на социализма“*, този иначе спокоен човек става храм на моралните убеждения, експерт по тънки и не толкова псувни, и по икономика, и по политика, и по хуманизъм, и по какво ли не.

Нито настоящето, нито бъдещето на този човек може да го развълнуват толкова. Нито цени на ток, нито цени на вода, нито дори лишението от тях, нито дори постоянната омраза към текущите правителства и наядени гуши по високите етажи на властта, нито продъненото образование, нито грохналата система на здравеопазването, нито бъдещите му деца и грижата за тях, нито текущите му деца и грижата за тях, нито грижата за околните му, нито грижата за самия него дори.

Социализмът е като странен експеримент с хипноза – пациентът е приспан и положил тяло върху мек кожен диван, но при идването на ключовата дума, той се връща в съзнание и размахва юмруци, плюе екзалтирано, блещи очи!

Не съм социалист. Не искам и да бъда социалист, нито капиталист, нито какъвто и да е. Аз съм преди всичко човек и искам да уважавам хората и занапред, без оглед на техните религиозни или политически убеждения.

На моменти обаче ми идва малко прекалено вкопчването в призрака на социализма за сметка на сегашното и бъдещето ни съществуване. От малки са ни учили, че в живота се продължава напред, а не се забива в миналото и не се оставя то да определя настоящето ти.

Това не пречи да помниш неща, които не са ти харесали в това минало. Неща, които намираш за срамни, нечестни, анти-човешки. Историята никога не бива да се изтрива, защото от нея се помъдрява. Не се помъдрява обаче от това да живееш в предишните глави на книгата ѝ, вместо да пишеш страниците на сегашните.

* използвано от младите като най-хлъзгавата храчка, която може да се изплюе; от старите пък – с нежна тъга и меланхолия по отминалото Велико Време

Петъчен очерк

 знаен още като предуикенда на идеалиста*

Преди някакво време бях мислил дали да не си започна една блог-рубрика „Петъчен очерк”, да пораздвижа малко теченията на блога ми, който като цяло е изпаднал в незавидна блатна липса на движение. Това не стана, и едва ли ще стане принципно, просто защото към момента няма как да поддържам нещо устойчиво като начинание в блог сферата. Затова пък този петък и се откри пролука от два свободни часа преди откриването на Евро 2012, а и през седмицата се акумулираха достатъчно неща, така че…

Петъчен очерк тема 1

Петъчен очерк тема 1 е не друго, а медиите. Преди известно време (проверявам датата – преди месец всъщност), бях писал една обширна статия, която не ми се получи много както желаех, но все пак засегна вечната тема за болезнените конвулсии на медиите, които получават още по-болезнени колики, когато става дума дори за опит за обективно отразяване. Статията – тук , по-точно – долната част. Тематиката през изминалата седмица се завърна със силата на десеттония тир, който профуча днес по клетите павета на Овча Купел и отново предизвика масова вълна на колики в интернет, че и извън него. От израснали медии, през медии-инфанти, до все още зараждащите се медии-ембриони на нашата журналистическа сцена, всички избухнаха с възмущение колко е лошо положението у нас – нищо, че всъщност критиката е насочена точно към тях, а не към фактор извън тях.

Дори и тировете фейспалмват от свободата на медиите у нас

Проблемът с медиите у нас е, че те дори и не се опитват да създават илюзията по чия поръчка реализират своята дейност. Особено явно е това и при статии тип „Екип нa [име на вестник]”, които съм отбелязвал и преди като истински монолит в сферата на журналистиката – но в обърнат мащаб. Естествено, в света на медиите е съвсем логично да има образуване на лагери – това е неизбежно и следва закръглените линии на политическия живот и смяната на това кой е властващ и кой опозиция. Все пак това, а не друго, определя кой ще изобличава повече – „кръстоносните походи”, които се нижат от достатъчно време насам, са съвсем естествено дело на опозицията на текущия кабинет на ГЕРБ. И обратното, ако текущите кръстоносци бяха с мнозинство, алтернативната опозиция в този случай щеше да бъде с пришит религиозен символ на гърдите, огласяща медийното пространство.

 Искате ли да ви кажа кой губи и в двата случая?

Да, познахте. Ние. Не в друг аспект и смисъл, ами в този, че като граждани в една уж демократична държава имаме право на достъпност до това, което управляващите правят (ние сме ги назначили и те са отговорни първо пред нас, после пред който и да е друг), имаме правото и на поне относително обективно отразяване и информиране. Бих продължил тази нишка и бих я разтеглил с още клавишни тракания, които да създават резки, отчетливи симфонии, но вместо това желая да приложа малко сухи факти и изказвания по темата.

Първа се класира еврокомисарят по телекомуникациите и медиите Нели Крус. Като равносметка от провелата се в Европейския парламент дискусия (изслушване) по инициатива на представителната група на либералите, тя казва:

Възприемам като личен приоритет въпроса за свободата на медиите в България. Когато ситуацията в една страна може да наруши законите в ЕС и общите ценности, не се страхувам да казвам нещата открито. Готова съм да окажа натиск по отношение на страната, след като международни класации определят слаби постижения в областта на свободата на словото и се съобщава за отправени смъртни заплахи срещу журналисти”.

Капиш, момчета и момичета?

Тъкмо щях да плесна с ръце, но все пак да отбележа цъкащо с език, че се говорят страшни приказки, но реална ефективност или план за действие не виждам, и…

Второ изказване:

Групата на либералите в Европейският парламент ще настоява в България да се изпратят експерти, които да направят пряк мониторинг за свободата на медиите в България. Това е обявил евродепутът Станимир Илчев по време на изслушване в ЕП за медийната свобода в България в Брюксел, като случаят е прецедент.

Бронзов медалист:

Оливие Базил, който е водещо лице в международното НПО „Репортери без граници” казва, че в България има теми, които са табу, тоест отсъстват от обществения дебат. Ключово изказване – „Ако в София е останала някаква свобода в медиите, в провинцията тя напълно отсъства”. Базил завършва с отправена критика относно финансирането на повечето печатни медии у нас. А, и между другото ни слага на опасното 80-то място по свобода на печата. Да си знаем.

Очертаващите се тенденции са ни напълно ясни и са от немалко години насам. Затова не обръщам внимание на канския вой от страна на опозиционни елементи тип БСП, ДПС, лагера „Кунева” (България за гражданите), нито пък страстното отричане на ГЕРБ-аджиите. Това са преходни неща, те не лекуват проблема, те са просто същите онези променливи кръстоносци, които посочих в началото.

Истината е, че медиите са мъртви. Медиите ще продължат да бъдат мъртви, изкуствено поддържани със сензации, обслужване на политически интереси, жълт популизъм и привидна обективна дейност зародиши. Защото, у нас, никога не са разцъфвали – не и на широко публично ниво. Или поне аз не определям като развитие и покритие смляната каша от всичко, което посочих, която с печатарска фуния се вкарва в хранопровода на гражданина, барем вземе да го засити, че да се чувства доволен и да не пита много-много.

Полезни линкове по тема 1

Съвсем естествено тази дискусия гръмна в пространството. Писнаха редица хора, включително един доста обсъждан джентълмен на име Любомир Павлов, който се възмути защо не е бил поканен. Днес се случи нещо бая интересно по негов адрес, идещо от вестник „Преса”. Информация – тук.

Линк номер 2 няма много общо, но искрено ме разсмя днес. Оказва се, че на братя Галеви им е наложено обвинение за пране на 35,5 милиона лева (някъде там, на кого му пука). Това е страхотно! Жалко само, че те са в неизвестност, и освен ако по случайност не включат някой сателит, който да прихваща БНТ, bTV, TV7 или NOVA в Швейцария, едва ли ще разберат. Макар че разчитам на това, че все някой ще им звънне по джиесема да ги извести колко са го загазили.

Линк номер 3 го подписвам винаги, когато мога. Става дума за Редута, което е най-доброто, което можете да получите като журналистика в момента.

Петъчен очерк тема 2

Станахме прекалено сериозни. Тема 2 на петъчния очерк е напълно директна, лесносмилаема и разбираема. Изисква някоя и друга бира, спокойствие, по възможност – компания, която да огласи нечия къща или някое заведение, и много страсти. С четири букви и четири цифри – говорим си за Евро 2012.

Принципно не гледам особено много футбол на клубно ниво, че понякога и квалификации (преди количеството бе доста по-сериозно), но световните и европейски първенства винаги са имали някаква страхотна магия в тях. Може би защото са много игри, вкарани в кутията на един календарен месец и се получава нещо като своебразен фестивал, в който всеки ден си бомбардиран от строен в класации и закономерности футбол, не знам.

Във всички случаи, единият от домакините Полша открива днес, като ще мери сили с, да се надяваме, не толкова закъсалата футболно (колкото е икономически) Гърция, а малко след това ще гледаме и Русия – Чехия.

Фаворитът ми за пореден път на което и да е първенство е Холандия и смятам, че ще се преборят до финала, стига да не ги сполети обичайният им проблем, който се нарича „допълнително време”/”дузпи”, защото тогава вече са загубени. Така и не разбрах дали реколтата лалета се разконцентрира, изморява лесно, или просто страда от вроден след-90-минутен карък, който няма лечение.

Човече, бихме ги в редовното време, еби му майката!

Хващайте нещо за пиене и настроението, пък дори да е сесия (както е климатично-идейната обстановка тук) – наслаждавайте се на Евро 2012.

*Материалът е лишен от консерванти, политически оцветители и е годен за интернет рециклиране при ваше така добро желание.

Paper wings ‘n’ fortresses

В последно време темпът ми на отчуждаване от всичко, който се случваше в последния месец, месец и малко, взе връх и се превърна в пълна атрофия. В това няма нищо лошо – смятам, че импулсите на хората са такива, че подобни периоди трябва да се въртят циклично, за да се „очисти” малко човек и да се освести. Като бях по-малък си го обозначавах като наместване в нещата. Някои хора го изживяват драматично, други – по-спокойно и интровертно. Преди бях от първите, сега спектърът ми се е обърнал към вторите. Чиста работа.

Въпреки това и при двата типа хора има един проблем. Той идва тогава, когато нямаш нужния периметър от заградено пространство, за да осъществиш това. В такъв случай контрастът между твоето желание за усамотеност и принципната повеля на бита влизат в едно много кофти вмешателство, което само изостря по-особената ситуация. И така нещата се вкарват в едно грозносивкаво кълбо, което се търкаля по една също толкова грозносивкава плоскост, докато накрая не се шибне в една – познахте, грозносивкава бетонна стена. Това е моментът на атрофията на сетивността.

Днес гледах едно клипче (ще го видите най-долу, да не си разкъсвам текста), което ме замисли, особено в контекста на това настроение. След липсата на уединение в офиса, вкъщи, за навън дума да не става, че вече дори и при писането – защото съм се обвързал с доста ангажименти в тая насока и ето, дори това не го пиша със заряда, който очаквах да вкарам, успях да намеря някакво спокойствие и просветление по друг приемствен канал. Дадох си сметка, че всъщност проблемът ми не е в отчуждаването, а в очакванията и концепциите, които съм си изградил спрямо обкръжението ми – близко, периферно, далечно, и които същото това обкръжение си е изградило спрямо мен. По-просто казано – имам нужда да си завлека задника някъде, където няма кой какво да очаква от мен и някъде, където няма от кого аз да очаквам кой знае какво. Може да са хора, може да са животни, може да са и дървета, камъни и пръст – просто някакъв огледален обект, над когото да упражнявам своето неочакване.

Тези периоди принципно са, в общия случай, кратки, и са плод на моментното наместване и пречистване, тоест на порива към тях, де, обаче ако не ги получиш, става наистина лепкава ситуация. А пък аз не мога, защото съм се вковал в една своя ниша и поне за момента няма как да изляза от нея. Най-малкият ми проблем е липсата на отпуск (до ноември), поради нуждата от 8 месеца вписани в трудовата книжка, защото на предишните си временни работни места не съм имал такова нещо. Или пък липсата на концентрация напоследък поради множество фактори и най-вече поради този, който спирализирам тук. Проблем няма и с хората – ако са достатъчно умни и разбиращи, те ще си оставят нуждаещия се от нишата, която иска да си изплете наново. На други няма да им пука, което също е едно стандартно и обусловено явление, което даже помага в случая.

Искам да съм неравномерно, опърпано парче от бита на случайни хора със случаен бит из случайни места, да попивам тази случайност, различност и непринуденост. Когато това ми писне, да се завърна в нишата, която сам съм си оплел и която, честно казано, понякога чувствам като делегирана и натрапена от външен фактор, обвързващ ме съзнателно и емоционално със смазваща сила. И някой ден, може би, да го опиша.

Скивайте клипчето, защото е ценно. Аз, от всичко, което ми потиска желанието за усамотение и пищи за внимание, поне си имам герой от сценария, който е нихилист и откровено антисоциален, освен по отношение на вече порастващата си магнолия. Сигурно затова се разбираме толкова с него, а и в крайна сметка, защо пък само той да не ми стигне? Временно.

1Q84 = 20Q2

Когато подхванах твърдите корици на “1Q84” с над 900 страници между тях, не знаех какво точно да очаквам. Може би за това, освен финансовите причини, реших да оставя книгата за края на 2011 година и преходът към 2012. Харуки Мураками, освен, че е от любимите ми автори, е и изключително повратен за развитието ми като личност, начин на мислене, и модел на писане. Две от неговите книги – „Кафка на плажа” и „Норвежка гора” изградиха постепенно голяма част от това, което съм сега.

Започнах да прелиствам предпазливо, докато последните дни на 2011 изтичаха безвъзвратно за всички нас. По някое време не само, че знаех какво да очаквам, но осъзнах и какво получавам – спокойствие. Книгата ми даваше абсолютна нирвана, граничеща с елементи на кротък, тих катарзис, на фона на всичко, което цари наоколо. А това „всичко” е безкрайно тежко, напрегнато и забързано. Светът води своите войни постоянно, българското общество – също, дори ние като индивиди постоянно сме в режим на борба – със себе си, или с околните. Комуникациите и цунамито от информация ни заливат, и независимо дали търсим доброволно точно тези две неща, утежняват съществуването ни и правят намирането на тихо, закътано място, където да сме сами със съзнанието си почти невъзможно.

В последните месеци се научих да наблюдавам по-внимателно хората и обстановката около мен, и точно това, което търсих отчаяно, бе спокойствието. Кръстосвах стотици лица – в метрото, из университета, който рядко посещавам, в наземния транспорт, докато ходя пеша, на случайни или неслучайни срещи, в магазини. И докато срещах абсолютно различни хора, никъде из лицата не открих отпуснатост и някакъв дори далечен спомен за хармония. А наистина, изследвах ги толкова внимателно и взискателно, че бях стигнал до това колко точно бръчки има една старица с масленозелена шапка. Само едно изключение срещнах – едно момиче в метрото преди седмица-две, което сякаш се бе изолирало от околния свят, вмъкнало слушалките в ушите си и притворило блажено очи. Не знам от колко време не бях виждал такова нещо, затова я гледах известно време, следвайки точно тези форми на спокойствие, които не съм могъл да открия. Впечатах ги в съзнанието си и ги използвах, за да пиша. И да помня. След това естествено дойде моята спирка и трябваше да се разкарам, но пък така, както дамга оставя следи по плътта, така и този спомен си остава.

И докато „1Q84” е алтернативният, фиктивен свят на 1984 година в Япония за двамата герои на повествованието – математик-писател и фитнес-инструкторка, която осъществява прецизни убийства, започнах да осъзнавам, че същото може да се каже и за текущата година. Не е уникално прозрение, не е и оригинално такова. Но важи. Събитията, пречупени през моя светоглед в годината 2012, съществуват, и понякога нямат някаква логическа връзка между себе си. Същевременно има един паралелен свят, в който по-скоро усещам, отколкото констатирам взаимовръзките между всичко и моя живот, как влияят върху него и какво формират. Този паралелен свят е по-скоро словесен в писмена форма, отколкото в изговорени думи. И напоследък писането на каквото и да е се е превърнало в част от потока на кръвта, която кръстосва тялото ми и бумти из зимния студ.

Затова когато един шофьор на тролей се самоубива, усещам, че 20Q2, поне за мен, е малко или много започнала – с въпроси, които не намират отговори, не и веднага, не и тук. Смъртта и едно от нейните проявления – самоубийството, са много деликатни теми за мен, защото ги намирам за най-вдъхновяващи, трагични, и провокиращи.

В 2012 не знам точно как са се развили нещата, но в 20Q2 всичко е ясно и стои пред очите ми в леко замазан каданс.

Шофьорът поглежда към изстиналото кафе, изпълнило до половина малката пластмасова чашка. Денят е вторник, а месецът – януари. Януари е странен месец, все още носещ мириса на празничните дни, но и полъх на отчужденост, на самота, на отчаяние. Тъмен месец е, и студен – мрак и хлад, които прорязват между ребрата и сковават кръвта в нейната безспирно течаща река. Тролеят е стар, макар че компанията е осигурила нови превозни средства, за да оправдае бюджета си по някакъв начин. Въпреки това е по-скоро рядко да видиш нова кола, отколкото някой от архаичните синьо-жълти тролеи „Икарус”.

Шофьорът се изправя, когато возилото наближава моста. Спира и отваря олющената вратичка на кабинката, след което излиза през първата врата на тролея. Натиснал е копчето само за нея от всички зелени и червени копчета на таблото. Докато слиза с тежки крачки, пътниците недоумяват, но спокойно се сгушват в палтата си – нахлул е студен вятър, който надвива отоплението на возилото. Едно малко дете пита майка си какво става и нетърпеливо надига глава, но тя му се скарва да седне обратно и му казва, че сигурно има проблем с жиците. Тролеят все пак се движи по тях, казва тя, ако има нещо там, то трябва да се оправи. Иначе не можем да продължим. И детето се кротва и сгушва в нея, търсейки още топлина в мразовития ден.

Отвън шофьорът потръпва от студа и въздъхва. Парата на дъха му се вие около лицето му и той я наблюдава как изтлява във въздуха. Обръща се към тролея – неговото подвижно, и въпреки това – статично работно място. Тръсва глава. И се хвърля от моста около десет часа на 17 януари 20Q2.

Имам още около 150 страници от последната книга на Мураками. В нея Аомаме обяснява как “Q” означава “question”, въпросителната в това всъщност кой свят и коя година е това. 1?84.

Добих достатъчно въпроси. И прекомерно малко отговори.

Спокойствието в крайна сметка остана само между кориците. В 20Q2/2012 то е абсолютен дефицит.

Киндълизми или новото четене

Като малък веднъж ми бяха скрили книгите, за да уча. Иначе се разсейвах и си прецаквах подготовката за „голямата крачка след 7 клас” – разбирай, за повечето родители и малко разбиращите зелени тиквеничета – ерата „влизай в езикова гимназия, за да успееш в живота”. Скриването на книги е трудоемка работа, особено когато си говорим за четири-пет тома фентъзи (бележка на блогъра: от 1 до 5 книга от „Колелото на времето”), които можеш да вкараш в черен чувал за смет, ако искаш да се камуфлажират нейде из дома. Ако тогава имаше един Киндъл, нещата щяха да са други и много по-лесни, компактни. Щрак, взимаш е-буук рийдъра и си спестяваш цялото това място и нуждата 3000 до 4500 страници да се мимикрират в домашната обстановка. Само че тогава нито аз, нито нашите сме знаели какво е това. Все пак Киндъл започна да се произвежда, ако не се лъжа, нейде из 2007 година.

 

Все едно, това дълго интро е вметка към темата, която ще обсъждам днес, а Киндъл е просто забит пирон за технологизацията, която, освен всичко, навлезе и в литературните ни навици. След като подготвих тема, която включваше „е-книга срещу олдскуул хардкор книжен носител”, в рамките на работата си, защо да не го вметна и в своята свободна е-дейност като псевдоблогър.

 

Преди няколко дни се разхождах с една приятелка насам-натам из книжарниците, защото имаше нужда от книжляци, които да прехвърли в подходящото за циклеж над страниците зимно време, макар и този декември да си е откровено есенен. Досега е-рийдъра (електронен четец, е-четец, все едно), беше свързан само с един конкурс, в който участвах за евентуален Amazon Kindle. Доста съм спал явно, защото в „Хеликон” си имаше цяло щандче с различни по големина и производство четци, които, да си призная, бяха доста симпатични. Отделно напоследък – и най-вече в метрото, все по-често забелязвам вглъбени, спокойно отпуснати граждани, които си премятат <- и -> бутоните и четат електронно книги. В резултат на това вече имам един средностатистически обстоен поглед и признавам е-рийдърите като нещо адски полезно, удобно и, естествено – логично, съдейки по дръпването ни в технологичен аспект като цивилизация.

 

Само че нещо не го възприемам за себе си. Наистина – посредством един е-рийдър бих разкарал всичко от рафтовете, което в момента напира да падне от тях, просто защото нямам място. Шат! Десет книги в максимум 150ина мегабайта, спестяваш сума ти място. Първата книга от „Колелото на времето”, която толкова трудно бе скрита от мен преди сума ти години е 13,81 мегабайта. Това виртуално пространство съответства на едно 600-700 грама реално плюс някоя и друга немалка площ в символичната ми библиотечка. Адски яко! Че даже като си наблъскаш любими заглавия в рийдъра, можеш и да си пътуваш насам-натам с тях, без да мъкнеш торби, раници, или просто да се ограничиш до едно-две заглавия, за, да речем, някоя по тиха нощ на морето/почивката/планината, когато просто искаш да изключиш за малко света. Джаджата е супер удобна, че даже и донякъде не чак толкова финансово недостъпна за един средностатистически човек.

Здравей, аз съм Киндъл и идвам тук вместо онова старо издание на "Под игото", което мразиш

Очаквате контрааргумента ми, нали? Клиширан е, признавам. Но е адски верен за мен, а и за доста голяма група от хора. Усещането просто е друго. Взимали сте си нова книга, или сте изравяли някоя стара от някой забравен рафт, нали? Е, във втория случай усещането и мириса е и на прах, който ви задавя, но като цяло знаете какво е да държиш в себе си няколкостотин страници, които имат усещането за нещо много по-реално, отколкото стъкло, пластмаса и полирани повърхности. Да не говорим за усещането да се промушиш в леглото/канапето/даже и земята, ако толкова иска човек и да разгърнеш страниците под светлината на една нощна лампа. В ежедневието ни, което в момента се диктува от социални мрежи, търсене в гугъл за това дали яйцата ни трябва да стоят 3 минути или 3 минути и 18 секунди, онлайн пазаруване, онлайн плащане на сметки, онлайн форми на обучение (съжалявам, че електронната форма все още ти е слабост, СУ!) и какво ли не е-друго, книгите са архаични и дъхът им е на това, което постепенно изоставяме зад себе си. Книгите ми напомнят на времето преди Фейсбук, Гугъл+ и всичко друго, което в момента приемаме за даденост. И не го казвам като демонизация на сегашното състояние, то също си има своите плюсове, а като главната причина, поради която все още не мога да се откъсна от олдскуул-изма.

 

Все едно. Интересно ми е вие какво предпочитате и какви наблюдения имате? Битката е-рийдър <-> книжен носител сигурно ще се задълбочава, особено след като много хора смятат, че постепенно книгата такава, каквато я познаваме, ще стане рядък вид явление. Бъдещето е електроника, а това означава Киндъл и всякакви други е-рийдър вариации. Кой знае, може пък и някой ден и аз да стана фен и защитник на е-рийдърстването и да е присъединя към потребителите, които действително имат за какво да са доволни.

...по-добре да няма черен чай в тая чаша, gringo.

‘tis just not quite my cup of tea засега, обаче. И не, няма да слагам хипстърските очила, нищо, че звучим винтижЪ.

Малко “Милка”

Long time, no see.

Е, не толкова, но достатъчно. Малко нещата са насам-натам и нямах време за някакъв по-смислен пост, но мисля, че ноември месец ще е богат на събития. Нека видим дали прогнозата за времето ще се окаже вярна.
Днес няма да ви затормозявам с някаква сложна информация, нито с пропагандни или не-дотам-пропагандни идеи.

Ще споделя само една кампания, която ми стана много симпатична в последно време по своему. Искрена, небрежна, ненатрапчива и позитивна, но без да се изсилва извън рамките. Говоря за билбордовете с реклами на шоколад “Милка”, които много от вас вероятно са засичали. Различни послания, които, макар и звучащи клиширано и някакси очеизвадно, си заслужават някоя и друга усмивка в и без това забързаното и сивеещо ежедневие на повечето от нас (донякъде може би в унисон с времето). От улиците и из интернет ни заливат неща като:

Осмели се да изпратиш мил имейл до любим човек без повод.

Осмели се да потърсиш добрата новина.

Осмели се да отвърнеш с усмивка на намръщено лице.

Oсмели се да покажеш нежност.

Осмели се да започнеш деня с усмивка.

Осмели се да помогнеш преди да те помолят.

Осмели се да завършиш всеки коментар така 🙂

Което, впрочем, звучи супер лесно, но не го правим толкова често и не е нов факт това, което споделям. Хипарлъщините настрана, но действително сме доста намръщен и позатворен народ, въпреки наличните ни балкански нрави, които понякога могат да накарат латинонародите да завидят на откачеността ни. Няколко лилави билборда помагат, смятам. А и рекламата на текущата кампания е свежа, макар и Милка да не са хай-клас шоколадов продукт.

А, и честит Хелоуин на тези, които празнуват, макар да не е моят тип празник. Още от следобеда започнах да мяркам навън някакви свежари, също допринасят за настроението :)))

С малко по-спокоен темп на вечерта, от мен:

Earthlings, Gasland, а даже може и Esoteric Agenda.

…защото ме мързи да пиша нещо. Факт. Тея дни ще се реванширам, че музата ми и за писане в блога, и за други неща е в застой, но без да бъда досадно менторски ще метна два филма, които са ако не друго, интересни.
Нумеро уно – Earthlings. Не го препоръчвам за хора, които са по-деликатни натури, а ако сте вегетарианец/вегън е твърде вероятно малко или много да сте получили вдъхновение от лентата, за да започнете. Не е задължително, но знам за такива случаи, а откакто го гледах, намалих значително дажбата си месо. (Може би нямам достатъчно мотивация да го откажа съвсем, знам ли).

Earthlings обаче няма единствено за пропагандна цел да ви кара да ядете тофу и марули. Идеята е друга – грижете се за шибаните животни, бе, мамка му. Те са същества също като нас и зависят от нас. Същевременно ние зависим от тяхното съществуване, така че има една много важна взаимновръзка между нас, която ще работи хубаво, ако не бъдем безхаберни егоистични двуноги създания. А това май не е много лесно за мажоритарната част.

Не ми пука реално какъв ви е избора, както и на създателите на филма – яжте месо, яжте само риба, не яжте месо или бъде ултра милитънт-настроени вегъни. Изборът е ваш и имате право на него, но сте длъжни да се грижите за дома ви, както и за другите му обитатели. Било това изразено в по-безболезнено убиване на животни за масова консумация или нещо друго.


Номер две е Gasland, което е филмче, осеяно с много повече противоречиви реакции и мнения относно истинността и източниците му. Сондирането на газ и какви са последиците за въздуха и питейната вода, пита се в простото уравнение? Филмът дава едни апокалиптични отговори, които включват зарази, токсични потоци, вода в ужасно състояние, която ако я изпиеш директно ще пикаеш газ после (pun intended, да) и какво ли не друго. Това положение, както казах, води до противоречиви реакции, включващи обвинения към Фокс (Джош Фокс, не господата, вързани по стълбицата надолу на Фокс корпорацията на Мърдок), че е пълен шарлатанин и хич не знае за какво по дяволите говори или пък абсолютно възхищение на зрителите от документалния филм. А и в крайна сметка – друго си е мивката ти да се запали, нали?

Печелите и бонус трети филм, защото Zeitgeist е прекалено мейнстрийм *слага си хипстърските очила*. Става дума за Esoteric Agenda, ама това тук вече си е от тея ‘анти-конспирация’ филми, дето имат от всичко по нещо, евреите винаги са виновни и какво ли не друго. Има от време на време някакви симпатични идеи, но е хубаво, поне според мен, да се подходи с по-голямо съмнение от Gasland примерно.

Ето малко за флуорида и аспартама тук:


Earthlings си е най-trustworthy, както казват другарите англичани.

Бонус въпросът ми към самия мен, към вас, и към всичко, де що е живо и има мисловен процес е:

Докъде се простират бизнес и корпоративните интереси, както и личния ни егоизъм като консумиращи същества?

Кога вече започваме да говорим за мислене за света и ние в него и изоставим поне за малко икономическите схеми и кинтите, защото нещата не вървят на добре?

Днешният ден – две събития…

макар че фактически едното от тях се случи още вчера. Явно моите любими хактивисти още малко ще изчакат появата си в блога, защото нещата са сериозни.

Започвайки с по-‘микро’ събитието, ако мога да се изразя така, ще изкажа съжалението си, че Ейми Уайнхаус почина. Малко или много това беше един човек-развалина, съсипан от постоянните алкохолни и наркотични делириуми, кулминацията на които бе онзи прословут концерт в Сърбия юни месец. Лайв кадрите от него бяха просто покъртителни и не вещаеха нищо добро; в този смисъл малко или много феновете и хейтърите на Ейми очакваха подобен развой – бил той в близкото бъдеще или забавянето от няколко години.  Никога не съм бил луд фен на Ейми, но малко или много жената беше творец, а творците са странни. И неизменно – живеят малко и изгарят.

Не, творците не са просто странни. Те са ексцентрични, непостоянни, често взимащи опиати, често с някакви смущения в психиката, и почти винаги – тотално НЕ-ПО-НО-СИ-МИ. Това са друг тип хора, които са много далеч от мен или вас в усещанията си и не сме напълно в правото си обективно да ги съдим. Да си ярко изразен творец често е кръст, който не е подвластен на обществени оценки и е криворазбран, а в същото време този кръст тежи и на самия теб и те разрушава в битов план. Изкуството иска МНОГО висока цена и в даден момент просто тя е толкова непосилна, че нещата рухват. Независимо дали си Джим Морисън, Ейми Уайнхаус, Кърт Кобейн или някой по-стар играч в роля с насоченост изкуство.

В този ред на мисли – да почива в мир Ейми Уайнхаус – тя ще се помни повече с изкуството, което е създала, отколкото с каквото и да е друго. Общо-взето такава е цената – ужасен, изтощителен и напълно саморазрушителен живот, но оставяш ярка следа. И те помнят – било то с добро или лошо. Помнят те с песни.

Макро случката вече е по-сериозна и предполагам се сещате, че става дума за атентатите в Осло – един бомбен и една открита стрелба, при които общо загинаха над 90 души.

Ситуацията, както с всяко по-макро политическо събитие е доста сложна, има множество теории, има манипулации, има кръв, има и БОЛКА. Болка, защото вторият атентат, при който мъж е открил огън в лявополитически лагер е срещу ДЕЦА. Независимо дали са привърженици на лява, дясна, центристка, каквато и да е партия, това са деца и младежи между 14 и 19 години. Говорим си до сегашния момент за 84 загинали младежи от Норвежката работническа партия + още 7 загинали при бомбения атентат.

Тук започва тегленето на едни ужасни и досадни черва, защото имаме само факта, който е кръв и кости и отнети животи. Оттам нататък всички теории са възможни, като първата лансирана беше, че това е атентат от страна на Ал Кайда, свързан с онази случка с карикатура на Мохамед. Първо, това беше преди 6 години и не ми се вярва Ал Кайда да си разрязват времето по този начин, а по-скоро да има отново някаква американска намеса, която да обвини ‘лошите’ терористи от Ал Кайда. В крайна сметка това отпадна много бързо от новинарските сайтове, защото действително е смешно и нелогично.

Да не забравяме, че този атентат дойде и дни след като норвежки прокурори повдигнаха обвинения в тероризъм срещу Молла Крекар, основател и член на кюрдската ислямистка групировка Ансар ал Ислам, което породи ОЩЕ една теория.
Витаещо размишление е, че атентатите може да са извършени във връзка с участието на Норвегия в текущия либийски конфликт и да идват оттам. Това също отпадна бързо, а в момента фактите според медиите са такива, че имаме гражданин, закупил ШЕСТ тона тор през месец МАЙ, който е заподозрян за атентата. Трета версия, която засега се задържа стабилна.

Настрана от политически и типично военни принципи (все пак никой не отразява колко реално са жертвите на американския тероризъм над Близкия изток, защото аз го определям като такъв), това е трагедия. Норвегия за мен е била една от малкото държави, които поддържат умерена позиция относно дадени конфликти и странят, доколкото им позволяват линиите на дипломацията, от резки и импулсивни решения тип Буш преди години. Трагедията е двойна поради факта, че са загинали толкова много младежи.

Та, така. Светът продължава да се върти в кървави окраски, в лични трагедии и в какво ли не – но ние обръщаме внимание точно днес, защото медиите акцентират върху кървавия ход днес. Инак кой знае какво пропускаме. Много негативизъм се насъбра, обещавам вече следващия пост да е за групировките и за малко по-свежи неща.