Прецедентът

Заби зъб в долния си ляв венец и от него бликна леко лилава кръв, като сок от боровинки, брани по върховете на Пирин.
– Не съм сигурна дали може да приемем нещата по друг начин – досадено премрежи очи тя. – Единственото, за което можем да бъдем сигурни, е, че това е прецедент.
Облиза с език кръвта, чудейки се защо е лилава, и я промаза по долната си устна. Нямаше плодов вкус. После я погледна.
– Говориш прекалено дълго. Някой казвал ли ти е? Изреченията трябва да са къси.
Лисицата наклони леко глава и цианът в очите ѝ потъмня. Две от четирите опашки замряха, докато останалите две лениво описваха кръгове във въздуха.
– Във всички случаи, е прецедент – повтори тя и оранжевеещите ѝ зъби блеснаха с красотата на приближаваща болест. – С или без дължината на изреченията.
Изръмжа и засили юмрук към нея.
Лампите по мократа от дъжд улица навън изгаснаха и тъмнината прикотка погледа; първо ласкаво, след това с пестник, десетки пъти по-силен от размахания преди малко.

Планината – море от зелено, синьо и мастило, побрало вълните си и издигнало ги над хорския взор, мълчаливо целуваше небето. То кашляше някой и друг облак в отговор, колкото да запази честта си насред тази избуяла страст; бели платна, които да симулират невинност.

При приближаването си спря да ѝ обръща внимание. Вместо това започна да се фокусира върху горските площи, високи, неошлайфани стъбла, колкото различни, толкова и еднакви. Мислеше на квадранти, в периметри, из ъгли и перспективи. Гледаше, пресмяташе, преценяваше. Долу вдясно, рязко встрани, горен ляв квадрант с подредени дървета, в средата малко сечище.
– Подушвам буря – подтича лисицата, сбърчила бежов нос в посока небето. – Още е далеч, но ще се появи, и ще те хване, ако избереш да отидеш по-далече.
Сред ясния ден опашките ѝ бяха сребро и злато, преплетени в едно. Зъбите привличащи окото със своята лилавост, но очите все така обагрени в циан, този път по-светъл. Подтичваше бавно, едва докосвайки земята, кадифеният шум на крака от полусвета, нито тук, нито там. Призрак от плът, без принадлежност.
– Обичах бури преди. Кожата ми настръхваше. Като алергия от гневни връхчета, но насочени към грозните облаци по небето. Все едно парченце от него се скриваше с мен и причиняваше това. Застояваха се кратко и едва чувствах по-голямата част от тялото си. Не знам защо. Щом настръхваш, би трябвало да имаш чувствителност. Но не и аз, не и по време на бури.
Лисицата си намери пръчка от бук и я полигави малко, след което я изплю обратно. Бяха се приближили малко до долната лява част от квадрантите.
– В известен смисъл, не би следвало да обичах бурите. Все пак тялото ти все едно го няма. Кой желае подобно нещо? Нямаш контрол над себе си. Дори не знаеш дали съществуваш: ако съществуваш, защо не го усещаш? Но за мен нямаше проблем. Можех да реша да се покатеря по някое стълбище до покрива. И след това да скоча от него. Това, което щеше да умре, евентуално, нямаше да бъде аз. Така се чувствах по време на буря, и това ми харесваше. Тялото често е тежест.
– Може да говоря с по-дълги изречения, но поне не говоря по-дълго – изсмя се лисицата и една от опашките ѝ шибна с ален размах пръстта под нея. По земята останаха резки, пълни с лилавеникава кръв. – Бурята наближава, ако не спрем тук, или в близките десетина минути, няма да има какво да направиш.
Понечи да я срита, но тя се шмугна покрай засилилия се крак и изчезна между стволовете на дърветата вдясно.

Бурята започна тъкмо, когато стигна до първото дърво от избраното място. Повечето от капките се сбираха по дъбовите клони отгоре, но достатъчно от тях плъзваха по кожата. Както преди, тя настръхваше и миниатюрни могилки надигаха глава по нея и вперваха взор нагоре, извън клетката си. Заби зъб в долния си ляв венец, или поне така мислеше. Нямаше как да знае, защото не усещаше нищо. Опита се да прецени има ли кръв, но не успя. Понечи да пипне с пръст устата си, да види има ли сок там, но мускулите отказваха.

Преди не беше така. Може да имаш тялото, което нямаш, и все пак да го контролираш по време на буря. Но бурите в гората са други, бурите в долния ляв квадрант на морето под гневно влюбеното небе, погълнало невястата си, тези бури явно отнемаха дори това илюзорно имане.

Във всички случаи е прецедент.

От толкова години насам, точно това и точно сега е прецедент.

Падна на земята и челюстите удариха влажната пръст. Наоколо имаше корени, тях някак усещаше, тяло, вече обвързано с земята. Не успя да забележи дали почвата наоколо се обагри в цвета на боровинки. Нещо прошумоля, звукът на гъвкаво, малко тяло. Малки нокти върху обагрени в сребро лапи – просветваха около него, задращиха по земята. Отначало безсилно и несигурно, но с времето, набирайки скорост, танцувайки забързано и все по-уверено.

Три нощи по-късно, между замлъкналите дървета се прокраднаха две сребърно-златисти сияния. Задържаха се за кратко на сечището в центъра на планината, след което продължиха бяга си надолу, надолу, надолу към сърцето на катранения град.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s