Sofia belongs to us*

С всяка година все повече обичам и все повече мразя София. Двете емоции се сливат в неразплетаема каша, от която хайде се опитай да вадиш сините и червените жички. Предполагам това е истинската любов – нали винаги е противоречива. Защото истинска любов има освен към хора, и към градове. “Under The Bridge” на RHCP е доста красноречив музикален пример за това.

София е дрънченето на 260 по паветата на “Цар Борис III”, плавното движение на 604 по “Цариградско” и крачките пеша по нейните малки улички без тротоари (заради паркираните коли).

София е прахта на кварталното игрище за футбол, която полепва по раните ти, защото сте се сбили за това дали има дузпа или не, и лактите са в кръв.

София е да бягаш от вкъщи като малък, изучавайки нощното лице на парковете ѝ, но и да се връщаш след дни при побърканите си от страх родители.

София е минало, настояще и бъдеще – приятели и любови, момичета и жени, хвърляне в преспи сняг по тениска и последващата простуда, влюбване в каузи, разговори с хората на солта ѝ – клошари, несретници, хора, които тя е изтикала от сърцето си, но все още пази в утробата си.

София е място за самота, но и за споделеност. В нея има “Орландовци” и “Обеля”, но и “Изток” и “Лозенец”. В “Овча Купел” може дъждът да шиба безмилостно земята, докато около Петте кьошета грее слънце и хората се разхождат по къс ръкав, гледайки изумено чадъра в ръката ти.

София има своите нелепи фонтани на “Витошка”, но разполага и с това.

В София може целият ти периметър да е умирисан на McDonald’s, а на 20 метра отстрани просячета с подути от глад кореми, бити от родителите си, за да просят, да се въргалят редом до бълхясали хърбави кучета.

София е гладна за съдбите на хората (и често ги поглъща нехайно), но и изхранва същите с асфалта, панелките, тухлите и бетона си.

Тя ги разслоява – на бедни и богати, на маргинали и важни клечки, на граждани и мутри, на леви или десни. В себе си преплита ядове и радости на механици, бармани, писатели, банкови служители, учители, лекари, таксиджии, работни и безработни, деца и студенти, родители и пенсионери, “интелигенция” и “простолюдие”, “граждани” и “провинциалисти”. И след като прави това, тя ги обединява с едно-единствено нещо:

Любовта (или омразата) към града ти надгражда всички други късчета любови (или омрази), побира ги в себе си.

Лицето на София не е онзи позлатен лик на осем-метровата статуя пред “Булбанк”. То е наполовина катранен гранит, наполовина шлифован, нежен бял мрамор. Очите са със сивотата на базалт. От теб зависи какво ще разчетеш в тях и дали на разполовеното лице ще видиш покровителство или жестокост.

И понеже София е наша (и ние сме нейни) – честит празник на всички ни 🙂

* Заигравка с това.