Поздрави от баските бедра

Виждах я точно за месец всяка година. После я обичах два месеца в съзнанието си, след което успявах да я забравя до следващото лято. И така година след година, всяка година от завършването на гимназията до лятото на 24-тата ми годишнина.
Казват, че средиземноморските жени били леко трътлести, гъркините повече от италианките или испанките. Честно казано, нямам идея. Мирея може би бе леко трътлеста, но няма как да преценя точно. Вероятно защото бе от смесен брак – майка ѝ българка, бащата – испанец. Живееше в провинция Араба, в Страната на Баските. Градът винаги го забравях, защото беше нещо сложно, смущаващо мозъка ми със своята латиноезична плетеница от звуци.
Покрай нея обаче научих доста за баските и техния бит, за цялата палитра на обичаите и светогледа им. Когато идваше, Мирея винаги си подготвяше кратка презентация, и така разбрах за терористите от ЕТА, за колите-бомби и за атентатите с десетки ранени. Разказваше как дядо ѝ е бил отвлечен от тях и за трудните и страховити времена в плен на екстремисти, които искат да отцепят провинцията от Испания.
Не всичко обаче бе толкова кръвожадно. Понякога тя ми танцуваше типичните баски танци, или пък ми говореше на баски, внимателно очертавайки разликата между него и традиционния испански. Разказваше ми баски приказки. Даже веднъж ми меси традиционен за нейното селище хляб. Научих неговите съставки с еднаквата лекота на знанието, че Страната на Баските представлява 1,4% от територията на Испания със своите 7200 квадратни километра.

Когато дойде това лято, нещата за мен не бяха много наред. Бях се барикадирал в квартал „Витоша” от две седмици, не си вдигах телефона, не се виждах с хора. Дори щорите бях пуснал, за да не надничат хората в апартамента на първия етаж, който дори не бе мой. Една приятелка бе заминала за Унгария и се възползвах от възможността да съм сам със себе си и размислите за своето купесто-облачно бъдеще.
На 24 години бях прекъснал два пъти бакалавър – веднъж софтуерно инженерство, друг път – режисьорство. Сега исках да уча португалска филология. В знак на протест напуснах и работа. С две думи, беше средата на юли, и аз без работа, без образование, без каквато и да е яснота относно себе си, пиех минерална вода по цял ден и вяло омитах по някой и друг сандвич, за да залъжа съзнанието си с поне една победа.
Два часа след като бе звъннала да пита какво правя, Мирея акостира при мен. Тъкмо излизах от супермаркета с торба домати, краставици и макарони, и тя слезе от оранжевата кутия на автобус 94.
– Изглеждаш тоолкова смачкано, Муфи. – целуна ме тя по бузата.
– Не се ли радваш да ме видиш? – попита малко уплашено с падането на тъмнината, докато си правехме салата. Немирен кестеняв и къдрав кичур постоянно се шмугваше през затвора на ластика и тя раздразнено го раздухваше.
– Не е това. Просто не съм общувал с хора от известно време. Трябва малко да влезна в ритъм.
– Проблеми?
– Обичайното.
– Пак прекъсна? – кимнах. – Каква ни е целта този път?
– Португалска филология. Ама напуснах и работа.
– Предполагам нямаш подсигурено друго място. – поклащане на глава. – Плащаха ти добре, нямаше проблеми с колегите. Защо?
– Задушавах се. Все едно…Все едно някой хвърляше върху мен родопско одеало – така, както сме лятото, и ме завиваше под него. Сещаш ли се?
– О, Муфи…
С малки изключения, Мирея остана у нас седмица. Опита се да ме изведе насам-натам, но на втория ден се отказа и се вписа в асоциалния ми бит. Това най-вероятно бе още една причина да я обичам – толкова лесно се адаптираше към ситуациите. За разлика от мен и моята адаптивност на скален масив. Едва допреди няколко дни бе кръстосвала плажовете на Гърция и планините на България и ето, че сега се стационираше с удивителна лекота.
– Знаеш ли, станах лесбийка. – каза тя една вечер, дъвчейки праскова. – Дори не знам как стана, но ето – една вечер заспах и на сутринта вече не ме привличаха мъже.
– Да не си сънувала нещо промиващо мозъка? – не ме заболя, защото така или иначе и на двама ни бе ясно, че няма как нещата да станат между нас. Разстоянието бе само един от факторите за това. Ако трябва да сме честни, фактът, че я обичах само три месеца в годината, също бе показателен за заблудата ми по онова време.
– Знам ли и аз. – сви рамене тя. – Толкова беше странно. Стана в началото на пролетта, края на март месец.
– Успя ли да хванеш улов?
– Четири. – вдигна пръсти тя и облиза показалеца си от прасковения сок. – Знаеш ли, никога не съм си давала сметка колко различни са вагините на жените. Срамните устни, окосмението, или пък като са избръснати – гънките на кожата, после – дали свършват или не, как свършват, ако свършват…
– Цял учебник по анатомия, предполагам.
– Ами! А ти?
– Ами аз?
– Още ли…? – тя се запъна, притеснена да не нарани самочувствието ми от това, че съм девствен на 24. Аз нямах проблеми с това и просто кимнах. Мирея замълча и разговорът замря, докато гледах поредица на „Би Би Си” за пустините, а тя четеше Ноам Чомски. Като гледа кадрите на лъвове в прайда се замислих за навика ѝ да ме нарича галено на Муфаса, бащата на Симба от „Цар Лъв”, филмът, който и двамата обичахме най-много като малки.

Един ден преди да си замине, когато сумрака падаше върху улицата и фаровете на колите блещукаха, Мирея влезе в хола трескаво.
– Не става така, Муфи. – отсече Мирея, и преди да попитам как точно, тя започна да се разсъблича.
Дори за сезонно влюбения, времето се вакуумира и спира в ситуации като тази. Затова миговете между влизането ѝ в хола, оставянето на речника, и тайния ритуал (доста бърз в реалното време навярно) на събличането ѝ ми се губят. Малко по-късно продължавах да лежа на канапето, макар и леко приседнал, и се взирах в първата вагина на живо, която виждах. Пъстрите очи на Мирея следяха внимателно реакцията ми със смесица от сериозност и насмешливост. Интимността на момента се наруши когато осъзнах, че щорите не са спуснати – всеки, който бе по-наблюдателен, щеше да види едно голо младо момиче точно до прозорците на първия етаж. Рязко станах и започнах да ги спускам, а Мирея се изчерви цялата.
– Нали…лесбийка? – попитах.
– Тази вечер може да си позволя изключение от правилото.

Така спрях да бъда девственик на 24 години с момичето, което обичах за три месеца на година. Впрочем, тогава спрях да я обичам, и нещата между нас тръгнаха още по-добре. Бъдещето постилаше мъглите си и вдигаше роклите им постепенно.
В началото на есента щях да взема решение и да се откажа от португалската филология в името на режисурата. През ноември щях да си намеря работа. Две години по-късно щях да работя с водещи европейски артисти. Пет години по-късно щях да се оженя за словенка (след достатъчно на брой афери с жени от всякаква националност и с всякакви външни белези на вагините). Седем години по-късно щях да пропътувам болезненото разстояние между Франция и Испания – толкова малко уж, а всъщност толкова много, за да положа глава и прегъна колене пред гроба на Мирея.
Катастрофата, щяха да кажат, не е оставила нищо от нея. Нямаше да ме интересува. Щеше да има толкова много от нея в мен, че щях – при желание, да мога да го разпилея по всяко късче земя на Страната на Баските. Но нямаше да го направя. Вместо това щях да го запазя в себе си, и когато няколко години по-късно синът ми се появи на бял свят, щях да го науча на призрака на една култура, която ме направи мъж.

Basque_Country_by_ZookTDribit

Basque Country by ZookTDribit

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s