#ДАНСwithme или отправната точка на втория опит за преход

Три дни – три шамара. Между 14 и 16 юни една стабилна цифра от над 15 хиляди човека всеки ден ръкопляска иронично, скандира, бие тъпани и размахва плакати, кара колела и надува клаксони, ръкомаха и пее и в цялата тази съвкупност от движения и звуци обявява тоталния фалит на псевдодържавността.
Километричните шествия с малки почивки са едновременно най-освежаващото и най-гражданското нещо, което можеш да направиш между 30-градусовата жега и периодичните опити на облаците да сипят дъжд върху тълпите, когато си недоволен българин.

Пред мен днес един репортер от „Канал 3” пита момчета, колкото мен – и сега, вие на тези протести, против правителството ли скандирате, то ли искате да падне? Следва един диалог, който несъмнено имаше стойност, но не там е идеята. Идеята е в самата дефиниция на „правителството”, което искаме да падне.
Това правителство не е само триглавата статуя на БСП, ДПС и АТАКА, а е сгрешената, фатално раздалечена манифестация на една концепция, заложена в политическия живот в рамките на едно нормално общество. Защото за пореден път ние нямаме „правителство” като дефиниция на политическото представителство, а имаме атрофирала съвкупност от наглост, безочие, егоизъм и самозабравяне. В този смисъл проблемът на българският гражданин не е наличието на правителството Орешарски и изборът на Делян Пеевски за шеф на ДАНС (с бонус включен ГДБОП), а нещо много по-фундаментално – фактът, че преходът на това общество бе с фалстарт, фалпродължение, и може би клони към своя не-фалфинал.

This-is-not-a-Protest-this-is-a-Process

Както каза един приятел днес: това е нашият Втори Преход. По улиците само на София има 15, може би 20, а защо не и повече (дори не можехме да ги проследим от гледката на Моста на влюбените) хиляди души. Паралелът с ранните 90 няма как да бъде избегнат, и наистина – макар и по-малобройни от тълпите преди двайсетина години, за тези три дни и въобще в цялата протестна инерция, която сме набрали, сякаш заявяваме стриктно желанието да приключим с лъжливия преход и да положим основите на нов, по-успешен такъв. В него старата партийна номенклатура трябва да бъде изчистена, втръсналите до побъркване безизразни, свински мутри, папагалските приказки за растеж, за съблюдаване на интересите на гражданите, за покровителство на малкия и средния бизнес, за инфраструктура, за какво ли не.
И както и преди – с разпада на СССР, не сме сами. Този път обаче няма един определен виновник, един блок, който да обединява недоволството в Испания, Франция, Турция, Бразилия, България, Италия и къде ли не. Дори няма единен политически уклон – дясно или ляво правителство, което да е обект на гражданския гняв. И левите, и десните кадри всъщност доказват, че са куха дефиниция на две течения, защото фактически не са нито червени, нито сини – а сиви. Сиви в неспособността си да тласкат народите, които са им делегирали тази власт, напред, да се грижат за тях, да съблюдават обществения интерес, да имат визия и да я прилагат на практика. Елитът и по света, и у нас, се е самозабравил до безумния момент на абсурдността – освен типично пренебрегваната нисша класа, той си позволява да задуши с калните си ръце и средната класа, която се оказва двигателят на промяната в тези години.

20130616_194720

Благодаря на Апостол Апостолов за снимката

Това не е протест, това е процес, гласи един лозунг. И си е точно така. Процесът се осмисля като две дефиниции – едната – процес на гражданско самосъзнание, което светва в зелено и казва – „Стига толкова, вече сме до ръба, и не сме съгласни това да продължава по този начин”. Другата е процес като наказателен процес, като подвеждане на виновните за статуквото под отговорност, като един, два, три, десет, двайсет шамара от страна на тълпата. Но – забележете, както при „Таксим” например, така и у нас, тези шамари са меки. Няма насилия, всичко е културно, дори и мулти в рамките на демонстрациите. Днес пред Министерски съвет момиче и момче свиреха на цигулки, докато група младежи биеха бойно тъпани. На „Таксим” всички видяхме дейности от свирене на пиано, през уъркшопове, танци или най-различни игри. Така, както турските граждани бяха подредили боклуците си, за да не замърсяват, така и вчера имаше купчини със събрани на едно място бутилки и други предмети и у нас.
Сиреч – наказанието от наша страна е културно и внимателно, за разлика от насилствения, безпощаден начин, по който бе поругана идеята ни за демокрация или справедливост. И може би така е редно? Започнали сме първият преход с болезненото желание за реваншизъм, за кръвожадно отмъщение, и този път обръщаме плоскостта. Както и на толкова други места.

Поколението ни няма да е това, което ще промени света коренно – такова никога не е имало. Но ще е една от тези генерации, които имат силата, капацитета, увереността, да нанесат няколко много тежки, много красноречиви шамара – за да наместят поне с някой и друг градус посоката, към която да поеме света.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s