Гълъбът на Рамин

Гълъбът падна на прашния под като снаряд и издаде измъчен звук, после замлъкна. Рамин и Джавад погледаха известно време птицата. Едното ѝ крило се влачеше насам-натам из прахта, другото не помръдваше.
– Този е твой. – каза Джавад, без да отмества поглед от животинката. – Няма да е много труден. Жив е, но с едно обездвижено крило няма как да шава кой знае колко.
– Вземи го ти. – отвърна Рамин и прокара пръсти през гъстата си черна коса. – Не съм гладен.
– Трябва да ядеш. Не се знае кога пак ще дойде храна.
Вземи го, Джавад.
Мъжът сключи гъстите си вежди в знак на неодобрение, но реши да не спори и провлачи тихо крака към средата на помещението. С гръб към Рамин, Джавад започна да обработва все още живата птица. Звуците не бяха кой знае колко приятни, но това бе третата птица, озовала се тук, и бяха свикнали. Плъховете и мишките бяха така или иначе по-гадни на вкус и по-трудни за обработка. Замаяните от падането пилета можеха само да подраскат малко със слабите си нокти и дотам.
– Ти наистина ли си сигурен? После не искам нито дума с оплакване, Рамин.
– Яж, яж.
Рамин вдигна поглед нагоре и се взря в небето, което намръщено го гледаше със сивия си лик от два етажа над тях. Покрив нямаше, двамата мъже се бяха приютили тук и стояха вече неизвестен период от време. Часовете и дните минаваха празни и глухи тук, докато навън улиците ехтяха и военните части извършваха нужните операции.
– Джавад, кога ще свърши всичко това?
– Когато всичките тези кафир* унищожат всичко, което видят. – мъжът задъвка месото, след което изплю една малка кост настрани. – Аллах, нека името му бди свято над света, дано в огън погълне всичките от тях.
– И това ли е всичко?
– Кое, Рамин?
– Това. Те, ние, омразата, унищожението. Това ли е уравнението на живота ни?
– „Ние”? – Джавад облиза пръстите си, след което гневно се изправи с лице към събеседника си. – Нима слагаш нас при виновниците? Няма „ние”, Рамин, има „те”, и „те”, всички тези куффар, те и никой друг не е виновен. Ние ли влизаме в страните им и ги опустошаваме така, както те направиха с Ирак и Афганистан? Ние ли сме в дома им така, както те в момента кръстосват улиците на Техеран и прочистват? Ние ли, питам те, Рамин, сме тези, които слагат под общ знаменател всеки народ на юг от Турция, и го наричат „терорист”?
– Джавад…
– Терористи! Араби! За тях ние, наследниците на Персия, сме араби, те не правят разлика между сунити и шиити дори, избиват ни както им дойде, в устата им сме паплач, колят мъжете ни, убиват децата ни, изнасилват жените ни. Карат мен и теб, – Джавад срита от гняв пилето и трупът се претърколи до един строшен шкаф в другия край на стаята – да стоим тук и да кълвем пилешки и плъши трупове!
– А нима ние не сме правили същото? Или техните деца и жени, мъже и старци също нямат значение за теб, Джавад?

Станалият мъж се надвеси над Рамин и в катранените очи, пламнали под сключените гъсти вежди, Рамин видя опасност. Устоя на погледа, макар и да усети захапката на страха вътре в себе си.
– Ти на чия страна си?
– На страната на човека.
– Няма такава страна, Рамин. Или сме ние, или са те.
– И иранецът, и американецът са хора. Културите ни са различни, да, но всяка жена скърби, всеки мъж обича, всяко дете играе в прахта, сякаш е в магично царство, а не по мръсната улица. Тук – той посочи сърцето си – тук сме една…
Шамарът отплесна главата му наляво и с такава сила, че челюстта му сякаш поиска да пробие кожата и да се запилее някъде.
– Ти полудя ли, Рамин? – Джавад поогледа ръката си, замислен дали да не го удари пак. – Камшици заслужаваш това, двайсет камшика на площада, който твоите „хора” разрушиха преди да се скрием тук.
– Точно защото и те мислят така, животите ни – и нашия, и техния, нямат никаква стойност вече. – Рамин посочи обезкостения, разпердушинен гълъб, сякаш безмълвно разбиращ го в смъртта си. – Ето толкова струват, колкото на тази простреляна птица. И нас ни убиват така, не като кучета, като птици. А ние тях, ние тях взривяваме така, както рибарят пуска динамит в езеро и избива пасажи.
– Хиляди години преди те дори да си помислят за държава, ние сме били люлката на света! – изкрещя Джавад и Рамин помисли, че отново ще го удари, но гневният мъж просто заснова из стаята. – Докато техните жени се пържат в мазнина и смучат пържени картофи, нашите жени с рисувани ръце ваят въздуха, танцуват и пият чай от най-древни времена! Докато техните деца не знаят що е то чест и уважение, моят син не смееше в очите да ме погледне! Ние не сме пилета, ние сме Хумая**. А те – Зеххек***, отровни до въздуха в дробовете си.
– Джав…
– Не ми говори! – Джавад го посочи с треперещ показалец. – Ако баща ти беше тук, щеше сам да бие камшиците, и да се откаже от теб като свой син, Рамин. Да защитаваш кафир! До края на деня не искам нито дума от теб. Чу ли?

Рамин кимна, отстъпил пред гнева на приятеля си. Сърцето му се разкъсваше, най-сетне опознало болката на това да знаеш, но да не можеш да решиш нищо със знанието си. Безмълвен, така, както Джавад му бе казал да остане, той взе едно малко чердже, по-прашно дори от пода. Завлече го до гардероба. Трупът на пилето беше точно срещу главата му като легна. В другия край на стаята Джавад дишаше тежко. Рамин се взря в трупа на гълъба – бе грозен, от гръдния кош бяха останали само няколко клечави кости, клюнът висеше пречупен и увиснал на късче плът, очите бяха непроницаеми, миришеше ужасно.
Хумая ли бяха те наистина, или като този гълъб? А другите – те Зoххaк ли бяха, или може би иранците бяха Зoххaк за тях, а те се мислеха за Хумая?
– Слушай, – подшушна той на гълъба толкова тихо, че Джавад да не го чуе. – Аз вярвам, че някой ден няма да има Хумая и Зoххaк, техните жени ще пият чай и ще танцуват, а нашите от време на време ще похапват пържени картофи. Всичко, което сме унищожили, ще го изградим отново. С ръка на мюсюлманин до ръка на християнин, американец до иранец, евреин до йорданец, сунит до шиит. Човек до човек. Аз вярвам, знаеш ли. Ти вярваш ли ми?

Остана взрян в гълъба, докато не му се стори, че клюнът, висящ на парчето плът, кима утвърдително. В действителност въпросното късче просто най-сетне се опъна до край и клюнът падна на пода с глух, едва дочут звук. Рамин обаче сметна това за съгласие, дошло от самия Аллах, и се усмихна. Затвори очи и след малко засънува един Техеран, в който никой не рушеше площади и улици, и един Ню Йорк, който никога не бе бомбардиран.
Два дни по-късно американските пехотинци ги разстреляха без дори да им дадат време да кажат каквото и да е. След седмица трима ал-кайдисти сложиха взривно устройство в автобус и убиха тридесет американци в Масачузетс.
Само скелетът на гълъба постоя повече време, докато прахта и времето не взеха своето и той също не изчезна от тихата стая.

* кафир – неверник
** Зоххак – символ на злото в иранската митология
*** Хумая – птица, символ на късмета и успеха в иранската митология

Raven_and_dove_by_Mon_artifice

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s