Таралежът Нинко и моят израело-палестински брак

Аз съм един нещастен мъж. Сега, мъжете са нещастни главно поради две причини – заради налична в живота им жена, или поради липсата на такава. Е, аз съм нещастен заради факта, че съм женен…за две жени. Едната е еврейка, другата – палестинка. Трудно ще ми е да опиша какво точно е положението в дома ни. Но си представете вместо поройния дъжд навън по главата ви упорито да падат костенурки. Ето такова е чувството.

Ако не ги обичах безумно много и двете, досега, естествено, да съм се махнал. Омразата на Ахува (еврейката) към Фатима (палестинката) мога да сравня с немска магистрала, умножена по три. По нея с 250 километра в час хвърчат частички злоба.
Няколко простички примера за това. Ахува веднъж сготви супа, която беше адски вкусна, докато Фатима не намери парче от резервния си хиджаб в нея, с което едва не се задави до смърт. Проста работа – еврейката, докато сме били на пазар, нарязала дрехата и се погрижила да сготви супата първо, след което да пъхне хиджаба в порцията на Фатима.
На Йом Кипур – най-святият ден за израелтяните, в който бях извън града, Фатима пък заключила Ахува в тоалетната. Не е нужно да обяснявам, че така еврейската ми жена не успяла да стигне до Софийската синагога в най-важния за религията си празник. Оплака ми се, че от скука е правила кипа след кипа – това са тези симпатични еврейски шапчици, от не друго, ами тоалетна хартия.

Обаче, заклевам се, най-страшно беше, когато ООН призна Палестина за държава и ѝ даде статут на наблюдател. Аз дори не знаех за това, докато не се върнах една вечер и не ме завари пълен хаос.
– ЦИОНИСТКА КУРВА! – крещеше Фатима.
– На майка ти в хиджаба! – искрено ругаеше Ахува, и се наложи да ги разтърва, впили хубавите си ръце една в друга.
– Тази мърла…! – започна еврейката.
– Мърла е еврейката, от която си се пръкнала, змийо! – изплю се палестинката. – Ти защо я подкрепяш, а?
– Мен ли? Не виждаш ли, че за теб се застъпва, чалма хилава!
– Защо за нея, а? – извъртя се бясна към мен Ахува.
– Защо нея, я кажи! – настоя и Фатима.
– Ей, ама аз да не съм ви Общо събрание, бе! – изкрещях аз, защото ми кипна, и се залостих в стаята.
Там в клетката си ме чакаше таралежа Нинко. Точно така – имахме таралеж, африкански таралеж по-точно, за домашен любимец, и с мълчаливостта си и простите си предпочитания към мляко и насекоми, той бе истински мой приятел и спасител. Докато онези двете се караха и сякаш щяха да се избият, аз извадих животинката от клетката и я сложих в скута си. Нинко душеше ръката ми и шаваше щастлив насам-натам. После го нахраних и той ме заобича още повече, изпърдя се, и наяден и облекчен полегна на корема ми. Аз внимателно се отпуснах назад и също легнах на мекия креват.

На сутринта взех твърдото решение да се махна оттук. Взех един малък куфар, нарамих Нинко таралежа, и предпазливо открехнах вратата на стаята. Ахува спеше на канапето, а Фатима се бе излегнала на една черга на пода. Зашумях въпреки опита си да съм тих, и Ахува се събуди. Като куче след нея – и Фатима.
– Какво правиш? – попита ме еврейката.
– Закъде си се запътил така? – не остана длъжна и палестинката.
– Писна ми, тръгвам си. Ще пътувам за Индия и ще стана будист там. – сопнато отвърнах. – И Нинко идва с мен, и той така. Първият таралеж-будист в света. И на него му писна от вас.
– Ти не си сериозен. – изправи се Фатима.
– Абсолютно сериозен съм. Не мога да ви издържам повече глупостите. Обичам ви, но нищо не може да е по-силно като чувство – дори безкрайната ми, търпелива обич, от вашата омраза една към друга.
Сериозният ми тон подейства безапелационно, след като осъзнаха, че не се бъзикам.
– Елохиме, Елохиме, моля ти се! – закърши ръце Ахува, като се притесних да не си шибне лактите в гардероба до нея.
– Аллах, смили се над смирението ми, помогни ми! – запищя Фатима и започна да се моли върху черджето в типичната мюсюлманска поза.

Воплите им бяха толкова шокиращи, че Нинко се опита да се навре в яката на пуловера ми, заринал носа си по кожата ми. Издърпах го обратно на рамото ми и той пръдна, след което се кротна. Пред мен клоунадата не спираше и точно тук осъзнах, че тези жени всъщност ме обичат повече, отколкото се мразят една друга. В известен смисъл, въпреки всичките си различия – в религията, в културата, в характера си, те бяха огледало една на друга. Фатима ме обичаше и Ахува ме обичаше – и двете – искрено, от извора на чувствата и вярата си. Имах чувството, че еврейката ще направи дърворезба от гардероба с ръцете си, а палестинката ще ни пробие тунел до съседите долу с удрянето на главата си в пода. И всичко това – от отчаяние и любов. Погледнах Нинко и той ми отвърна с черните си, непроницаеми очи. Май му се пърдеше още, но дори той оцени величието на този миг на божествено просветление. Пуснах куфарчето на земята и потърках брада. Все някак щяхме да се справим, някой ден.

1

Advertisements

One thought on “Таралежът Нинко и моят израело-палестински брак

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s