Люспи в корема, плът във водата

Не знаеш как са те родили, но си почти убедена, че няма как човек да има змия в корема си от своето рождение. Поначало хората нямат змии в стомасите си, вместо тях имат вътрешности – така функционира едно нормално човешко тяло.

Но ето, че един ден, който е бил преди вече седем години – когато си все още на 17, изведнъж откриваш, че имаш не друго, ами змия в корема си. В първия момент, когато усещаш как тя потраква с опашка около пъпа ти отвътре, си мислиш, че си бременна. Както всеки уважаващ глупостта си млад човек, и ти си правила секс без презерватив, случвало се е да ти закъснява, сега отново се случва – макар и само с три дни. Лягаш си същата вечер, и понеже си уморена, заспиваш от раз. На сутринта се събуждаш с вял спомен от странното преживяване вчера, и вторият звук след пищенето на алармата, който чуваш, е тихото тупкане на опашка в коремната ти кухина. Тогава осъзнаваш, че става дума за змия, която е решила да се настани в корема ти най-нахално, без дори да попита. Пришълец в организма ти, който, честно казано, намираш за крайно нежелан.

В началото удряш с юмруци в коремната област, опитвайки се да прогониш влечугото, но то изглежда не се впечатлява по никакъв начин от това. Започваш да му говориш, първо успокоително, после гневът ти се засилва, започваш да му крещиш, докато родителите ти не се качат в стаята ти на втория етаж. Опитваш се да им обясниш случилото се, но те се засмиват, приемайки го за поредната твоя измишльотина, казват ти да се облечеш и да ядете палачинки със сладко от къпини. В този момент разбираш, че никога няма да можеш да кажеш на родителите ти за твоята змия, за тази проклета змия, откраднала вътрешностите ти, съскаща само за твоя слух, тропаща с опашка само по твоя стомах. Нещо повече – никога няма да можеш да кажеш на никого, на абсолютно никого за това, което ти се е случило.

Още повече се обезсърчаваш, когато се натъпкваш с палачинките с плахата надежда да удавиш змията в сладко от къпини, да я задушиш с тестото, да разбере, че това е място за храна, а не за влечуги. За пореден път усилията ти претърпяват провал, напротив, даже змията изглежда доволна от храната – сигурно е отворила уста, и наместо вътрешностите ти, тя поглъща преминаващото през твоя организъм. Изяждаш точно три палачинки, извиняваш се на родителите си, и се качваш горе, където плачеш поне час.

Не си кой знае колко красиво момиче, плачът те прави още по-неугледна, но пък и не си грозна. Винаги си имала своите почитатели със своята начупена чернееща коса, големи очи с лешников цвят, чип нос, малко големи като за главата ти уши и пълни устни. Гърдите ти са окей, що-годе слаба си, макар че би ти се искало да имаш по-малко месо по бедрата си, свършваш успешно при секс. Момчетата твърде често се целят точно във външния облик, който ти притежаваш – грозните не ги устройват, красивите пък са причина за постоянни притеснения и ревност. От секса с теб никой не е останал недоволен, даже често искат още.

Погледнато отвсякъде, ти си момиче без някакви сериозни проблеми, освен типичната за възрастта емоционална нестабилност. Единственото нещо, което те тормози, е че сега вече имаш змия в корема си и това променя всичко.

***

Трябват ти точно три години, за да свикнеш напълно с нея. През това време се отчуждаваш от хората, все по-рядко и по-рядко правиш секс, докато накрая не спираш съвсем. Змията хапе бясно по време на половите актове, коремът те боли толкова раздиращо, че се просълзяваш и най-често трябва да прекъснеш секса. Опитваш се да я укротиш, да ѝ обясниш как стоят нещата, но влечугото остава глухо за молбите ти така, както е било глухо и като се е появило. Може би на змията ѝ е самотно, защото все пак коремната кухина на човек едва ли е най-удобното място за пребиваване. Няма къде да се разхожда, няма и други змии, с които да се види. Чудиш се дали да не ѝ доведеш другар, но, проклета да си, ако знаеш как точно се вкарва не първа, ами втора змия в стомаха на човек. Отделно змията ти е донесла толкова разочарование, че съвсем честно не заслужава другар.

Двете ставате огледало една на друга – ти от плът, тя от люспи, ти – видима, тя – невидима, присъстваща само с хапане, потракване с опашка, животинските жестове отвъд речта. Точно в навечерието на двадесетия си рожден ден с нея постигате примирие, защото си толкова самотна, колкото и тя.

Излъгваш вашите, че отиваш да празнуваш с приятели, а вместо това сядаш на една пейка в квартал „Изток”, пейка до любимата ти детска площадка от малка, и гледаш преминаващите хора. Тъмно е, есен е, 24 ноември, часовете се прехвърлят от осем през девет, в десет и единадесет. Оставаш до дванайсет часа, а датата се сменя на 25 ноември, или твоя рожден ден. Телефонът звъни – вашите са, но ти не им вдигаш. Все пак си предполагаемо в шумна компания, имаш извинение. Няма кой друг да ти звънне така или иначе, поради твоето отчуждаване от всички. Точно в този момент, на тази пейка, в 00:01, след три години ставаш едно със змията в себе си. Не знаеш дали това е подарък, жест на милост в името на твоя юбилей, или просто наистина сте стигнали ново ниво на отношенията си, но просто усещаш, че между змията и теб нещата вече не са същите.

Оставаш на пейката докато към един след полунощ не завалява дъжд, след което отиваш в някаква кръчма. Гладна си, начупената ти коса е смешно подгизнала и провиснала, чипият ти нос никога не е бил толкова хремав. В заведението има пияна компания на твоите години, без да знаеш защо ги уведомяваш, че имаш рожден ден, и така се присламчваш към тях. Сред твоите новооткрити събеседници има русо къдраво момче със среднодълга коса и настоятелни сини очи, Андрей, представя се, а три часа по-късно сте у тях и разчиташ картата на цялото му тяло. И двамата сте пияни, Андрей живее със сгодена двойка от същата компания, която не ви се меси. Басираш се, че докато вие правите секс в неговата стая, същото се случва и в другата. Не се притесняваш за змията заради подписаното между вас примирие, и се оказваш права – за пръв път от толкова време правиш безпроблемен секс, а Андрей ти заявява, че те обича след това. Две минути след обявяването на това той заспива, а ти гледаш в мрака и продължаваш среднощните часове на своето узряване будна.

На сутринта се омиташ рано-рано, без да даваш каквито и да е обяснения. Змията успокоително и нежно хапе по корема ти, напомняйки ти, че си гладна. Усещаш я пораснала, извивките по тялото ѝ са по-масивни, опашката ѝ има по-силен удар, зъбите ѝ са по-остри и натискат по-тежко, сякаш ще пробият плътта ти.

***

Четири години по-късно си тук, в сегашното, и стоиш на скала, надвесена над морето със своите скромни два метра. Плажът е в Торони, Гърция, малко плажче с някаква сграда в левия си край и с тези скали в десния си. Миниатюрни, но предлагащи завет от околните хора, сгушили те в себе си, предлагащи ти топлината на своето каменно тяло.

Наистина смяташ, че хората не се раждат със змии в корема си. Всякакви мисли, че си имала тази змия още по рождение, и тя просто се е появила със закъснение като си била на 17, се издухват настрана от вятъра, хапещ игриво лицето ти.

Стоиш някъде час по този начин, блажено облегнала леко почернелия си, закръглен задник на скалите, когато змията клъвва при пъпа ти. Докосването ѝ е различно, никога не си я усещала по такъв начин, не знаеш дали е смущаващо и носи хлад в дневната жега, или пък захапването е топло, успокояващо. Почукваш обратно с присвит показалец и среден пръст, присвила си ги като крак на граблива птица, и усещаш очертанията на главата ѝ за пръв път през всичките тези години. Умът ти се заплита, възлите на мислите изкарват искри от краищата си, все едно са кабели, дали накъсо в едно. Ставаш, ходилата ти се закрепят за грубите камъни, и потъркваш отново корема си, да не би да си се объркала. Не си – очертанията стават все по-ясни и по-ясни, все едно милиметър-два и змията ще прегърне вътрешния пласт на кожата ти, ще го пропука, и ще излезе от теб.

Дори и ти не знаеш защо, но внимателно слизаш – два метра, колкото са високи скалите, и потапяш краката си във водата. Тук е плитко заради камъните, не повече от трийсетина сантиметра, топла, лазурна вода, скрита и тя като теб от околния плаж. Змията започва да тика главата си все по-силно и по-силно, чудиш се дали същото изпитват жените, които раждат, макар и, естествено, не от стомаха си. Затваряш лешниковите си очи, през клепачите слънцето прозира, и се вглъбяваш. На лента се връща всичко, което си преживяла със змията, началото, палачинките, осъзнаването, че на 17 години животът ти ще трябва коренно да се промени, борбата с нея, после неочакваното ви сливане три години по-късно, всичките плачове и изблици, желанието да я откъснеш някак от себе си.

Усещаш леко скъсване, сякаш навит около пръста ти конец не е издържал на напрежението, и отваряш очи. Змията вече я няма. Несигурно почукваш с пръсти по корема си, но ето, няма никой там, няма влечуго, разстлало дългото си тяло вместо червата ти, няма зъби, които да те ухапят, или глава, която да се удари в плътта ти. Чувстваш особена празнота, толкова си свикнала с животното. Объркана сядаш, в очите ти незнайно защо напират сълзи, галиш корема си несъзнателно, сякаш искаш да върнеш отишлия си живот, който така или иначе не е трябвало да бъде там.

Когато поглеждаш напред, в искрящата вода, сякаш виждаш няколко метрово гъвкаво тяло, което я разсича. Присвиваш очи и осъзнаваш, че това не е мираж. Във водата плува водна змия, тя се отдалечава все повече и повече, с бавни, равномерни тласъци. Кафеникавото ѝ тяло ту се скрива, ту се показва, блещука на слънцето като козината на видра. В Гърция няма водни змии и плуващото животно е не друго, ами змията от корема ти, в това си сигурна. Болката от липсата ѝ се засилва, имаш чувството, че светът пада върху раменете ти, че скалите те удрят с грохот, задушават те, изтискват последния живец от тялото ти.

Без да се замисляш се хвърляш във водата и започваш да плуваш след частта от теб, която си е отишла. Краката ти и ръцете ти пъргаво се задвижват, очите ти неизменно остават вперени във виещото се тяло отпред. Струва ти се, че змията от време на време спира, сякаш за да те изчака, сякаш давайки ти знак да я последваш, че и на нея ѝ е тъжно от раздялата ви, че отново може да бъдете едно.

Хоризонтът е като от картина на сляп художник, защото единствено той би могъл да нарисува нещо толкова красиво със силата на своят недъг и мощта на въображението си. Присвиваш очи към края на света и началото на небето, и, най-убедена в целия си живот, че правиш каквото е нужно, каквото е правилно, продължаваш да плуваш, водена от змията.

Underwater Dreams by QueenOfCuriosity

Advertisements

2 thoughts on “Люспи в корема, плът във водата

  1. !
    даже !!!
    //заглавието е тъпо, обаче. можеш да поорежеш излишните обяснения/описания на няколко места, но това е само козметика;
    развиваш се, Епъл, харесва ми.

    • Заглавието си е много яко, виж скайп за потвърждение 😀

      За описанията, обясненията и прочие – да. Козметично има доста да се пипа, просто го натраках за 40-50 минути и го оставих да съхне.

      Другият път – не за змии, а за патладжани, кво да ти кажа.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s