Сок от спомени

Реалност, разделена на две,
и канонизиран,

виждам живот,

който изтлява пред собствените ми очи.

Parkway Drive

Беше четвъртък вечерта, когато вратите се отвориха. Бях се прибрал след среща с двама приятели и безцелно пушех цигара в хола, гледайки смълчаните сгради през прозореца. Малко неща са по-успокояващи от това да загасиш всички лампи в апартамента, да извадиш кутията син „Камел” и пушейки просто да наблюдаваш разстлалия се пред теб квартал.

Когато паркетът в средата на стаята отвори портите си, случващото се ме хвана малко неподготвен. В първия момент подскочих стреснато, но когато тялото на първия моноид се появи, загасих ядно цигарата, станах от стола и включих лампите. За това време бяха излезли общо шест от тях. Седнах обратно да ги гледам, докато всичките дванайсет същества не преминаха през портите. После паркета на пода ми се затвори – сякаш нищо никога не се е случвало.
– Точно сега ли? – попитах кисело, когато моноидите се строиха пред мен.
Един моноид с руса коса и черни като моите очи ме изгледа смело от височината на своите шейсет сантиметра и вирна нос. Другите се сгъчкаха около него, наблюдавайки ме с мъничките си очи.
– Така се случи. – обясни русолявият. – Ти готов ли си? Правилата помниш ли?
– Не съм готов, ама на, никой не ме пита. – изсумтях.

Що се касае до правилата, правилата винаги се помнят. Всеки път ме питаха дали не съм ги забравил, но истината е, че правилата бяха направени незабравими, част от всичко това. Те са много прости: не излизаш докато не си събрал половината от сока от спомени, не говориш с никого през цялото време на извличането му и не ядеш. Позволено е да пиеш – аз много често пиех алкохол, главно уиски, позволено е и да четеш книги. Дори когато ти отпуснат да излезеш навън остава важащо правилото, че не можеш да общуваш с човешко същество. В противен случай сокът става негоден, отровен, и моноидите няма как да пият от него.

Моноидите са видоизменен вариант на нашата личност. Понеже реалността е лесно огъващо се понятие, съществуват безбройни коридори на времето и пространството, които водят до паралелни светове на нашия. Докато аз и вие например сме ние в най-чистия смисъл на думата в този свят, то някъде, през някоя врата в някой коридор, има по един моноид, който да носи част от нас и да е нашата проекция в неговия (или нейния) си свят. Така се оказва, че ние водим десетки паралелни животи, които са свързани помежду си и имат общ корен, но различни разклонения във времето и пространството.

Може да имате десет, петнайсет, петдесет, или стотици моноиди, това така и не може да се разбере лесно. Те са от мъжки или от женски пол, приличат на вас или външно – нос, очи, тяло, коса или друг признак, или пък вътрешно – наследили ваши недостатъци или пък добри качества, мънички частички от начина, по който съзнанието ви работи. Понякога е много трудно да се познае ваш моноид. Ето, например, русият моноид, който се бе изправил пред мен и ме питаше за правилата, имаше едно-единствено общо нещо с мен – тъмните си, вглъбени очи. По никакъв друг начин не си приличахме. Но точно тези очи, със същата форма и дълбочина и цвят като моите, го правеха моя частична, неизменна реплика.

Огледах дванайсетте същества пред мен и присвих очи. Нещо не беше напълно наред и след малко регистрирах точно какво.
– Вие май сте същите като предишния път. Защо не са дошли нови?
– Имаме нужда от повече сок. – обади се момиче с кестеняви коси, жълтенеещи очи и същият нос като моя.
– Никога не се е случвало подобно нещо.
– И ние сме малко смутени. – делово подхвана русият моноид. – Все пак след пиенето на сок миналия път стигнахме нужният ръст и плътност на личността. Въпреки това ни пратиха пак, защото казаха, че трябва още.
– Само вие ли ще сте така, или занапред…?
– Не знаем. – прекъсна ме блондинът с начумерено лице. – Когато се върнем ще питаме и други моноиди какво са преживели с техните съсъди.

Моноидите се нуждаеха само от едно хранене – в случая, пиене от сока на спомените. Преди да отпият от него бяха по трийсетина сантиметра, и много слаби – сякаш новородени паленца на някоя кучка. Течността обаче ги подхранваше и тогава порастваха докъм шейсетина сантиметра – както бяха и в момента моите дванайсет моноида, личността им укрепваше, защото съсъда (какъвто бях аз) им даваше плътност и пълнокръвност с вливането на спомените си в техните тела и съзнания. Именно затова се учудих искрено, когато се оказа, че тези дванайсет същества ще отпият още веднъж от сока на спомените. Притесних се да не станат прекалено пълнокръвни и това да не наруши баланса на всичко. Но в природата съществуваше непоклатим естествен ред, затова реших, че нещата ще са окей и няма реално за какво толкова да се притеснявам.
– Носите ли паницата?
– Носим я.
Русолявият щракна с пръсти и едно момче със същата коса като моята бръкна в торбата си и извади паница с диаметър петнайсет сантиметра. Тя бе дървена и олющена от прекомерната ѝ употреба, спомените я бяха разяли на места, но все още нямаше нужда от смяна. Казват, че след дeсетото изливане на спомени паницата трябвало да се сменя, защото вече не ставала за нищо. Не знам дали е така, защото не съм стигнал чак дотам. Когато се вгледах обаче забелязах, че действително в сравнение с миналия път по съда имаше нови черни участъци, загрозяващи дървото. Все едно го бях прогорил със своите спомени.
– Да започваме тогава.

***

   Към неделя вече бях отслабнал с пет килограма, не бях спал от три дни и, то се знае, не бях говорил с нито един човек. Извличах спомени от себе си почти по десет часа на ден – през другото време четях или от време на време си говорих с моноидите. Принципно моноидите са малко особени събеседници, защото са от други времена и пространства и съществуват пречки, които няколкодневно общуване трудно преодолява.
Точно тази групичка обаче познавах от миналия път и както никога всъщност комуникирах пълноценно със сродните си, макар и различни, същества.
Във всички случаи обаче не трябваше да се разсейвам, затова разговорите ни бяха сведени до минимум. Ясно бе, че общуването с хора правеше сока отровен за моноидите, но ако моноидите ми говореха прекалено много по време на извличането му, рискуваха пак да повлияят на качеството му. В най-безпроблемния случай, който също бе проблемен сам по себе си, просто щяха да пият малки частички от себе си и нямаше да могат да се подхранят както трябва. Това е защото обкръжението на съсъда, когато извлича сока от спомените, оставя силен отпечатък върху крайния продукт.

Пиех директно от бутилката уиски от сутринта, за да загрея за извличането на спомени. Наред с това пиех много вода с идеята да наваксам липсата на каквато и да е храна и да потуша жаждата, породена от алкохола. Приготвянето на сока е изключително изморяваща работа и немалко пъти ми се бе случвало да колабирам. Сливането на дните пък бе обичайно и вече не му обръщах внимание – на него, както и на липсата на какъвто и да е сън. Този път дори нямах желание да си покажа носа навън за разлика от миналия период, когато все пак успях да се разходя из града за два-три часа. Естествено, без да общувам по какъвто и да е начин с който и да е от хората наоколо, както повеляват правилата.
– Ей, слез оттам. – викнах на един червенокос къдрав моноид, който никак не приличаше на мен. Въпреки това знаех, че вътре в момичешкото тяло има механизъм, който я кара да мисли по същия начин като мен, с всичките ми слаби и силни страни.
Моноидът тупна на възглавницата ми по задник, след като се спусна от шкафчето над леглото ми. Станах и затворих “Of Love and Other Demons” на Маркес, която тя бе отворила. Начумерена, тя тъпчеше с крака по възглавницата ми, развявайки медните си къдрици.
– Защо винаги трябва да бъдеш толкова инатлива? – попитах я. – Казах ти да се държиш прилично и да не правиш глупости.
– Ти наистина ли я питаш това, бе? – изсмя се дебел моноид на петдесетина години, който имаше абсолютно същия диоптър като моя, както и разполагаше с пломби на същите места по зъбите, където и аз. Когато се засмя, идентични на моите кучешки зъби лъснаха и също ми се ухилиха. – Нали отразява твоя инат, нормално да е такава.
Въздъхнах и след кратка почивка за измиване на очите с вода, за да се поразсъня, и две чаши минерална вода, се захванах отново. Наоколо русият моноид и тази с жълтенеещите очи търсеха място, на което да правят секс. Останалите ги освиркваха доволно и залагаха колко време ще продължи актът им.
– Отидете в хола, само не ми се пречкайте тук. – изсъсках недоволно на всички и те с кикот се запътиха натам. Само инатливото къдраво момиче остана при мен и ме потупваше успокоително по рамото от време на време, докато дълбаех в океана си от спомени.

***

   Или беше четвъртък, или петък, когато изтисках всички спомени от предишния период насам, и събрах сока в купичката. Моноидите притихнаха така, както бяха пощръклели в последните два дни. Непосредствено преди завършването на сока, те се изнервяха и ставаха по-активни – нещо, което им бе присъщо на подсъзнателно ниво и за което просто нямаше как да им се сърдя.

Събрахме се в хола, точно пред центъра му, където преди седмица портите се бяха отворили и те бяха пристигнали. Най-вероятно бе около полунощ, от блока срещу мен мъжделееше светлина като от фар, кучетата лаеха в общия глас на една глутница. Бях загасил лампата, но сокът в купичката светеше – сивкава, леко блестяща течност, побрана в дървен съд. Бяхме тринайсет – аз и дванайсетте моноиди, но само те можеха да отпият от сока. Ако аз направех това, щях да върна спомените обратно в себе си и после трябваше отново да ги извличам от съзнанието си.

Наредени в кръг около съда, те запяха песен. Накрая винаги се пееше, макар че никой не знаеше какво точно значи песента. Всеки от моноидите имаше своя собствена мелодия, която говореше нещо само за него си. Едва сливането на всички гласове – в това число и моя, в песента, я правеше да важи за всички ни. Бяхме като риби, които се обединяват в пасаж – само че пасажът ни бе разноцветен, съставен от акули и риби-клоуни, от риба тон и сьомга, от речно и океанско.
Първи отпи русият и примлясна, след което избърса леко устата си с ръкава на черното си сако. След него дойде дебелият моноид, после момичето с кестенявата коса и жълтеещите очи, после момченце на видима възраст дванайсет-тринайсет години. Един по един всички се изредиха, докато паницата не остана празна, без дори една капчица сив сок в нея.
– Ще пораснете прекалено много. – отбелязах аз. Бях запалил цигара и димът ѝ се виеше из стаята. Главата ме болеше, исках да заспя, желаех единствено да се върна към нормалния ритъм на живота.
– И ние от това се притесняваме. – призна си момичето със жълтеещите очи. – Но мисля, че Коридорите си знаят работата. Едва ли ще направят неволна грешка в системата.
– Сигурно е умишлено. – отбеляза и русият моноид, представях си черните му очи – моите очи, как пронизват още по-черния мрак. – И ти, и ние ще сме наред. Няма как да е другояче.
– А ти как си? – попита ме моноида с червените коси с тон на загриженост, какъвто проявявах аз към другите хора.
– Зле. Имам нужда от сън, имам нужда и от малко въздух. Чувствам се по-изтощен от миналия път, може би остарявам.
– Не. Просто се изцеждаш. – каза русият. – Но знаеш, че това е нормално, нали?

Когато съсъдите правят сока от спомени, всеки път стават по-слаби и по-немощни. Отдавайки жизнеността си за подхранване на моноидите, те самите се превръщат в призраци, в контури малко по малко. Мислех си, че разликата между предишния път и сега няма да е драстична, но ето, че се чувствах абсолютно скапан и знаех, че част от тази умора ще остане и занапред.

В момента, в който съсъда вече не може да извлича сок от спомени, такива са правилата – той става моноид. Момичето с жълтеещите очи бе право – Коридорите си знаят работата. Между времето и пространството и всичките разклонения на корена, от който сме родени ние и нашите моноиди съществува вечен баланс. От съсъд в моноид, от моноид в съсъд, това е кръговратът, който никога не се нарушава. Хората го наричат живот и смърт, цикълът на човешкото съществуване, но не мисля, че това е правилният поглед над нещата. В техните схващания смъртта затваря не просто една врата, а всички Коридори. Дори не искам да се наема с разнищването на това колко плоска теория е това. Коридорите винаги са там, независимо дали си съсъд или моноид, винаги съществуваш в някоя врата от техните безкрайни редици с порти. Винаги си жив, никога не си мъртъв.

Обратно в хола си, аз се усмихвам на русия на всички други.
– Знам.
И с блуждаещите им силуети пред очите си падам на земята, а лицето ми целува студените правоъгълници на паркета в момента, в който портите се затварят и те изчезват. Заспивам на мига – така, с дрехите си, а в сънищата ми отварям врата след врата в Коридорите, докато огромни пасажи риби плуват из водата, опасваща сградата с десетки хиляди врати.

Noisecraft

Advertisements

One thought on “Сок от спомени

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s