Мелодия за ненамерения човек

– Не съм сигурна, знаеш ли.
Пръстите ѝ полазват по пожълтелите клавиши на пианото, в началото не смеят да ги натиснат. Тя поглежда към мен, сълзите са се спуснали до горната ѝ устна и капките се надвесват като допълнителни зъби на ръба им. Кимам, и пръстите натискат, вкопчват се в клавишите, представям си как покритите с филц чукчета се задвижват и удрят по металните струни. Оттам се връщат в изходно положение, изпуснали гласа си най-сетне, и оставят струните насаме с вибрациите си, които дочуваме като звуци.

Чукче, след чукче, след чукче, тон след тон, диези, бемоли, бекари, изпъстрени между до и ла, между тонически и субдоминантни акорди. Това вече е нейният свят и аз с възхищение наблюдавам как Рая твори правилата му с нищо повече от своите ръце. Бог е потъмняло слънце в сравнение с тази богиня с руса коса, възголям нос и кристални очи, които капят диаманти по пожълтелите правоъгълници. Застивам и наблюдавам танца на ръцете ѝ, извиването на шията ѝ, развяването на косата ѝ, докато тактува с мелодията. Пет минути, десет минути, два часа по-късно тя слага капака и с приглушено захлупване слага същия този свят да спи. Вадичките са засъхнали по бузите ѝ, пресъхналите корита на реки с неизказана тъга и възхищение.
– Е?
– Беше прекрасно. – казвам аз и най-сетне запалвам цигара. – Беше прекрасна.
– Ти така само казваш.
– Не, не. – цигарата горчи в устата ми, горчиво е, когато ръцете ѝ са далеч от тези клавиши. – Наистина.
Рая ми се усмихва и захапва леко устната си, както прави много често. После ме целува по бузата и на свой ред запалва цигара. Двамата се отпускаме на леглото, върху кафявата кувертюра, която баба ми купи преди толкова много време за любимия си внук. Главите ни сплитат косите си – светло и тъмно, дълго и късо, като две части на вечно равновесие, породено от противоречията на човешкия живот. Тя пуши бързо, а аз бавно, тя пуши червено Боро, аз пуша син Дънхил. Но мелодията, мелодията отеква еднакво и в двама ни.
– А ти знаеш ли… – Рая се запъва. – Аз тази мелодия не я имам на лист.
– В смисъл?
– Никога не съм я виждала на лист, нито пък мога да я разпиша. Тя е само тук – Рая почуква внимателно главата ми, след което обгръща с пръсти ушите ми – и тук. Никъде другаде.
– Е, възможно е. Може да си я чула като малка и да ти е останала в главата.
– Не. – тя всмуква от цигара и се вглеждам в бледите ѝ устни без червило по тях. – Аз музикален слух нямам, не бих могла да я пресъздада. Спомен да съм я чувала някъде извън мен също нямам. Всичко идва от тук, – тя почуква този път по своята глава – казах ти. Всичко е вътре в мен. Вътре в нас.
– В нас ли?
– Всеки от нас има поне по една такава мелодия, която се крие вътре, като лисица в шубрак.
– Почти съм сигурен, че аз нямам никаква мелодия в себе си. – откровено си признавам и оставям фаса в полупълната пластмасова чаша на масата. – Никога не съм можел да правя музика така или иначе.

Пианото беше останало в апартамента на баба ми от времената, в които все пак се бях опитвал да правя нещо по този въпрос. Четири години свирене обаче не само не породиха каквато и да е мелодия от тези, за които говореше Рая, но и ми дадоха съвсем ясно да разбера, че с музиката не се разбираме и трябва пътищата ни да се разделят. Когато Рая откри за пианото, беше във възторг. Трябваше му малко акордиране, защото бе овехтяло от последния път, когато някой го бе докосвал. На нея също ѝ трябваше акордиране, макар и от друг вид – бе загубила увереността си, че може да прави музика. Два месеца по-късно и пианото, и Рая, бяха в пълния си блясък. След още три месеца, през които премина през сонатините на Клементи, Кулау, някои творби на Черни и Бах и множество етюди, тя намекна за мелодията. Така и не пожела да уточни точно за какво говори, само каза, че когато дойдело времето, щяла да ми я покаже.

Месеци наред бях в трескаво очакване кога ще стане това. Обичах Рая и тя мен също, бяхме заедно от три години, но упоритостта ѝ в тази ситуация ме дразнеше и напрягаше. Въпреки това бях осъзнал, че явно става дума за нещо много важно за нея, нещо, което никога досега не ми бе споменавала, и няма да е много редно да я смущавам. И ето ни тук, почти година след началното ѝ запознанство с инструмента, който уж бе забравила.
– Всеки от нас има поне по една мелодия в себе си. – натъртва отново Рая – Но не е задължително да я изразява с музика. Не мисля, че е и толкова често срещано така или иначе.
– Ами как?
– Всякак. – тя ме поглежда от упор с кристалните си сини очи. – Ето, например, сега като те гледам, мога да ти предам моята мелодия. Но само ако така ми е писано. Моят начин да я предам, обаче, е с пианото. Твоят явно не е.
– Чудя се къде ли е тогава моята мелодия и как мога да я изкарам извън себе си.
Изведнъж се чувствам незначителен и стар, сякаш неизречените звуци и тонове, които нямам, са изсмукали всяка сила от мен. Само ако ги имаше, казвам си, щях да съм силен човек, щях да не съм толкова стар. Виж я Рая, с русите ѝ коси и танцуващите по пианото ръце, самото изображение на това какво е да си млад. Само ако и аз имах моите клавиши, нацелвах моите тонове, преминавах през моите акорди, арпежи, диези, бемоли, бекари. Или нещо друго, изписаните страници с хиляди букви и стотици думи, изрисуваните платна с десетки цветове и послания. Празнотата ми, тази липса на мелодия, свива сърцето ми и аз ставам от леглото, готов да се разплача.

Рая усеща това и също се изправя, ръцете ѝ хладно посрещат пламналото ми от болка лице. Миришат на тонове, на старостта на пожълтелите клавиши, които също са по-млади и живи от мен, защото ѝ дават нейната мелодия.
– Всеки от нас има памет за нещо, което някъде, някога сме изживяли. Памет, която ни е завещана от древни времена. Но невинаги може да си спомним точния ключ за него. Трябва ни време, трябват ни и изживявания, които да ни отведат до тази памет.
Обгръщам ръцете ѝ с моите и тя се сгушва в мен. Лицето ми в русите ѝ коси е като лисица в шубрак, сякаш се крия там така, както неизказаната мелодия се крие някъде в мен.
– Аз вярвам в теб, просто бъди търпелив. – казва тя. А аз кимам и я целувам.
Три години по-късно започнах да пиша.

unchained_melody_by_artistaherby-d5dltfp

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s