Никелова мелодия за хероина, част 1/2

Срещнах се с него в мъглата на октомври. Като кажа „мъгла”, нямам предвид само мръснобялата, раздрана, тежка пелена, покрила града. По това време имах достатъчно от нея и в мен. Изгубил тотален ориентир за времето и за хода на живота си, аз бях същия леко сивеещ белезникав каймак отвътре. Не бях недоволен от това обаче. Автопилотът, който бях сложил на креслото в центъра на тялото си, си вършеше работата добре. Не се натоварвах, всеки ден бе един и същ, всички лица бяха еднакви – моето най-вече. Рутината командваше парада, а съзнанието ми си почиваше в тежка летаргия.

Той изплува от млякото около мен както си чаках на спирката на автобуса. Бе една от далечните спирки, бе късно, и поради това нямаше никой около мен. Това, което запомних като първоначално впечатление от него – освен, че ме изплаши с появата си, бе липсата му на каквото и да е лицево окосмение. Жълтеникавото му лице нямаше дори наченки на брада или бакенбарди, нямаше дори мъх по него. Дори веждите му бяха някак разредени, все едно беше играл шах с космите си по тях и бе елиминирал половината. Избелялата му червена шапка въпреки безцветността си светеше като фар в мъртвата белота наоколо.
– Брато, трябва да говоря с някого!
Нездравият му вид в комбинация с дрезгавия глас и факта, че бях сам, събудиха малко уплах в мен. Реших да игнорирам този странен мъж с надеждата, че меракът му ще отмине. Достатъчно лумпени кръстосваха града и огромна част от тях обитаваха или градския транспорт, или спирките.
– Ей! – атакува ме той с дъха си и сбърчих нос от неприятната миризма. – Нищо няма да ти направя.

Отстъпих две-три крачки назад, за да имам възможност да реагирам при нападение. Замислих се да си тръгна, но с лице към него, леко отстъпващ назад. Замислих се всъщност за много неща, затова не измислих какъвто и да е реален план.
– Остави ме на мира.
– Брат…скивай, моля ти се. Изглеждаш ми свестен, дай да си полафиме.
– Обзалагам се, че има сума ти други свестни хора по други спирки. Избери си някой от тях.
– Той сбърчи оределите си вежди и повдигна леко предната част на шапката си нагоре. Използвах момента, за да се отдалеча още една-две крачки от него и да се огледам. Все още нямаше никой наоколо. Рейсът също не се виждаше никакъв.
– Окей, явно ще трябва да ти обясня както трябва. Само…само имай малко търпение, окей? Ей сега ще…
– Слушай…
– Абе, стига бе! – той извика гневно и заех позиция, готов да ме атакува в недоволството си. Вместо това той хвърли шапката си на земята и прокара ръце през открилата се къса мръсноруса коса. – Какви сте вие, бе, хора? Какви сте вие? Искам да поговоря с някого, защото утре по обяд умирам, и всичките сте шибаняци, безбожни шибаняци направо. Какво, престъпление ли е да искам да говоря вече? Шапката ми ли е проблема? Ето, няма я! – той я стъпка с кафявата си обувка. – Аз ли съм проблема – жълтата ми грозна физиономия? Не мога да я махна, сори! Искам едно просто нещо и това е да говоря с някого. Не да слушам, искам МЕН да ме слушат, чаткаш ли?

Мъжът доби толкова гневно-тъжен вид, че нещо в мен се размекна и изпсува какъв глупак съм. Все още бях нащрек, но една друга част от мен осъзнаваше колко тъпо се държа. Хората дискриминираха много лесно от уплах или от апатия, от автопилоти като моя, особено в мъгливи, безлюдни нощи като тази. Мъглата оскотяваше и без това оскотялите ни мозъци. Засрамих се, но без да откъсвам поглед от него.
– Добре, слушам те.
– Верно? – той се усмихна. – Супер, супер си, човече! – той се приближи към мен и ме стегна в прегръдка преди да мога да реагирам. – Най-сетне! Всеки си е навил на пръста, че ще го прецакам нещо. Някои мислят, че ще им прося кинти, други – че ще ги тараша или ще ги пребия. И аз вече не знам как изглеждам в очите на другите.
– Да ти кажа, в тая мъгла и тъмница…
– Не е само през това време. – поклати глава той. – Принципно е така. Много е шибано. А аз не желая никому злото – достатъчно зло си навлякох на себе си. А и ако исках да прееба някого, защо ще се мотам? Просто ще си свърша работата и ще офейкам. Това е.
В този момент видях зеленикавите числа на автобуса ми. Той проследи погледа ми.
– Твоя ли е?
– Аха. Последният автобус за вечерта е.
Веждите му пак се сбърчиха, но с изразено тъжна нотка, цялото му лице застина в подобна маска за две-три секунди. Веднага след това обаче той смени физиономията си, доби ведро изражение.
– Е…еми, взимай го. Нямам късмет явно, това е. Все пак мерси, досега никой нямаше топките да вземе да ме изслуша. Един заплаши да викне куките даже. Предполагам и това може да мине за изслушване, нали така?
Автобусът изскърца пред нас и закова средната си врата точно пред обвитите ни в мъглявина фигури.
– Наистина нямам идея защо го правя… – посочих шапката на земята. – Взимай я и се качвай с мен, ще те изслушам вкъщи.
– Ти да не си педал, бе? – захили се той, но лицето му се осветли.
– И да бях, мислиш ли, че въобще щеше да ми фигурираш в списъка за ебане? А и какво значение има кой ще те изслуша, ако ти е толкова важно.
– Прав си.
– Прав съм я. – качихме се в рейса и в спареното, задушаващо помещение осъзнах колко силно вони този човек. – Обаче ако ще ми говориш ще се изкъпеш. И ще ти взема четка от супермаркета до нас. Трябва повече да те е страх от дъха ти, а не от смъртта, да знаеш.

***

 Докато той се къпеше, аз пуснах парното в хола, извадих саксофона си от калъфа и започнах да свиря тихо, за да не преча на съседите. Не бях ходил на уроци от поне четири години, но все още често просвирвах десетината песни, които все още можех да свиря гладко. Обожавах високите, протяжни тонове на този инструмент, едновременно сексапилни и самотни, предизвикващи възбуда и отразяващи нуждата ни от усамотение далеч от всичко земно. Бях изсвирил едно-две парчета, когато той излезе от банята. След още едно цъфна пред мен с дрехите, които му бях дал. Сякаш с приемането да обитава къщата ми, дори и само за вечер, бях отпуснал каиша съвсем и му имах ако не безрезервно, то поне относително доверие.

Оказа се, че е наркоман, и то заклет такъв. Последните две седмици обаче не пипал нищо, заради все още мистериозното му решение, че утре по обяд ще умре. Попитах го дали ще го убият, тоест дали някой дилър му има зъб, или е друга работата. Той каза, че в момента не може да ми каже, и ще ми обясни като се върнем у нас. Не знам защо, но никак не бях изненадан от разкритието му. Тази жълтеникавост, изпитото лице, кльощавата му, но жилава фигура, особеният блясък в очите бяха изпреварили езика му и ми бяха дали нужната информация. Изненадващото бе, че не ми пукаше и това не промени нищо.
– Еха, брато! Не знаех, че си музикант. Това какъв инструмент е?
– Алт-саксофон. И съм бая далеч от музикантството.
– Щом можеш да свириш, значи за мен си музикант. Тея пръсти – освен наркотици и от време на време путки, малко други неща са пипали. А аз уважавам музиката, да знаеш. Да ти призная обаче, нямам идея какво ще рече това алт-саксофон.
– Саксофонът има осем разновидности – сопранино, сопран, алт, тенор, баритон, бас, контрабас, и най-накрая – субконтрабас. Моят е алт-саксофон.
– Що си го избрал него?
– Знам ли. Алт-саксофонът и тенорът се използват най-често, сигурно затова. Бях малък като ми го купиха, хич не съм си играл да проучвам.

Тръгнах да прибирам обратно саксофона, но той възрази. Гледаше инструмента като нещо велико, сякаш никелираната позлатена повърхност бе нещо извечно, някакво откровение, граничещо с откровенията на библейските канони.
– Брато, изсвири ми нещо, моля те.
– Нали искаше да те слушам?
– Имаме време и за това, споко. Като ще умирам, нещо красиво да съм чул преди това поне.
– Добре. – претърсих мозъка си, за да подбера нещо от скромния си репертоар. – Знаеш ли Коул Портър?
– Знам 100 кила. – ухили се той.
– Американски композитор, един от любимите ми. – намръщено натъртих аз. Много ценях малкото автори на нещата, които можех да свиря. – Ще ти изсвиря “What is this thing called love?” от 1929 година. В оригинал е в До, но понеже съм алт-саксофон ще го свиря в Ла.
Започнах мелодията, която не беше много дълга така или иначе, и звуците се разнесоха из хола, нахлуха из фугите на паркета, пробиха камината и се изстреляха в кухината ѝ, загнездиха се в уплътненията на прозорците, затракаха игриво по приборите. Той поклащаше леко глава в ритъм с блеснали очи.
– Давай още! – изсвири той пронизително, все едно е на футболен мач. – Айде, брато!
Свирих още трийсетина минути, докато не си изчерпах репертоара. Сигурен съм, че той не би възразил да го повторя още веднъж или два пъти, но теглих чертата и седнахме да пием по едно в кухнята. Бърбънът се разля, освободен от бутилката Jim Beam, и първо се изля в чашите, а после – в гърлата ни.
– Набор ’85 съм, тоест – на двайсет и шест години. – каза той, примлясквайки. – На шестнайсет години баща ми умря от рак на белите дробове.

Следва продължение

Saxophone_by_Anubis84

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s