Пътуване към никъде / Flashing lights

Помете порцелановата купичка, захвърли я на земята с все покривката. Това не стигаше. В гнева си – по голи крака и голи ръце, по голо съзнание и гола тъга, посегна към чашата до мивката и я хвърли по мен. Русите ѝ коси засвистяха като сноп камшици. Съдът пък се счупи с грозен трясък, счупи се по жълтеникавата стена, сякаш препикана от болен човек с болна урина. Изпсувах и сграбчих ръцете ѝ, тези бледи, красиви ръце, с бенките по тях, с тънките, прекрасни китки. Тя ги изви и се отскубна, но гневът се оттече от тях, те омекнаха, дланите им загалиха брадясалото ми лице.

– Не си отивай, не си отивай… – впи устни в моите, захапа ги като последен пристан на вярата си. – Не си отивай, моля те, недей…

Броих вместо до пет, от пет. Пет, четири, три, две, едно…Нулата блесна в съзнанието ми и аз махнах устните, с груба сила я махнах от мен, втвърдявайки отново гневът ѝ. По пътя ми към вратата украинката се опита да раздере лицето ми, едновременно с това плачейки, кълнейки се, че съм мъжът на живота ѝ, че съм копеле, че съм шибаняк, че не може без мен, че може без мен, че не съм никакъв мъж, а путка, че не съм путка, а съм най-истинският мъж, който е срещала. Тръшнах вратата и ме посрещнаха зелените стени на входа, зелени, сякаш някой болен човек е повръщал болно зелено върху хоросана им. Чух тупването на тяло отзад, представих си порцелановите колене върху мраморните плочки, и сетне – червеникавите следи от целувката между двете. Когато скърбим, хората кървим. Кръвта ни е единственото нещо, което проливаме нежелателно, но го проливаме най-истински.

Прескачах по две, по три стъпала, четирите етажа надолу, лабиринтът на моето препускащо съзнание. Не чувствах каквото и да е гузно чувство, не чувствах нищо – единствено ускореното движение на тялото ми, яздещо по тези стари, мръсни стъпала.

Бях прекрасна, устремена към нищото сила. Когато се разделях с жени преди чувствах болка и винa, проливах кръв наум, самобичувах се с бичове като русите ѝ коси, но бичове от кожа, които срещат моята кожа с болезнен съсък и болезнено раняват. В очите им виждах себе си като отрова, която се е разпиляла по ирисите им и се стича към сърцето. Дори когато те ме зарязваха се чувствах виновен, напук на всяка логика.

Истината, обаче е, че нищо няма значение. Всички жени са заменими, всички мъже са заменими, всички хора са заменими, и кръговратът на вековете отдавна го е доказал. Трябваха ми десетки счупени съдове, десетки „не си отивай” – и от тяхна страна, и от моя, стотици милиграми отрова, хиляди усещания за вина и мизерия.

Преди търсех да се насоча нанякъде, да насоча чувствата си в дадена посока. След това прескачах стъпалата на различни входове, стичах се по ескалаторите, кръстосвах тротоари, все устремен към никъдето. Не за друго, а защото като отиваш нанякъде, имаш стотици хиляди избори накъде точно. Пространството „никъде” обаче винаги е едно и също, винаги е една куха тъмнина, една безчовечна вселена, дупка в съзнанието ти и дупка в материята, която е фиксирана. И нещо повече – чака те с цялата любов на света, именно защото е отрицателна величина.

Телефонът ми звънна, и дори не ми бе нужно да го погледна, за да знам кой е. Изключих го и с угасването на дисплея, угасваха и надеждите ѝ, украинските надежди на едно бледо славянско момиче с прекрасни коси като напращяло слънце и крака като пълна луна. Отново не ми стана гузно, вместо това се зачудих на бляскавите светлини на колите, все едно ги виждах за пръв път. Приближих се една, две, три стъпки, все по-близо до жълтата линия на булеварда, жълта като една стена, съществувала преди цяла вечност. Вдигнах палеца си нагоре – хей, хора, спрете ми, искам да се кача при вас, това казвах.

Един мъничък, леко овехтял светлосин „Опел” спря. Отворих вратата, дъхът ми се впи във вътрешността ѝ, замъгли се около жабката.
– За къде си? – попита ме леко дрезгав женски глас.
– За никъде.
– Влизай.

Жената бе на средна възраст, с десетина година по-голяма от мен, леко мургава, с черна коса, вързана на кок. Беше добър шофьор, леко рискова на моменти, задминаваща смело по-мотащите се коли, но без да прави глупости.

– Та, кажи сега, къде да те водя?
– Аз бях напълно сериозен.
– отворих жабката, за да видя какво има вътре. – Пътувам за никъде.
Тя ми метна дълъг поглед, защото се бяхме закотвили на светофара. Очите ѝ бяха тъмни, тъмни като презрели смокини, толкова по-тъмни от тези на украинката.
– Така като те слушам и на мен ми се пътува натам, знаеш ли.
– Женена ли си?
– Не.
– Деца?
– Бог ме опазил от такива неща.
– тя присви смокиновите си очи и даде газ, подминавайки набързо едно „Деу” такси. – Искам да живея, не да ми сучат живеца от циците.

Тук ме спечели и се засмях, в отговор на което и тя се засмя.
– Искаш ли да те водя наникъде? – попитах.
– Далеч ли е?
Пръстите ми се разтеглиха като паяк и полазиха по коляното ѝ, което доведе до нова усмивка от нейна страна.
– Не много. – отвърнах.

roy-lichtenstein-00097-sl.jpg.520.360.thumb

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s