Рибният пазар

Брат ми се самоуби на двайсет години.
В понеделник вечерта четиримата – аз, той, майка и татко, унищожавахме цяла тенджера ризото с гъби, царевица и пилешко. Във вторник следобед го сваляхме от стола и размотавахме въжето, което бе откраднал от класа си по спортно катерене в университета.

Прибирахме се с майка от пазар – нали ризотото бе свършило, а татко беше до осем вечерта в този ден. Когато го заварихме аз повърнах, а майка издаде животински звук, прегърна първо краката му, люшкащи се като ненатрапчива мелодия, след това паркета, загнезди се в малките му фуги. В малките процепи по парчетата дърво, струващи три хиляди лева, тя се замоли за себе си, за него, за нас, руга себе си, руга него, руга и нас. После оцъкли поглед, хлипайки, без да може да се помръдне. Седна на паркета и хипнотизирано се взираше в люшкащите се крака на детето си – разрошен, сополив и скръбен звяр с къдрава руса коса и още по-воднисти от плача сини очи. След като минаха спазмите ми, понечих да сваля брат си от въжения му кръст, но майка не ми даде.

– Изчакай. – каза.

А след това сама освободи нозете му. Остави на мен да размотая въжето, което по-късно университетските преподаватели щяха да откажат да вземат обратно. Хладното убийство на тази изтъркано червено-синя змия бе ужасило всички и накрая тя се озова на боклука. Оттам сигурно някой клошар я бе отмъкнал, за да връзва торбите по количката си, носейки смърт неотлъчно със себе си – без да го осъзнава.

Така и не разбрах дали реално бях обичал брат си приживе, или смъртта му ме бе накарала да го заобичам. Той бе особен чешит, с две години по-малък от мен, винаги в спор с нашите за бъдещето си, винаги устат и нахакан. Истината е, че нямаше никаква идея какво да прави с живота си, но не искаше и който и да е друг да го поучава за това. Блъскаше се като йо-йо нагоре-надолу, само че въжето на идеите, които да го движат нагоре, бе прекалено късо. За разлика от въжето, което го бе убило. Него той бе скъсил сам, за да му върши работа.

Един негов безсмислен въпрос ми бе направил впечатление две-три седмици преди да лети с крака на двайсетина сантиметра над стола.

– Представял ли си си кво щеше да бъде, ако беше риба? – стоях и си пишех курсовата, когато той се обади от леглото си. Зяпаше тавана, сякаш оттам можеше да падне ново въже за неговите йо-йо идеи.

– Ако бях нещо хищно и голямо, щеше да е яко. Иначе – не.

– Ама не риба във вода. Риба тука, на сушата.

– Е, тъп ли си. Рибите умират като са на сухо.

– Нали? Именно.

Така и не разбрах какво по дяволите му бе минало през ума, защото египетската външна политика ме прикоткваше с фараонските си ръце. По-късно бях зарил този разговор в гробницата на хилядите си спомени, докато не се случи трагедията. Тогава осъзнах, че той ми бе дал някакъв сигнал – съзнателно или не, но просто не го бях уловил. Не ми стана ясно защо точно риба, обаче.

Няколко седмици след смъртта му звънна физиотерапевт, анонимен човек, който отнякъде бе разбрал за случилото се. Смъртта привлича хората като мухи, кара ги да изглеждат смирени в съществуването си, затова и тонът му бе такъв, плах, деликатен.

– Ако само знаех, че новините така ще го разстроят… – представях си го как кърши ръце, облегнал мобилния си телефон на дясното си рамо.

– Кои новини?

– Но не ви ли е казал?

– Не знам какво имате предвид. – отговорих аз и усетих как нещо удря тежко с ръцете си, притиска ме между тях.

– Брат ви беше пред първа фаза на инвалидност…

Пропуснах лепкавия облак от думи, пречупени през мембраната на телефона. Някои от тях долових – като например, че това е от две-три години поне, и брат ми е бил наясно с това. Че този човек е бил консултиращият го специалист през цялото време, но брат ми не е притеснявал нашите, играл го е уверено и отцепено, дори е говорил с лекаря, че живее на квартира, самостоятелно. Че пациентът, сиреч брат ми, е приел наближаващото начало на края спокойно, с мъжки очи, без трепване, с косо, хладно и смело кимане.

Крил е това през цялото това време, вкарал го е вътре в себе си и не го е пускал навън. Защо? Да не ни притеснява? Да не изглежда слаб пред нас? Каква беше причината?

Когато затворих на физиотерапевта се сетих за разговора с рибите. Брат ми явно бе усещал, че нещата се влошават- припомних си, че бе спрял и спортното катерене от няколко седмици. Но откъде да се сетя, откъде да се сетим?

Ако Атлас държеше света на раменете си, то ние, негови по-скромни потомци, правехме същото, но с краката си. Без тях бяхме като рибите – без крака, но ние не разполагахме с перки, които да ни движат, във въздуха не можеше да се плува свободно. Можеше да се закотвиш в тежкия куб на седалката на инвалидната количка, и да се наслаждаваш на хорското снизхождение към теб – така бе мислил брат ми, така бе виждал бъдещето си. Като половинчато създание, като риба на сухо, обречена да притупа няколко пъти с опашка и с перки по сухата земя и да заплува в течението на смъртта.

Затова бе отишъл, бе откраднал въжето, и в знак на протест срещу света, срещу инвалидните столове и обикновените столове, срещу йо-йото на своето бъдеще и винаги късащите се– освен в най-важния момент, въжета, се бе обесил.

– Извинете, може ли?

Сепнах се, потънал в спомените си. Бях застанал на вратата на някакъв магазин и пречех на една жена да влезе вътре. Смутено се мръднах и ѝ направих място, после се загледах в табелата. С червени букви пишеше „Рибен магазин TUNA”. Влязох в магазинчето и типичната силна, специфична миризма ме удари в носа. В голям аквариум плуваха все още живи шарани, най-различни риби бяха забучени между парчета лед, които да ги държат охладени, в хладилници имаше пакетирани полуготови рибни филенца и оцветени в бяло-розово ролца от раци. Зад продавача пък беше оставен друг аквариум, този път с червенобузи костенурки, които бяха доста по-пъргави от шараните и се хапеха една друга. Докато жената, която бях пуснал да влезе, се мотаеше, аз застанах срещу брадатия, грозноват мъж със сплескан нос и белег на дясната буза.

– Какво ще бъде за вас? – попита ме той с дебел, плътен глас.
– Имате ли брат?
– Не ви разбрах? – въпросът ми го смути и той премига с очи, мислейки си, че му се е причуло.
– Питах ви имате ли брат?
Той помисли малко дали да ми отговори, може би все още отчасти изумен от безумния въпрос.
– Имах, но почина. Преди двадесет години.
Жената се бе наредила след мен и учудено ни наблюдаваше, сигурно радвайки се, че няма брат, който да е починал преди двадесет години.
– Ако не е прекалено лично, как умря той?
– Удави се. – продавачът извърна очи.
– Съжалявам.
– Иронично, че продавам животните, които живеят там, където умря брат ми, нали? – позволи си една наистина иронично-тъжна усмивка той. – И ги продавам мъртви.
– Животът е иронично нещо като цяло. – отбелязах аз. Жената след мен смутено помръдна, може би се зачуди дали да се махне от магазина, в който клиент и продавач си говорят такива неща. Не ѝ обърнах никакво внимание, взрян през мъжа срещу мен в сините стени, изобразяващи вълни тематично за магазина. – Един килограм бяла риба, моля.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s