Циганчето и боклука

Мургавото момче успя да извади торбата от кофата и я просна на асфалта с колкото сила му позволяваха слабите ръчички. Бе полуголо и босо, ребрата му се брояха сред размътената мараня, косата му бе черна, сплъстена, закриваше очите му. То триумфално заглади назад перчема си и за секунда-две се видя лицето му, изпито досущ като хълбок на кльощава антилопа. След това косата пак закри очите, но циганчето вече бе прекалено заето с изучаването на боклуците в торбата и я остави така. Първото нещо, което извади, бе плик с обелки от домати и краставици. То го разтвори и видя, че някой бе изрязал малко повече от домата, отколкото бе нужно. Малчуганът засмука жадно мъничкия остатък от зеленчука, а след това хвърли на горещия асфалт малкото останало червенеещо се парче. Краставиците не ставаха, затова тях ги хвърли обратно в кофата. След това последваха картонени ролки от тоалетна хартия, кофичка от кисело мляко, която, за жалост нямаше типичните лъжичка-две, които хората по невнимание оставяха, счупена етажерка (която то отдели) и дамски превръзки, които захвърли веднага. Всичко друго не ставаше за нищо, затова то остави торбата и заподскача, за да види какво друго има в кофата.

След краткотраен размисъл, разбра, че работата няма да стане така – прекалено бе високо и нищо не виждаше, и предприе нещо друго. С едната ръка се хвана за ръба на едната кофа, а с другата – за ръба на другата, балансирайки. Металът бе горещ и пареше, но то стисна зъби така, както бе привикнало и краката си да свикнат с пека. Постепенно започна да се набира, хилавите мишци се напънаха, мънички венички прорязаха плътта и изпъкнаха. Опитваше се да пази равновесие с краката и затова махаше, сякаш тича във въздуха. Огледа вътрешността на едната кофа, после на другата, и не видя нищо. Явно хората не ползваха много тези контейнери и след като боклуджийските коли бяха минали с жуженето си през нощта, боклук не се бе натрупал отново. То се оттласна и скочи обратно на грубите си, спечени стъпала, и малко размаха ръчичките си. Те трепереха от напрежението, затова скоро спря. Поседна на нащърбения бордюр, за да си почине, след което стана, взе счупената етажерка и я метна в купчинката на малката си количка сред всички други неща. Тръсна глава и сгъстената коса се люшна като лепкаво водорасло, и забута количката нанякъде.

****

Мъжът гледаше през стъклото на автобуса замислено. Под тъмносиньо, елегантно сако, се разкриваше бяла риза на карета, чиято яка бе дръпната нагоре. Черна брада, изтъкана от катранени косми, заедно със също толкова тъмни бакенбарди очертаваха едно малко плашещо, но добродушно лице. Отдалеч си личеше, че този човек е изморен, тъмнокафявите му очи му се затваряха, за да се отворят лениво след няколко секунди покой. Превозното средство помагаше за това, клатушкайки се лениво, приспивайки с ритъма си. Нямаше и много хора в него, така че сякаш бе напълно оправдано човек да се отпусне и да успокои измореното си съзнание. Тъкмо когато очите за пореден път се затвориха, се чу пищяща мелодия и мъжът с плавно движение извади от джоба си син телефон, приплъзна пръст по екрана и допря слушалката до ухото си.

– Здравей, майко.

Акцентът му бе малко странен, леко завален, някои съгласни бяха по-гърлени, отколкото трябваше. Говорът му обаче бе изключително плавен, плавен като движението, с което бе извадил телефона, успокояващ и дори леко хипнотизиращ. Ако човек се заслушаше по-добре, от другата страна говорът бе коренно различен – невротичен, пищящ, дразнещ ухото, прекалено висок, направо крещящ. Мъжът притвори очи и замасажира лявото си слепоочие, придържайки с дясната си ръка телефона.

– Знам, майко. Виж…за пръв път от 7 години идвам тук, знам, че искаш да ме видиш хубаво – не като при посрещането на летището. Ще дойда скоро, просто дълго бях в задръстване, забравил съм – а и нещата са се променили малко тук. До половин час пристигам, успокой се.

Невротичният глас изговори още няколко думи сякаш стреляше по мишена, след което излая нещо за последно и затвори телефона. Мъжът въздъхна, макар и усмихнат – вълнението на майките при връщането на синовете им бе еднакво бурно и силно на всяка възраст. Този инстинкт се бе наслагвал толкова дълго, че бе станал неразделен и пет, десет или двадесет години не бяха нищо в сравнение с неговото хилядолетно завещание. Вече поразбуден, мъжът се загледа през омазаното, мръсно стъкло, на което лазеше една ленива муха. Понеже автобусът се движеше бавно имаше възможността да види всичко спокойно, без очите му да прескачат трескаво от гледка на гледка. Точно когато понечи да извърне погледа си, някаква позната гледка го смути, или може би смая толкова много, че той веднага стана и застана до вратата. На следващата спирка слезе, забравил за обещанието си да пристигне колкото се може по-бързо.

Пътят обратно бе не повече от сто, сто и петдесет метра, но това малко разстояние му се стори като нещо вечно. Мъжът потърка брадата си, без да откъсва поглед от двете кофи, изпиващ ги – каквото и да бе интересното в два олющени и окаяни контейнери за боклук.  Ако човек се вгледаше малко по-близо, щеше да види, че под сакото и бежавите панталони, сякаш крайниците му потреперват леко. Мъжът стоя така още известно време, сякаш бе на поклонение пред вонящите кофи, след което се огледа настрани. Не се виждаха никакви пешеходци, може би защото наоколо вече нямаше блокове, а само останали руини, които никой не бе почистил. Нямаше и да го направи, докато теренът нямаше да бъде нужен за някакъв нов проект. Наоколо фучаха само автомобилите, бързащи за някъде, някоя и друга маршрутка, а точно като обърна поглед се зададе и мръсното, старо лице на оранжев автобус. Но тези кофи…тези кофи бяха останали същите – макар и малко по-окаяни, отколкото той си ги спомняше преди повече от петнадесет години. Малките неща в големия град винаги оставаха непроменени. Бе същото като да сложиш нова рамка на някоя картина – картината си оставаше същата, независимо дали слагаш злато или ръждясало желязо около нея.

Мъжът съблече сакото си след още един оглед и разкопча ръкавите на ризата си. Бавно, в началото несигурно, после – с убедено изражение на лицето, той сграбчи първо единият ръб на едната кофа с лявата си ръка, после другия ръб на другия контейнер с дясната. Под ризата мускулите се издуха, когато мъжът се набра и погледна първо в единия, после в другия контейнер. Не очакваше да види какъвто и да е боклук поради безлюдността, но бе опроверган. На дъното стояха пликчета с боклуци, типични за строежите, както и някой и друг раздробен строителен материал – явно все пак някой се бе опитал да поразчисти. Над тях в левия контейнер бяха захвърлени два буркана. Той бръкна и ги извади – беше някакъв зарзават, целият мухлясал, подпъхнал капачката и издул я. Мъжът ги поразгледа замислено, след което ги остави до кофата, вместо да ги връща обратно, спускайки се плавно, отпускайки мускулите си. Този път, толкова време по-късно, ръцете не го заболяха от напрежението, и това го усмихна. Не бе и бос, вместо това имаше нормални, даже хубави кожени обувки. Косата му бе добре подстригана и поддържана и не закриваше очите му. Лицето му не бе като хълбок на кльощава антилопа, а в брадатостта си бе приемливо охранено. Всичко бе достатъчно различно, за да няма нищо общо между малкото момче и вече порасналия мъж. Освен тези миг-два, в които момчето бе разкрило тъмнокафявите си очи, отмятайки кичур назад, и, естествено, факта, че мъжът бе възмургав.

Мъжът изтупа ризата си и закопча ръкавите, след което помириса пръстите си. Сбърчи нос, но едновременно с това се и усмихна. Закъсняваше, но това се бе изплъзнали назад, в мъглата на нещата, стоящи далеч от тук и от безмълвните тела на кофите пред него. Той вдигна оставеното на земята сако и нежно го окачи на една от кофите – сякаш тя бе полирана закачалка от най-финото дърво. Домъкна бурканите и ги остави точно под сакото, отново с внимателни движения, сякаш докосва нещо свещено. След това закрачи напред, без да се обръща назад, сякаш бе оставил своя дар пред нечий мистичен олтар. Триста метра по-нагоре си хвана такси, за да не закъснее прекалено много, без да спира да души ръцете си със смесица от възторг и отвращение.

– Хората се менят, а боклуците – не. – заключи той пред шофьора,

Той го погледна странно и отново премести взора си към пътя. Явно не намираше темата за плодотворна за разговор.

Advertisements

3 thoughts on “Циганчето и боклука

    • Радвам се. 🙂
      Един от страховете ми открай време е да не стана боклук – в какъвто и смисъл да разглеждаме понятието.

      Поздрави!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s