Земетресенията и ние

Днешната нощ бе една странна нощ както за мен, така и за всички хора в България, и може би най-вече в София и Перник. Макар че по каквото чувам, и в други градове като Пловдив разлюляването от разразилото се земетресение е било доста осезаемо – нека не се чувстват дискриминирани.

Както и да е. Няколко неща. Първо, това беше пълен шаш за всички нас, защото последното по-осезаемо земетресение, което си спомням, бе когато бях в 6 (или 7?) клас и хич не можеше  да стъпи и на малкия пръст на това. Отделно е съвсем друго да си сам у вас, в просъница, и изведнъж целият блок да се разлюлее, столовете оттатък да паднат, а стаята ти да започне да играе. Отнема между 0.8 и 1 секунди да се метнеш под прага в надеждата да не се случи нищо, и да гледаш как шкафовете се тресат. След като това отмине, сърцето ти напира да изблъска кожата ти по-напред и по-напред и да изскочи от нея, краката ти малко треперят, дъхът ти е учестен, даваш си сметка как нещата в момента са на въжето. Когато след малко следва още един трус, който, макар и по-слаб, пак разлюлява интериора, все пак решаваш и тракаш по социалните мрежи за по-малко от минута в опит да оставиш жалко завещание, ако наистина нещо се случи. То е пет думи във Фейсбук, няколко думи в скайп на близки хора, и опит за звънене на няколко други хора, които, парадоксално, най-вероятно са също в твоята позиция.

Хората се ебават с писането във Фейсбук, форумите и всички облаги на интернет, но то всъщност е оправдана реакция (макар че не трябва да е за сметка на безопасността ти, т.е. като се тресе апартамента едва ли ще кесиш на компа, вместо да се барикадираш някъде). Реакцията на това да искаш да бъдеш НЯКЪДЕ, където има и други хора, да бъдеш в колектив (дори и виртуален) в момент, в който нещата ти се струва как се изплъзват настрана, или в който си сам в жилището си. Затова и, между другото, доста съседи откриват интересни теми за разговор и странно приятни предвид ситуацията преживявания, изтеглили се извън сградата поради опасения от още трусове.

Много драматично. Но си залагам задника, че много от вас са почувствали нещо в този дух, когато повечето български градове бяха ударени от тези почти 6 по скалата на Рихтер трусове. И, съдейки по реакциите  и потока в интернет, много от вас съвсем действително също реагираха така. Аз излязох и по боксерки, кецове и раздърпана тениска навън, де, но в крайна сметка реших, че опасността е отминала и вместо това завъртях телефони на близки хора или писах из мрежите на други, за да имам двойно покритие. Други са скитали по пижами, трети изцяло са напуснали сградите, четвърти са си пуснали музика, пети сигурно са яли, шести са играли DotA да речем. Тъй или инак, после ни люшна още няколко пъти. Общо над 20, ако се позовавам на медийна информация, някои от които бяха последващи трусове от 4,3 – 4,5 по Рихтер.

Както и да е. После пък тръгнаха ебавките и шегите, ширещи се от пернишкия фолклор, през Фидосова, Борисов, виртуални игри (във връзка с излязлата наскоро Diablo 3 култова игра, мой приятел ми прати смс “Diablo Walks The Earth”), или просто хитри закачки, които да разсеят паниката. Което, бтв, е страхотен психологически прийом, защото действително потушава ширналия се хаос и пълна параноя, която е нормално да последва след такива шокови преживявания.

Звучи парадоксално, но такива ситуации най-сетне осъществяват едно, макар и моментно, сплотяване на народа. На българина с българите, на човека с другите хора, който в уплахата си поне за мъничко, ама наистина мъничко, забравя другите неща, освен точно тази съпричастност. Тя всъщност е двупосочна – да бъдеш съпричастен (“дано няма пострадали, дано”), и да очакваш и с теб да бъдат съпричастни (“добре ли си, нали си добре?”). И, макар и в средата на една кризисна ситуация, това е симпатично и трогващо. Макар че, както отбеляза един мой колега от Софийски (Недев, ти, да), в Япония това едва ли би им направило впечатление, след като те са свикнали на 8-ци и нагоре. Но тук е друго.

Хубавото е, че май щетите са минимални, и поне за момента, загинали и ранени няма. Има само хора с високо кръвно, приети в Пирогов. Дано и така се запази, наистина стискам палци. А интернет гръмна – къде защото Селена Гомез е тук, и нейните луди фенки (и фенове, май има такива) започнаха #PrayForSelena, която срещна критикарския отпор на #PrayForSofia и #PrayForBulgaria, защото не е една Гомез и не тя е гражданите, които преживяха шок – а е само единица от над 7 милиона души. Макар и звезда. Имаме си и страничка в Wikipedia буквално час след събитията. Което доказа каква сила може да бъде интернет и как донякъде е оправдано човек дори и в такива моменти да се обръща към него.

Отново – както и да е. Идва нов ден, в който много от нас сигурно не са спали. Небето над Овча Купел (която май най-силно го е усетила, наред с Бъкстон и Люлин (?)), е сиво, намръщено, все едно ние сме му виновни. Взимам една питка със сирене и шунка и кротко я ръфам. Има нещо много странно в атмосферата на тази сутрин, което едва ли скоро ще изпитам.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s