Кантарът

Мъжът погледна сивеещото небе, разстлало се с нямо предупреждение над града. Идеше дъжд, при това много силен, помисли си той, след което с тиха въздишка отново впи очите си в лабиринта на печатните букви на книгата, която четеше. Ако човек се вгледаше малко по-внимателно, отвъд избелялата корица и някои изтъркани букви, щеше да разчете заглавието ѝ: „Нюйоркска трилогия”*.

Самият той нямаше излишни пари за книги, но един негов клиент му я бе подарил. Просто така – един ненатрапчив, импулсивен жест, воден може би от Провидението, или от нещо, пробудило се най-сетне из междуребрената дрямка на човечността.

Във всички случаи, разсъдливо си припомни мъжът, още тогава му се бе сторило странно да измериш килограмите си на електронен кантар, след което да подариш книга на изкарващия си прехраната така. Когато бе приел дара, той се бе изпълнил с радост, че най-сетне ще си раздвижи скучното ежедневие. Книгата бе прочел точно за два дни – тъй и тъй висеше по улиците по цял ден, в очакване на подхвърлените монети на смилилите се над клечащия старец минувачи, решили козметично да прегледат теглото си. Творбата бе мрачна, потискаща, самотна, с книжен дъх на страдание, и той я вкара под плътта си. Истината бе, че му отиваше, отиваше му толкова много, че той съзнателно или не идентифицираше живота си с нея – живота от последните четиридесет години.

Мъжът размърда крака, погледна пак небето, след което се върна между редовете. Препрочиташе пожълтелите страници за двадесет и пети път – не повече, не по-малко. Точно двадесет и четири завършени цикъла на преминаване през словата, с двадесет и пети, който ритуално се извършваше сега.

Той прогони тази част от мислите си и двупластово раздели мисълта си – едната част следеше буквите в книгата, които бе научил почти наизуст, другата ретроспективно се връщаше назад. Сега бе на 65 години, макар че възрастта щедро се бе разстлала по лицето му и изглеждаше доста по-стар. Преди 40 години, спомни си той, точно преди 40 години, бе флиртувал с младото число 25. Мъжът се отпусна на дървения стол, потупа с крак по електронния кантар пред него, след което задълба още повече.

Когато бе млад, можеше да се каже, че с раззината, гладна уста той поглъщаше щедростите на живота, обещавани всекиму, получавани от малцина. До зелената възраст от двадесет и пет години той бе извоювал своя собствена ниша в обществото – и в личен, и в професионален план. Изкуството вихреше своята сърцевина през пръстите му, хапливо кълвеше мислите му в приливи на вдъхновение, танцуваше пред очите му дивашки и съблазняващо. Обществото в захлас слушаше думите му, за тях те символизираха мистика, някакво неуловимо, ефирно провиденчество, и това го възхищаваше. Позицията му бе непоклатима, като монолитна канара сред прахта, а увереността му, както и, естествено, харизматичният външен вид, го бяха утвърдили като желана мишена за нежния пол. Режисьорка увиваше вълните на страстен сценарий за филм около личността му, художничка пък не по-малко чувствено и отдадено прогаряше бели листове с въглена на неговия образ. Без каквото и да е оспорване, това бе туптящият, пулсиращ с дъха на реалността пример за житейски успех и щастие.

Някъде тогава се случи нещо, което и досега се криеше из гънките на съзнанието му и подигравателно крещеше оттам. Бе се отказал да го дефинира и му бе лепнал уклончивото „чернотата без име”. Нямаше никакви налични спомени от този период, сякаш електричество бе прорязало и изтрило преживяванията му от тази част от неговия живот. Когато белотата на спомените се завърна, той бе сам, на една пейка в парка, в окъсани дрипи, брадясал, чорлав. Имаше нещо пилигримско в церемонията на пробуждането му, сякаш дървената пейка бе олтар на нещо неуловимо и съзидателно. Естествено, последваха опити от негова страна да се върне поне частично на върховете, където бе кръжал като свободна птица преди, но те бяха откровено неуспешни. Някои от преди близките му хора откровено не го познаха и не му повярваха, други му повярваха, но не искаха да се ангажират с вдигането му на крака. Художничките имаха други рисунки, багрещи платна с пастелни цветове, писателките пък бълнуваха други прототипи на страстта си.

В крайна сметка, той възприе метода на осмисляне на обществото като една двестамилилитрова консерва. Съдържанието на тази консерва (а също и на обществото), се изчерпваше бързо, защото това общество бе почти кухо отвътре, а когато човек изчегърташе и последните парченца, единственото, което оставаше, бе кухия тенекиен звън на празнината на консервата.

Облаците се посгъстиха и той се зачуди дали да не се махне, но все пак реши да остане. Упорит човек бе, и това му бе присъщо още от ранните му детски години. Периферното му зрение долови приближаваща се млада двойка, която бе решила да скита, въпреки изгледите за дъжд. Мъжът бе пълничък и нисичък, общо-взето неугледен, докато момичето бе негова пълна противоположност – красива млада дама, добре оформено и стегнато тяло в прехода между момиче и жена, изящни дрехи и неизменните високи токчета. Разликата между тях бе направо натрапчиво осезаема. Момичето видя електронния кантар, хвърли бърз поглед на невзрачния мъж с книга в ръка, и заяви с нацупени устни, че иска да се премери, за да види дали диетата ѝ е била ефективна. След това тя пусна монета в консервната кутия (колко иронично…), съобразявайки се с обявената цена.

Мъжът първоначално впери очи в кантара, защото очакваше какво ще види, но въпреки всичко очите му сякаш бяха притеглени към сцената и се отклониха от страниците на книгата. Това се случи точно в момента, в който момичето възмутено изкрещя, че е качила четири килограма и първо се обърна към приятеля си, после към него, виновният за това.

– Сигурен ли сте, че кантарът ви е верен?

– Да.

Момичето изхлипа нещастно и се притисна в мъжа, който я прегърна успокоително и навъсено погледна кантарджията, сякаш той бе виновен за смутената хармония на неговата избраница.

– Просто имаш тежки кости, мила. – успокои я той и двамата отминаха, все още прегърнати.

Естествено, не бе до тежките кости. Взрял се дори само за няколко мига в нея, мъжът виждаше черната кал, наслоена между ребрата ѝ, разпростряла се навсякъде по тялото ѝ, утежняваща теглото ѝ без да бъде видима. Бе тежка не заради костите си, а поради греховете си, поради нещата, които бяха очернили сърцевината, която човешкото същество изначално представляваше. В такъв смисъл, кантарът му действително бе неверен, защото не се подчиняваше на физиологията на хората, а на съвкупната маса, която формулира човешкото тегло. А тя бе далеч, далеч отвъд само физическото. Така например момичето бе действително слабо и щеше да бъде толкова на всеки друг кантар, но на този натежаваха качества и явления от нейния живот, които не можеше да бъдат уловени от другите – фактът, че изневеряваше на приятеля си, натрупаната жестокост спрямо други човешки същества, всичко това натежаваше неимоверно.

Първите капки дъжд започнаха да падат, но той не им обърна внимание, продължавайки едновременно да си спомня след краткото прекъсване, и да чете.

Когато видя за пръв път това – че кантарът му отмерва същинското тегло на хората, той помисли, че чисто и просто е полудял. След известно главоблъскане осмисли, че всичко бе започнало след като прочете книгата за пръв път, сякаш тя бе отключила нещо и бе отприщила този процес. И понеже виждането на всички недостатъци на хората го утежняваше неимоверно много, той всячески се опита да обърне процеса. Затова започна да чете книгата втори път, с надеждата това да обърне течението, да го върне в началната позиция на просто един старец с нещастно минало, стоящ на улицата със своя електронен кантар.

В процеса на четене и наблюдаване осъзна, че черната кал, пъплеща по хората, които виждаше (но не всички, някои почти нямаха от нея или дори бяха очистени от наличието ѝ), бе сходна на периода на „чернотата без име”. Затова продължи четенето, надявайки се да се очисти, да измине някакъв също толкова пилигримски път, колкото събуждането на пейката, за да сглоби частиците. Двадесет и пет години за двадесет и пет прочита, бе решил той, обхванат от някакво странно упование.

Оставаше му една страница от книгата, когато изведнъж започна да се излива градушка, неочаквана, гневна, на големи парчета. Те заваляха по главата му, заудряха раменете му, наслоиха се по асфалта, покатериха се и върху кантара му, но въпреки тежестта си, странно – без да поместват стрелката му. Това е моментът, каза си той, защото усещането отвътре се засили, задра между вътрешностите му, и сред валящата градушка той започна прочита на последната страница. Буквите се смиваха между валящите късове, но той предпази книгата с едната си ръка, проврял поглед някакси, проврял сивеещите си очи през целия хаос, който цареше наоколо.

Когато прочете и последната буква, мъжът изпусна книгата и обърна глава нагоре със затворени очи, сякаш лицето му се молеше на сипещата се градушка. Докато спомените се връщаха с бяса на блудни синове, прекрачили отново прага на дома си, той заплака, а сълзите му се смиха с падащите топчета с големина на орех. Единствената мелодия, нарушаваща ритъма на хлиповете му, беше силното барабанене на градушката по електронния кантар.

*Роман на Пол Остър

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s