Огънят в слепоочията ѝ

Тя ме гледа, докато аз я гледам. Играем тиха игра на криеница между ирисите и зениците си, а който спечели, остава без очи за другия.

Когато аз присвия своите, тя потръпва сладостно и от устата ѝ се отронва въздишка, цвят, откъснат между обагрените в алено червило устни, сякаш е дъвкала гола плът допреди малко, сякаш съзнанието на света е било разкъсано дивашки от хищния ѝ екстаз. Не се предавам – отварям ги отново изцяло, защото не искам да изгубя битката, не искам да остана сляп за нея, за лекия тъмен загар на кожата ѝ, за черните ѝ къдрици – досущ като морските вълни в спокоен летен ден, за леко заострените ѝ гърди, които съм приклещвал в не по-малко хищна от устата ѝ хватка, за ракурса на бедрата ѝ, когато ги гледам от определен ъгъл, и не на последно място – за същите хищни устни, прикриващи още по-хищни зъби, които са разкъсвали плътта ми така, както аз сам съм разкъсвал отломките на душата си след някое и друго пиянство.

Виждам как тя също тръгва да притваря очи, клепачите натежават, скриват бялата пелена и се насочват опасно, жестоко, ужасяващо бързо надолу, надолу, за да се склопят. Изревавам като ранен звяр вътре – там, в ума си, изревавам да не го прави, и сякаш ме е чула, тя отваря широко зелените си очи, в които се крие тайната на изумруда, отваря ги и с лека насмешка – как може да съм се притеснил за това, ги впива в мен, впива ги и безпощадно се гмурка отвъд катрана на зеницата ми.

Истината е, че ме е страх. Страх ме е и тя да не остане сляпа за мен, защото това е най-тежкото наказание, което Вселената може да ми отреди, то би ме помело, би ме накарало да поискам да се изтръгна сам от себе си и да се запокитя в небитието. Но не мога да си позволя да се оголя дотам, че да ѝ покажа страха си, защото тогава тя нарочно би премигнала, нарочно би извъртяла играта уж в моя полза, но същевременно в мой ущърб. Способна е на това, познавал съм я десетки години, още откакто я заобичах, без да я обичам, откакто я сраснах с дъха си и я засадих в корените на артериите и кръвта си, пуснах я в непрестанния поток на мислите и спомените си и приех, че единственото ѝ място за мен е там, там и пак там.

Тя ме гледа, докато аз я гледам. Между нас няма нищо, освен платното на въздуха, незримо за съревноваващите се ириси и зеници, увило паяжината си от нейните къдрици до босите ѝ стъпала, от моята разпиляна коса до моите груби, мазолести стъпала – невидима карта, която е проследила всяка нишка на нашите пози и е изградила геометричния модел на борбата ни. Пияни сме. Но не поради алкохола, за който десетките счупени чаши – заоблени и тумбести за вино, поръбени и широки за уиски, високи и дълбоки за шампанско, дори някоя и друга халба за бира, свидетелстват. Не, техните разпилени стъкла, блещукащи сред сърцевината на стаята, безмълвно крещят, че не са те виновниците, не е и мащехата им алкохол, глухо изляла се от техните нежни тела, вляла се в гърлата ни и подпалила ги с ритъма на живота.

Пияни сме от живота, който сме сплели със смъртта – погребвали се по стотици пъти, изравяли се от пръстта отново и отново, вдишвали хумуса ѝ, каляли ноктите си, потапяли ги в успокояващата хладина на земята, после – впивали жадни устни един в друг, нейните алени, моите синкави и бледи, докато не се отречем от съществуването и не се зарием в сърцевината на земята отново.

Окото ѝ отново трепва, но не по своя воля, тя сама навежда клепача си в спокоен реверанс към незримото платно на въздуха, отдава му почит и го насочва надолу, надолу, и пак надолу. Устните ѝ се изкривяват нагоре, прорязват малко под бузите в усмивка, която може да заледи дъха ти и да го размрази после, за да го захвърли из стъклените парчета, които са осеяли пода.

 Недей.

Сякаш ме е чула, усмивката става по-явна, клепачът продължава своя бавен ход надолу, устните ѝ – още в хода на усмивката, се разтварят страстно, зъбите ѝ се оголват пред света, езикът ѝ заиграва между тях. Прилича на картина, която някой побъркан от похот художник рисува в закътания мрак на дома си посред нощ, драскащ налудничаво с бързи движения по платното, смесващ бои, изтъкаващ изображението, което да остави след себе си за вековете напред..

Недей.

Но тя не ме слуша, знам, че няма и да ме, клепачът неумолимо се спуска и аз започвам да спускам и своя, първо бързо, после забавям, за да настигна равнището на нейния. Устата ѝ се присвива леко и тогава тя започва да спуска и другия, на лявото си око – аз също. Десните ни клепачи почти стигат до долу, и заковават хода си, за да изчакат левите, за да се съединят в един общ танц, който аз не желая да се състои, отричам го, безумно се моля на всички кървави и милостиви богове той да не завърши, да не завърши въобще.

Сега очите ни са присвити, остават милиметри до затварянето им, приличаме на почти слепи старци, които примижават, за да усетят пулса на света около себе си и да се подхранят от него в последните си мигове, преди да умрат.

Недей, моля те.

Тя ме чува, убеден съм, че ме чува съвсем ясно, чувала ме е през цялото време, докато съм редял молитвите си и съм изковавал пещта на страха си, за да лумне тя в този момента с надеждата да осуети желанието ѝ, но не спира, не спира, и милиметрите се нижат, намаляват, отмират.

В момента, в който тя затваря очите си, аз също затварям моите и стъклата по пода, паното на въздуха, самотният художник със своята картина, хумуса, пръстта, градът отвън, нощта, проснала се на гневния катранен небосвод, всичко това се завърта и избухва в последните сенки на моя разум.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s