Казусът “Стандарт” срещу Чобанов – тенденция на модерната журналистика

Признавам си – с една ръка на сърцето, а с другата – в областта на челото като така известния фейспалм жест, че всеки път, когато си помисля, че съм видял достатъчно от нещо, бивам оборен. Нещо подобно се случи днес с моите (а и сигурно тези на почти всеки един от вас) перипетии с журналистиката и това какво дъно може да удари тя в определени случаи. За да прецизирам по-точно – днес бе един от най-челните ми краштестове с това колко гнусни и жълти могат да бъдат отрочетата на поръчковата журналистика и колко фанатично могат да опръскват интернет (или печатното) пространство със своите киселинни полюции.

Говоря за тази статия в печално известния за мен вестник “Стандарт”, който породи една остра реакция от моя страна преди някой и друг месец. Понеже искам или не, ми се налага от време на време да следя дейността на тази медия, съм обучен в типичния изказ и лансиране на факти, който е присъщ за тях. Не се заблуждавайте по приятно хващащия очите син цвят, който ви облъчва от сайта на “Стандарт”. Говорим си за издание, което е толкова жълто, че някак не се учудих как се коалира с други жълтурковци (“Шок”) в анти-Чобанов кампанията. Не знам кое е по-зле – всяка комбинация от размисли и думи в цялата статия, която е като излята на керамичен под повърня, или анонимното и отборно означаване на автора като “Екип на “Стандарт”.

Медийните войни не са нищо ново. Поръчковата журналистика – също. Това, което пиша и от което се възмущавам също едва ли ще разбие представите за света и ще отлепи гъстия, черен изолирбанд пред очите на хората. Това, което е истинско проблемното е, че всички тенденции, които отбелязваме всекидневно – обслужването на интереси посредством медиите, необективността им, раздалечаването от мисията, която би трябвало да имат – да са коректив и да служат в полза на обществото, се влошават. Мислите, че говоря на сляпо?

Прочетете ако желаете само въведението на доклада на IREX, където всичко това е очертано съвсем, съвсем накратко. Видях, че и професор Нели Огнянова (която много уважавам като експерт и мислещ човек), също е обърнала внимание на това тук малко по-обстойно. И без това проблемното лоно на крехката журналистика започва да се пропуква още повече и статии от типа на тази, която лансира “Стандарт” – с цялата ѝ гнусотия, прозрачен нихилизъм и отровен хейтърски подход, е едно от най-ясните проявления на това. Проявлението е насочено към този тип журналистика, която се бори точно срещу тези тенденции и се стреми да бъде доколкото може обективна, изобличаваща, и в интерес на гражданите.

Съ рогата напредЪ

Говоря не за друго, ами за сайта БиволЪ, българският сътрудник на Wikileaks, в който Атанас Чобанов активно участва. И докато реални контакти с лицето Чобанов не съм имал, то често посещавам Биволъ и прочитам разследванията и като цяло материалите, които се публикуват на платформата. Мисля, че е безсмислено да ви посочвам къде е разликата между стандартизираните полюциина един точно определен вестник и разработките на една златиста биволска глава. Но за да не ви натрапвам прекомерно мнението си, вие сами може да направите този своебразен експеримент и да решите сами за себе си кое, как и къде стои.

И докато “Стандарт” се лигавят в калта на собствените си озъбени, изкривени думи, Джулиън Асандж, мозъка зад Wikileaks, oпровергава с точно едно изречение част от обвиненията на вестника към Чобанов (точен цитат: “Затова от 2010 г. Чобанов е собственик на balkanleaks.eu, което е българското псевдо копие на wikileaks. Сайтът му е създаден, за да шантажира обществото и да подсигури медиен комфорт на неговите спонсори.”)

Nasty smear campaign against our Bulgarian partner

Assange: “I denounce the smears against Atanas Chobanov. Balkan Leaks is an official WikiLeaks partner, and Chobanov is an honorable man.”

Тук произнасям едно I rest my case и приключвам. Изпитвам известен скептицизъм към мисията на Wikileaks в модерното ни общество, макар че оценявам немалка част от информацията, която “снася” – нищо самоотвержено няма в публицистиката и журналистиката, нищо, което да няма гръб и умисъл. Но очернящата, жалка кампания на “Стандарт” не може да провокира нищо повече от гняв, примесен със смях, съжаление и немалка степен състрадание към хората, които стоят зад този материал. Да запазиш работата си понякога изисква жертви, но има граница, която за мен просто не трябва да бъде прекрачвана.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s